Издирваният

36

От гледна точка на Соренсън звъненето представляваше дразнещо прекъсване в най-неподходящия момент. Поне в началото. Едрият мъж беше на път да ѝ каже всичко — кой е, откъде е, как е попаднал тук. Всеки разпит беше различен. Понякога си струваше да го продължиш малко повече, да се преструваш, че вярваш, че си готов да сътрудничиш, да се правиш на убеден. По този начин той щеше да свали гарда и истината щеше да излезе наяве. Още пет минути и всичко щеше да е наред.

Тя погледна телефона, който жужеше в дланта ѝ. Нямаше как да бъде Железния, който в момента беше зает да пише на компютъра и да проверява текста за правописни грешки. Най-вероятно беше дежурният агент в Омаха, получил някаква нова и важна информация. Може би отговор на запитването ѝ за човек с лицеви наранявания. Може би едрият мъж насреща ѝ беше издирван в няколко щата. Скаурън, Ричър, или както там му беше името. В такъв случай обаждането нямаше как да бъде дразнещо прекъсване, а по-скоро кратък път към истината.

Тя натисна бутона за приемане.

Беше дежурният агент.

— Щатската полиция в Айова докладва за ново обаждане на деветстотин и единайсет — обяви той. — Някакъв фермер съобщил за запален автомобил на границата на имота му.

— Къде?

— На около осем километра южно от теб.

— Какъв автомобил?

— Не знае. Бил доста далече от дома му. Той притежава голяма ферма. Мисли, че става въпрос за обикновена кола.

— Кой поема гасенето?

— Никой. Най-близката пожарна е на осемдесет километра от там. Ще я оставят да изгори. В Айова е зима все пак. Какво може да подпали?

Тя изключи телефона и вдигна глава към едрия мъж.

— Подпалена кола на осем километра от тук.

Мъжът се изправи с бързо и плавно движение, прекоси паркинга и спря по средата на шосето.

— Виждам го — извика след известно време той. — Забелязах го още преди да дойдеш.

Тя се присъедини към него, продължавайки да стиска пистолета. Видя сиянието на хоризонта. Бледооранжево, като от лагерен огън.

— Това не е добре — поклати глава мъжът.

— Мислиш, че е тяхната импала?

— Ще бъде странно, ако не е тя.

— Ако пак са сменили колите, ние сме прецакани.

— Ще ни върнат доста назад — кимна той.

— Истината ли ми казваш?

— За какво?

— За името си например.

— Джак Ричър — рече той. — Приятно ми е да се запознаем.

— Имаш ли някакъв документ?

— Един изтекъл паспорт.

— На чие име?

— Джак Ричър.

— Приличаш ли си на снимката?

— По-млад съм. И по-тъп.

— Качвай се в колата.

— Отпред или отзад?

— Засега отпред — отвърна тя.

Тази краун виктория си беше транспортно средство и нищо повече. Никаква прилика с мобилен офис или команден център. Ричър се настани на предната седалка. Не видя нито лаптопи, нито мощни радиостанции, нито оръжия. На таблото имаше грубо монтирана стойка за мобилен телефон и допълнителен ключ, вероятно за управление на мигащите светлини.

Соренсън седна до него, включи на скорост и изкара колата изпод навеса. Напусна алеята в обратна на часовниковата стрелка посока и излезе на пътя. По същия начин като Алън Кинг, но доста по-бавно от него. Тежката машина изскочи на асфалта с проскърцване и странично разклащане на амортисьорите. После Соренсън стъпи на газта. Пътят беше прав като стрела. Пожарът гореше точно насреща. Понесоха се към високите ярки пламъци. В съзнанието на Ричър изплува стих от една песен на „Пинк Флойд“: Да се насочим към сърцето на слънцето.

Малко след като преодоляха половината разстояние, стана ясно, че огънят е толкова силен заради бензина.

Краищата на оранжевите пламъци бяха светлосини и буйни. Над тях трябваше да се издига облак черен дим, но небето на юг беше все още тъмно и облакът не се виждаше. На изток вече просветляваше. Тънка бяла линия очертаваше хоризонта. За миг Ричър си помисли за Чикаго и първите автобуси на „Грейхаунд“, потеглящи от автогарата на Уест Харисън Стрийт. После ги прогони от съзнанието си. Друго време, друго място. Насочи вниманието си към шофирането на Соренсън. Кракът ѝ здраво натискаше педала на газта. Мускулите на дясното ѝ бедро се очертаваха съвсем ясно.

— Колко време си служил в армията? — попита тя.

— Тринайсет години.

— Чин?

— Уволних се като майор.

— Боли ли те носът?

— Да.

— Съжалявам.

— Трябваше да видиш другия.

— Беше ли добро ченге в армията?

— Бях достатъчно добър.

— Какво означава това?

— Мисля, че бях нещо като стария Скаурън в бейзбола. През повечето години постигах над триста. А когато се налагаше, стигах и до триста седемдесет и пет.

— Получавал ли си медали?

— Всички получавахме медали.

— Защо не живееш никъде?

— Ти имаш ли къща?

— Разбира се.

— И щастлива ли си от този факт?

— Не напълно.

— Това е отговорът на въпроса ти.

— Как ще ги открием, ако отново са сменили колата?

— Има много начини — отвърна Ричър.

Когато приближиха на два километра от пожара, огънят придоби форма — беше широк в основата, стесняващ се нагоре. От осемстотин метра Ричър забеляза странни мехури и огнени снопчета — бледосини, буйни и почти невидими. Допускаше, че резервоарът все още е цял, но вече разкривен и напукан от високата температура. През пукнатините изригваха огнени езици, причинени от вътрешното налягане. Бяха прави и силни, издигащи се на височина два-три метра. Колата в центъра на огненото кълбо се беше превърнала в яркочервен скелет, който подскачаше и се гърчеше в нажежения въздух. Ричър спусна страничното стъкло и долови далечното съскане и пукане. Извади ръката си навън и я насочи към пожара. Веднага усети топлината.

— Не се приближавай твърде много — предупреди той.

Соренсън намали.

— Мислиш ли, че резервоарът ще избухне? — попита тя.

— Вероятно не. Врящият бензин изтича през пукнатините. Няма високо налягане, а горенето е прекалено силно, за да позволи взрив. Поне засега, разбира се.

— Колко бензин им е бил останал според теб?

— В момента на възпламеняването ли? Не съм сигурен. Но преди шейсет километра беше пълен догоре.

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме. Докато избухне или докато огънят затихне достатъчно, за да разберем това ли е колата им.

Соренсън спря на триста метра от пожара и отби на банкета като всеки съвестен полицай. После включи на заден и отдалечи колата чак до храсталаците. Предпазлива жена. Нямаше никаква опасност някой да ги блъсне отзад просто защото липсваше трафик. Ричър гледаше право пред себе си и чакаше. Бензинът скоро щеше да свърши. В движение тази кола беше изразходвала доста гориво, за да произведе някакви си хилави конски сили. Най-много сто, които бяха достатъчни да тласкат един седан от средна класа по равен път. Но в момента същият резервоар захранваше пожар, който гореше с интензивността на фосфорна бомба.

— Откъде са отмъкнали колата? — попита той. — На някой светофар?

— Не — поклати глава Соренсън. — От паркинга зад бара, в който работи Делфуенсо. Според мен са се опитали да я откраднат, но тя е излязла навън. Може би се е включила алармата или Делфуенсо просто си е тръгвала.

— Беше с чантата си — каза Ричър.

— Значи си е тръгвала. Отбили са да си купят ризи, а след това са хванали магистралата.

— И вода.

— Откъде знаеш?

— Пих от нея. Беше все още студена. От какво бягаха?

— Заклали са някакъв мъж.

— В бара ли?

— Не. В една изоставена помпена станция на пет километра от там. По време на някаква много странна среща.

— А как са изминали петте километра до бара? Пеша ли?

— С колата на жертвата.

— Защо не са я задържали?

— Беше яркочервена, вносна. Имаме и очевидец.

— На самото убийство?

— Малко или много, да. Със сигурност на оттеглянето им.

— Кой е очевидецът?

— Фермер, на около петдесет години.

— Свърши ли ви работа?

— Горе-долу. Не бих казала, че е най-острият нож в чекмеджето. Видял жертвата да влиза, следвана от двамата извършители. После видял как извършителите излизат и потеглят с червената кола.

— А къде е била тяхната? Нима са били без кола?

— Никой не знае.

— Ако са имали своя кола, без съмнение биха използвали нея. Следователно са стигнали до местопрестъплението с колата на човека, когото са убили.

— Моят криминолог е на друго мнение.

— Коя е жертвата?

— Търговски аташе. Бил е в няколко наши посолства по света. Установено е, че владее арабски.

— С какво са го заклали?

— С голям нож. Дължина на острието над двайсет сантиметра. Може би ловджийски.

— Какво търси в Небраска един търговски аташе?

— Никой не знае. Бил между две назначения. Червената кола е наета на летището в Денвър. Човекът най-вероятно е долетял отнякъде, а след това е шофирал. Никой не спомена причината, поради която би го направил. Нито пък откъде е дошъл. Но Държавният департамент се тревожи за него. Изпратиха специален човек.

— Вече?

— Циркът настъпи малко след като моите криминолози взеха отпечатъци от жертвата. Без никакво предупреждение на мястото се появиха двама агенти от Отдела за борба с тероризма, а след това и човекът от Държавния департамент. Моят началник будува цяла нощ, а като капак на всичко очевидецът изчезна.

— Странна работа — рече Ричър.

В крайна сметка огънят угасна. Почти едновременно с изгрева на слънцето. Небето на изток се обагри в златисто, червено и розово в момента, в който стихващият пожар погълна последните капки бензин. За сметка на по-големия, който подпали хоризонта. Студената дневна светлина бързо придаде форма и очертания на почернелия скелет.

Колата беше паркирана на банкета, обърната на юг. Гумите бяха изгорели. Стъклата ги нямаше, а боята се беше олющила. Ламарината беше придобила сивооранжев цвят, образуващ странни конфигурации. Стърнището от двете страни на пътя се бе превърнало в черна пепел. Тук-там се мяркаха слаби пламъчета — плахи и колебливи на фона на това, което се беше случило преди малко.

Соренсън изкара колата на асфалта и се приближи. Ричър напрегна взор към овъгления скелет. Създаването на този автомобил бе започнало именно така — от гол скелет, постепенно обгърнат от лъскави ламарини. Сега свършваше по същия начин.

Беше шевролет импала. Без никакво съмнение. Ричър познаваше отлично формата на багажника, плоските странични врати, издутината на покрива, извивката на предния капак. Гледаше я отзад, но беше напълно сигурен относно модела. Това беше шевито на Карън Делфуенсо.

Изтърбушено и празно.

Моята кола.

После очите му се напрегнаха. Колата не беше празна.