Издирваният

6

В желанието си да надзърне през предното стъкло Ричър се наведе леко надясно, тъй като главата на Кинг му пречеше. По този начин, погледнато технически, рамото му наруши личното пространство на Карън Делфуенсо. Тя инстинктивно се дръпна, за да запази дистанцията помежду им. Тялото ѝ се притисна във вратата. Ричър видя множество фарове на коли, движещи се в обратна посока. Далече напред се мяркаха самотните светлини на пропуснатата преди тях кола. Скоростомерът показваше сто и двайсет километра в час, а стрелката за горивото отчиташе три четвърти пълен резервоар. Индикаторът за температурата на двигателя беше в нормални стойности. Върху волана беше залепено логото на шевролет, а километражът показваше малко над шейсет хиляди изминати километра. Колата не беше нова, но не беше и стара. Моторът работеше леко и равномерно.

Ричър се облегна назад и Делфуенсо направи същото.

— Брат ми е служил в армията — обади се Кинг. — Може би го познавате, казва се Питър Кинг.

— В армията служат стотици хиляди — отбеляза Ричър.

— Прав сте, сигурно прозвуча глупаво — каза смутено Кинг.

— Случва се постоянно — успокои го Ричър. — Хората си мислят, че всички в армията се познаваме. Не знам защо. Колко души обитават града, в който живеете?

— Може би милион и половина.

— Е, познавате ли всеки един от тях?

— Аз не познавам дори съседите си.

— Ето, виждате ли? В каква част е служил брат ви?

— Беше артилерист. Взе участие в Първата война в Залива.

— Аз също.

— Значи може и да го познавате?

— Там бяхме половин милион души. Внушителна работа. Това беше най-голямата операция, която можете да си представите.

— Как беше?

— Брат ви не ви ли е разказвал?

— Ние с него не си говорим.

— Беше много горещо. Това го помня най-ясно.

— В каква част служехте?

— Бях ченге — отвърна Ричър. — Във Военната полиция, отдел „Криминални разследвания“. Бях още момче.

Кинг реагира с нещо средно между свиване на рамене и кимане, след което млъкна. Обърна се напред и напрегна поглед в мрака.

Отстрани за миг се мярна табела, на която пишеше Добре дошли в Айова.

Шериф Гудман насочи колата си към задния паркинг и включи дългите светлини. Вносната кола не беше нито тойота, нито хонда, нито хюндай или киа. Беше мазда. По-точно мазда 6, последен модел. Хечбек, но със заоблена задница, която ѝ придаваше вид на седан с четири врати. Огненочервена и празна, но все още без следи от роса. Това означаваше, че бе паркирана тук съвсем скоро.

От двете ѝ страни имаше много свободни места. Зад нея се виждаше празно пространство, покрито с чакъл и обрасло с бурени. И май нищо повече чак до Денвър, отстоящ на хиляда и сто километра в западна посока. Задната врата на бара беше на не повече от метър от муцуната на колата. Съвсем обикновен стоманен правоъгълник в сивата мазилка на стената.

Хубаво място. Без камери, без свидетели. Гудман си представи как двамата мъже слизат от маздата, свалят официалните сака и се прехвърлят в другата кола, предварително подготвена за бягството.

Но каква беше тя?

Никаква представа.

Накъде бяха тръгнали?

Във всеки случай нито на изток, нито на запад — това би означавало първо да потеглят на юг, обратно към кръстовището. Но никой не бяга към мястото, на което е извършил престъпление. Следователно бяха продължили на север. Това беше единственият им път за бягство. Към магистралата, привлекателна като магнит отвъд тъмния хоризонт.

От всичко това следваше, че са потеглили преди доста време. Възможностите бяха две: или бяха напуснали границите на окръга преди полицейската блокада, или бяха минали през нея още в първите минути, защото тогава полицаите бяха търсили яркочервена кола и нищо друго.

Грешката беше на Гудман и той си даваше сметка за това.

Включи радиостанцията и заповяда на хората си да вдигнат блокадата. Не се поколеба да им обясни защо. Извика двама от тях да охраняват паркинга на бара, а на останалите нареди да се връщат към обичайните си задължения. После се свърза с диспечерския пункт на магистралните патрули, но новините не бяха добри. Погледна часовника си и се зае да изчислява времето, скоростта и разстоянието. После направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, включи на скорост и се понесе обратно към местопрестъплението, където имаше среща със специален агент Джулия Соренсън.

Грешката беше негова.

Двамата извършители вече бяха напуснали щата.

Което означаваше, че ФБР поемаше грижата за тях.