Издирваният

48

Откриха Гудман там, където беше паднал. Лежеше по гръб, плътно притиснат до предната гума. Очите му бяха пълни с вода, която, разлюляна от новите капки, се стичаше като сълзи по бузите му. Устата му беше отворена и дъждът се изливаше в гърлото му. Дрехите му бяха подгизнали. Приличаше на удавник. Кожата му вече беше ледена. Нямаше пулс. Изглеждаше отпуснат и празен, както изглеждат единствено мъртъвците. Напрежението в хилядите невидими мускулчета на живите тела отдавна си беше отишло.

Той е възрастен човек и не е спал много дълго време.

Е, сега ще се наспи, помисли си Ричър.

— На колко години беше? — попита той.

— Някъде към шейсет, може би и малко отгоре — отвърна Соренсън. — При всички случаи твърде млад, за да умре. Беше добър човек. Инфаркт?

— Вероятно — каза Ричър. — Стрес, умора, твърде много тревоги. Това го е съсипало. Ченгетата трябва да са много по-добре платени.

— Тук съм съгласна с теб.

— Казал ли ни е онова, което искаме да знаем?

— Според мен той не знаеше много.

— Предполагам, че трябва да докладваме.

Върнаха се в колата и тя набра номератора на участъка. Диспечерката се разплака. Соренсън прекъсна линията. Останаха по местата си. Мокри, уморени, мрачни. Мълчаха и гледаха напред, но не виждаха почти нищо.

Не след дълго се появи патрулна кола с един много едър трийсет и пет годишен мъж. Рус, закръглен, с румено лице. Върху униформата си беше навлякъл мушамено яке с дебела подплата и сержантски нашивки на ръкавите. Той се приведе към страничното стъкло на Соренсън. Якето се разтвори и Ричър зърна черна табелка, прикрепена към джобчето на униформената риза. На нея беше изписано името му: Пулър. На другото джобче имаше шерифска звезда и надпис: старши полицай. Месестите му зачервени кокалчета почукаха по стъклото. Вместо да го свали, Соренсън само махна към колата на шерифа. Мъжът тръгна към нея с малки и нервни крачки, сякаш му предстоеше да преодолее укрепена позиция. Все едно очакваше насрещен огън от добре въоръжен враг. Заобиколи колата от дясната страна, спря и погледна надолу. После се олюля, отстъпи крачка назад и повърна в калната канавка.

Ричър забеляза, че дъждът е спрял.

След една безкрайно дълга минута човекът на име Пулър се изправи и зарея поглед към необятната равнина. Лицето му беше зелено. Очевидно не изпитваше особени сантименти към възрастния мъж, а просто се беше разстроил от това, че вижда труп. Ричър слезе от колата. Настилката още беше мокра, но въздухът беше изненадващо сух и свеж. Соренсън също слезе. Човекът на име Пулър се обърна и тръгна към тях. Срещнаха се по средата на пътя между колите.

— Вие ли сте вторият по чин в шерифската служба? — попита Соренсън.

— Предполагам — отвърна Пулър.

— Значи предполагате погрешно. От този момент нататък вие сте шерифът. Или поне временно изпълняващ длъжността. Това означава, че имате неотложна работа. На първо място трябва да ни осветлите по текущата ситуация.

— Коя по-точно?

— В района ви е отвлечено дете.

— Не бих казал, че съм в течение.

— Защо?

— Занимавам се предимно с трафика. Към и от магистралата. От Син Сити нататък. Следя с радар за превишена скорост.

— Бяхте ли информиран за това, което се е случило снощи тук?

— Всички бяхме информирани.

— Но не предприехте нищо в тази посока?

— Вече ви казах, че отговарям за трафика.

— Нима шериф Гудман не ви освободи от обичайните задължения?

— Всички бяхме освободени от тях.

— Тогава защо не сте в течение?

— Той не ми каза какво да правя.

— Да си падал на главата си като дете? — не се сдържа Ричър.

Човекът на име Пулър не отговори.

— Свържете се с диспечера и поискайте линейка за прибиране на тялото — разпореди се Соренсън.

— Добре.

— След това уведомете семейството на шериф Гудман.

— Добре.

— После се обадете на погребалната агенция.

— Откъде?

— От телефон, разбира се. Всеки телефон ще ви свърши работа. Само гледайте да е някъде по-далече от мен.

Човекът на име Пулър тръгна към патрулката си, а Ричър и Соренсън поеха по алеята към къщата на съседката.

Съседката на Делфуенсо беше на трийсет и няколко години. Дъщеря ѝ беше десетгодишна, копие на майка си, но малко по-стройна и по-слаба. Казваше се Пола. Беше затворена във вътрешната стая. Без гледка към пътя, без гледка към нищо освен калната угар. Към телевизора в стаята ѝ беше прикачено видео. На екрана се случваше какво ли не, най-често експлозии. Мънички анимационни фигурки изчезваха сред облачета дим, големи колкото топки за голф.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам за работа — рече съседката.

— Разбирам — кимна Соренсън.

И Ричър разбираше. Той четеше вестници и слушаше какво си говорят хората. Знаеше, че да загубиш работата си е лесно, но да намериш друга — много трудно.

— Предупредих ги да не отварят вратата — добави жената.

Соренсън измести поглед към детето и попита:

— Защо отвори, Пола?

— Не съм отворила — отвърна детето.

— А Луси защо отвори?

— Защото онзи човек я извика по име.

— Извикал е Луси по име?

— Да. Каза: „Луси, Луси“…

— Какво друго каза?

— Не чух.

— Сигурна ли си? Все нещо трябва да си чула.

Детето замълча.

Соренсън се въоръжи с търпение и зачака.

— Ще имам ли неприятности? — попита Пола.

— Да, хлапе, ще имаш — отвърна Ричър. — Много големи неприятности. Но всичко ще ти се размине, ако ни разкажеш онова, което си чула и видяла тази сутрин. Тогава няма за какво да се тревожиш. Ще бъдеш на чисто.

Това беше оферта за сделка. Добра инициатива. Морковът или тоягата. Стара и изпитана система, до която Ричър беше прибягвал безброй пъти по време на армейската си кариера. Заплаха от десетгодишна присъда се заменяше с три до пет, пробация вместо ефективно излежаване, снемане на обвиненията в замяна на информация. Системата работеше безотказно с двайсет- и трийсетгодишните, а Ричър не виждаше причина да не проработи и с едно десетгодишно дете.

Момиченцето мълчеше.

— В допълнение ще ти дам един долар за бонбони, а приятелката ми ще те целуне по челото — рече Ричър.

И подкупът беше ефективно средство.

— Мъжът каза, че знае къде е майката на Луси — промълви детето.

— Така ли?

Пола енергично закима.

— Каза още, че ще я заведе при майка ѝ.

— Как изглеждаше този човек?

Детето закърши пръсти, сякаш искаше да изтръгне отговора от тях.

— Не знам — рече то.

— Но ти надникна, нали? Съвсем лекичко.

Детето пак закима.

— Колко мъже видя на прага?

— Двама.

— Как изглеждаха?

— Като тези, дето ги показват по телевизията.

— Видя ли колата им?

— Да. Голяма и ниска.

— Нормална кола? Или пикап? А може би джип?

— Нормална кола.

— Кална ли беше?

— Не, беше лъскава.

— Какъв цвят?

Детето отново закърши пръсти.

— Не знам.

Телефонът на Соренсън иззвъня. Тя погледна дисплея, след това Ричър и изрече беззвучно:

— Омаха.

Ричър поклати глава. Соренсън кимна, но не изглеждаше щастлива. Телефонът позвъня още известно време, после спря. Ричър отново се извърна към детето.

— Благодаря ти, Пола — рече той. — Справи се чудесно. Няма да имаш никакви неприятности. — Бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, отдели един долар и ѝ го подаде. Телефонът на Соренсън издаде мелодичен сигнал. Единичен. Гласова поща. Ричър се изправи и обяви: — А сега тази хубава дама ще те целуне по челото.

Момиченцето се изкиска. Соренсън се наведе и я целуна по челото. Малко сковано и срамежливо, но се справи. Детето изтича обратно към експлозиите на телевизора си. Ричър се обърна към майка му.

— Ще ни дадете ли за малко ключа от къщата на Карън?

Жената го извади от някакво чекмедже в коридора. Обикновен секретен ключ с крушовидно кристалче на халката. Същото като на ключа от колата. Ричър неволно се запита каква температура би разтопила един кристал. Може би по-ниска от онази, на която се разтопява обикновеното стъкло. Заради прибавеното за блясък вещество. Но ключодържателят на колата беше изчезнал завинаги. Сигурно се бе превърнал в почти незабележимо петънце на пода на изгорялата импала. Или в малко балонче изпарения, което вятърът отдавна е отвял някъде над Орегон.

— Благодаря — кимна той, пое ключа и се насочи към вратата, последван от Соренсън.

Колата на Гудман все още беше по средата на пътя, но линейката вече беше отнесла трупа. Патрулката на Пулър беше изчезнала. Също като дъждовните облаци. Небето беше просветляло, огряно от воднистото зимно слънце.

Соренсън спря в началото на алеята и провери гласовата си поща.

— Няма смисъл да изслушваш съобщенията си — подхвърли Ричър. — Вече знаеш за какво става въпрос.

— Трябва да се обадя — поклати глава тя. — Ситуацията е променена. Вече не става въпрос само за отвлеченото дете, но и за отсъствието на местните сили на реда. Поне що се отнася до компетентно управление.

— Обади се по-късно, не сега.

Ричър заобиколи мократа трева на ливадата и пое по алеята на Делфуенсо с ключа в ръка.

— Какво очакваш да откриеш там? — подвикна след него Соренсън.

— Легла — отвърна той. — Или поне дивани. Нуждаем се от малко сън, защото в момента не ставаме за нищо. А и не искаме да свършим като Гудман, нали?