Издирваният

65

Сателитната снимка на екрана отпреди седем месеца обхващаше територията на пет съседни щата — Канзас, Небраска, Айова, Илинойс и Мисури. Осемстотин и осемдесет хиляди квадратни километра, на които живееха повече от двайсет и шест милиона души.

Движенията на Маккуин сред тези километри и хора бяха маркирани с тънки алени линии. Последното му пътуване от Канзас до Небраска и Айова и обратно до Канзас представляваше леко назъбен правоъгълник. Имаше и някакви други извиващи се линии, които обаче не бяха много. Концентрацията на алени черти беше най-голяма в района на Канзас Сити. Там те се преплитаха като някакви безумни драсканици и представляваха почти плътна маса. Чертите, които се припокриваха, бяха по-ярки. На някои места приличаха на алени кръгове върху екрана.

— Можеш ли да увеличиш? — попита Ричър.

Делфуенсо направи няколко бързи движения с върха на пръстите си, наподобяващи тези на Соренсън.

Безумните драсканици изпълниха екрана и престанаха да бъдат кръгове, превръщайки се в нещо като бодлива топка. Алените линии се разделиха една от друга и избледняха.

Но две точки упорито грееха с ярка светлина. Две места, които бяха посещавани стотици пъти. Разстоянието между тях беше не повече от два сантиметра и наподобяваше светлинна река. Изминавано многократно и в двете посоки. Едната точка се намираше югозападно от другата.

— Това са точка А и точка Б — промълви Ричър. — Няма как да бъде друго.

Соренсън отново извика картата на екрана и сложи телефона си до този на Делфуенсо. Увеличи образа и започна да го мести така, че да се покаже правата като стрела граница между Канзас и Мисури, която изведнъж се изкривяваше, следвайки коритото на река Мисури.

— Точка А е тук — обяви тя. — Очевидно е тази къща. — След това започна да измества картината на североизток, работейки върху двата телефона едновременно с крайчеца на показалците си. С бавни и прецизни движения. — Точка Б се намира много близо до най-северния супермаркет на „Лейсис“.

Сто километра. През лабиринт от предградия, по тъмни второстепенни пътища.

Два часа и петдесет минути път.

Плюс вече още един.

А може би и повече.

— Да вървим — надигна се Ричър.

Колата на Бейл имаше джипиес и това им беше от полза. Соренсън продиктува адреса на най-северния супермаркет на „Лейсис“ от екрана на своя телефон, а Делфуенсо го вкара в устройството. След това включи светлините на покрива и потегли с мръсна газ. Без предпазни мерки, без опити да останат незабелязани. Не и в близост до точка А. Ситуацията около точка Б щеше да е различна, но тя каза, че ще мисли за нея, когато пристигнат.

Сателитите, които бяха проследили движенията на Маккуин, им помогнаха да напуснат града за нула време, справяйки се без проблем с лабиринтите на предградията. Едно на нула за технологиите, помисли си Ричър. Студената логика на кръговото движение сочеше, че със сигурност ще се окажат в някоя задънена улица, но после изведнъж се появи поредната комбинация ляв-десен завой, която им позволи да излязат на околовръстния път, а десет километра по-късно и да се качат на И-70 и да поемат на изток, съвсем близо до южния край на Индипендънс, Мисури. Родният град на президента Хари Труман, любимия президент на Ричър. Магистралата беше права и пуста, позволявайки скорост от над сто и шейсет километра в час. Ричър се обнадежди. С тази скорост щяха да стигнат до точка Б за около петдесет минути, не повече. Което беше добре, защото дори ако момчетата от отряда за бързо реагиране бяха вече във въздуха, до пристигането им имаше много време.

Напуснаха магистралата по някаква отбивка, която сякаш не водеше доникъде. Но Ричър вече имаше доверие на навигационната система. Следеше стрелката и сивите линии около нея. После видя шосе 65, което се извиваше на север от тях и криволичеше на изток към градче на име Маршъл. Несъмнено, име, свързано с историята. Джипиесът сечеше напряко и щеше да ги изведе на шосе 65 малко след мястото на едно от историческите сражения през Гражданската война. Ричър беше добре запознат с историята на Америка. На това място се беше водил деветчасов артилерийски дуел. Артилерията беше Царицата на битките. Артилеристите на Конфедерацията бяха нажежавали гюлетата си в огън, за да предизвикат пожари сред позициите на врага. А войниците на Съюза бяха носили униформи с червени кантове на панталоните.

Луната осветяваше плоската земя от двете страни на пътя. Разровена от животни, оградена с тел. Виждаха се порти, напоителни канали и огромни купи сено, покрити с брезент, притиснат със стари автомобилни гуми.

— Отново сме във фермерски район — отбеляза Соренсън. — Дали няма да се окаже, че се крият в някоя ферма?

— Има логика — кимна Ричър. — Някоя отдалечена ферма с хамбари и всичко останало. Достатъчно място за прибиране на автомобили, достатъчно пространство за склад. И за спални помещения. За много спални помещения. Нямам представа от колко души се състоят две средни по големина групи.

— Не е нужно да са много — поклати глава Делфуенсо. — Понякога и половин дузина са достатъчни. Но може да бъдат и петнайсет-двайсет. Според мен общата цифра е между дванайсет и четирийсет.

— Предостатъчно — въздъхна Соренсън. — Не мислите ли?

Ричър замълча. Разполагаха с осемдесет и осем патрона. Това беше всичко. А според една статистика, с която се беше запознал малко преди да напусне армията, в пехотата за ликвидирането на един противник се изразходваха средно петнайсет хиляди патрона. Ако това бе вярно, за четирийсет души щяха да им трябват около шестстотин хиляди патрона. А не осемдесет и осем. От което следваше, че трябва да бъдат доста по-съобразителни и по-точни от средностатистическия пехотинец.

Шосе 65 напълно отговаряше на статута си. Въпреки че дължината му беше близо петстотин километра и пресичаше целия щат, то не се различаваше от всеки друг второстепенен път. Може би беше малко по-широко и с по-добра настилка, но с това се изчерпваха всичките му предимства. Още в самото си начало прекосяваше пълноводната река Мисури по солиден метален мост, който може би беше единствената забележителност по цялото му протежение. След това се превръщаше в съвсем обикновен и скучен път, който чезнеше в мрака — нито съвсем прав, нито изпълнен със сериозни завои.

— Намираме се на около шестнайсет километра южно от обекта — обади се Соренсън. — Нямам представа за коя страна на пътя говореше онова хлапе от „Макдоналдс“. Не знам дали най-напред ще видим бензиностанцията на „Тексако“, супермаркета на „Лейсис“, или ще се натъкнем директно на „Макдоналдс“.

Делфуенсо изключи светлинната сигнализация, а седем-осем километра по-късно започна да намалява скоростта. След още три изгаси и фаровете. Светът наоколо моментално се превърна в синкава влажна мъгла, в която нямаше светеща реклама на „Тексако“, нямаше отблясъци от витрините на супермаркет, нито червени неонови тръби, нито жълто М.

— Продължавай — обади се Соренсън.

Делфуенсо се подчини, намалявайки скоростта до трийсетина километра в час. Не беше толкова трудно да кара без фарове, тъй като жълтата осова линия на пътя изпъкваше достатъчно добре. Имаха някаква видимост и отпред. Ограничена, разбира се, но напълно достатъчна за скорост от трийсет километра. Някои хора тичаха по-бързо.

Все още не се виждаше нито „Тексако“, нито „Лейсис“, нито „Макдоналдс“. Ричър въртеше глава, опитвайки се да улови всичко встрани от пътя. Но полето беше тъмно и пусто. Нищо за отбелязване. Никаква осветена табела с надпис Последно убежище за терористи преди магистралата. Но дванайсет или четирийсет човека със сигурност прибягваха до някаква светлина. Може би външна лампа над изметната врата, може би огънче от цигарата на часовоя, може би мигащата лампичка на автомобилна аларма. Или пък синкавите отблясъци на телевизор зад небрежно дръпнато перде.

Но наоколо не се виждаше нищо подобно.

— Май сме се объркали — въздъхна Делфуенсо.

— Не, това е пътят — каза Соренсън. — „Лейсис“ със сигурност е някъде пред нас.

— Точни ли са винаги тези компютърни карти?

— Джипиесът на правителството е много точен. Което означава, че точка Б е някъде пред нас.

— Запомни това, в случай че се наложи да говориш с Куонтико — каза Ричър на Делфуенсо. — Предай им, че най-подходяща за кацане е базата „Уайтман“.

— Да говоря с Куонтико? — обърна се да го погледне тя. — Тоест, ако се провалим и аз съм единствената оцеляла?

— Очевидно са възможни различни изходи.

— И това е един от тях?

— Изходите са няколко. Можем да се провалим и без оцелели.