Издирваният

71

Оръжията им бяха вътре, захвърлени на седалката. Два картечни пистолета „Колт“ с брезентови ремъци. Подобни на карабините М16, но по-къси и пригодени за 9-милиметрови патрони „Парабелум“. Американско производство, деветстотин изстрела в минута, двайсет патрона в пълнителя, избор между автоматична, единична и серийна стрелба с три изстрела. Ричър не ги харесваше особено много. Америка така и не бе усъвършенствала производството на картечни пистолети. Общо взето, го правеше по доста неубедителен начин и не можеше да конкурира висококачествените европейски образци — най-вече „Щайер“ и „Хеклер & Кох“. Поне такова бе мнението на Делта Форс и Куонтико. Момчетата в онзи самолет едва ли бяха въоръжени с колтове. Всъщност това бе изключено.

Но по-добре колтове, отколкото нищо. Ричър бързо ги прегледа. Бяха заредени и изглеждаха наред. Затвори дясната врата и заобиколи пикапа. Отмести шофьорската седалка максимално назад и се настани зад волана. Двигателят работеше. Пикапът беше „Форд“. Нищо специално. Той спусна двете стъкла, пъхна глока под лявото си бедро, а картечните пистолети сложи на съседната седалка.

С това подготовката приключи.

Преброи до три, включи на скорост и бавно потегли. Почвата, която беше неравна и хлъзгава под подметките, се оказа точно толкова нестабилна и под гумите. Пикапът започна да тресе и поднася на пружините си, пригодени за поемане на далеч по-сериозен товар. Следваше същия курс, по който двамата се бяха появили на нивата — приблизително права линия към ъгъла на сградата, чиято грамада тъмнееше в мрака. Постепенно обаче Ричър започна да вижда малко повече подробности. После, някак внезапно, конструкцията изплува край страничното стъкло. Масивна, огромна. Като акостирал в пристанище презокеански лайнер. Излят от бетон, със сигурност подсилен отвътре със стоманени релси. По стените имаше следи от кофража. Ясни отпечатъци, които щяха да останат завинаги. Заоблянето беше постигнато с дъговидно застъпване на прави дъски. Отблизо куполът беше груб и ръбест. При изливането бетонът беше потекъл между дъските и се бяха образували нещо като зъбци. Общото впечатление беше за недодялана работа. Камуфлажната боя беше нанасяна обилно, с разнопосочни движения на четката. Но в случая по-важно беше шарката да се слива с околната среда.

Ричър намали скоростта, пое си дъх и рязко завъртя волана. Пред очите му изплува северната страна на сградата. Оказа се, че тя представлява висока бетонна стена, от която излизаха три гигантски тръби, успоредни една на друга. Дължината им беше трийсетина метра, а формата им наподобяваше тунел пред ескимоско иглу. Предназначението им беше допълнителна защита срещу въздушно нападение. В двата им края със сигурност имаше блиндирани врати, които не можеха да се отварят едновременно. Камионът вероятно преминаваше през първата, след което спираше. Втората се отваряше само когато първата се затвореше. Нещо като карантина. Излизането ставаше по същия начин, но в обратна посока. Целта бе вътрешността на конструкцията да бъде постоянно защитена.

Ракетен склад, помисли си Ричър. Подарък от Студената война. Цялата страна беше осеяна с такива. По онова време военните бяха получавали всичко, което поискат. А дори и без да го поискат.

Въпрос номер едно: кой от трите тунела се използваше в момента?

Отговорът не беше труден. Следите от автомобилни гуми се виждаха ясно на лунната светлина. Коловозите в меката почва водеха към средния тунел. Добре отъпкани, почти като шосе.

Ричър направи лек завой, след което колелата на пикапа подскочиха и навлязоха в коловозите, водещи към средния тунел. Външният портал беше затворен, а рамката му беше по-широка от напречното сечение на тунела. Като вратите на самолетните хангари. Порталът се състоеше от две части, които се отдръпваха встрани като театрална завеса посредством стоманени лагери, стъпили на релси.

Но как се отваряше? В пикапа нямаше радиостанция, а вратата не беше оборудвана нито с охранителна камера, нито със звънец. Ричър докосна педала на газта и пикапът бавно пое към затворената врата, издигаща се насреща му като висока и непристъпна стена от стомана. Зад парапетите на покрива се виждаха часовои. Петима, с преметнати през рамо дълги пушки. Всичките бяха отправили поглед към близката околност, без да обръщат внимание на пикапа. По принцип дежурството на часовоя винаги бе тежко и отегчително. Не по вкуса на хората с авантюристични наклонности. В него нямаше вълнение, нямаше блясък.

Предната броня на пикапа спря на метър от преградата.

Порталът започна да се отваря.

Двете му половини се откачиха от невидимо резе и затракаха по релсите. Задвижени от двигатели с вътрешно горене, които виеха на високи обороти. Нормално, защото огромният механизъм със сигурност тежеше стотици тонове, облицован с дебели блиндирани плочи. Така както бяха поискали военните. Процепът бавно се разширяваше. Шейсет сантиметра, метър. Тунелът беше осветен от редица слаби крушки в телени решетки на тавана. Ричър измъкна глока изпод бедрото си и го стисна в ръка.

Порталът се отвори на малко повече от два метра и спря. Мястото беше достатъчно за преминаването на пикап. Ричър отново преброи до три, пое си дълбоко дъх и натисна газта, придържайки волана с лявата си ръка.

Пред очите му се появиха четири неща. Един човек вдясно, изправен на крачка от табло с голям червен бутон до външния портал. Втори човек на трийсетина метра по-нататък, до червения бутон за вътрешния.

В главата му изплува предупреждението, което беше отправил към Делфуенсо: Направо стреляй. В лицето. Още преди да са ти казали „здрасти“.

Точно така постъпи с мъжа до външния портал. Повдигна цевта на глока съвсем мъничко и проби дупка в челото му — горе-долу на мястото, на което беше улучена Соренсън.

Единични изстрели. Трябва да пестим мунициите. В това отношение всичко беше наред. Един куршум беше достатъчен. Човекът беше облечен в някаква торбеста зелена униформа. От колана му висеше кожен кобур с капак. В армията не използваха такива театрални модели.

Отново погледна напред. Вторият пазач беше прекалено далече. За този пистолет трийсет метра бяха твърде много. Затова слезе от пикапа и натисна червения бутон. Гигантският портал пое по обратния път. Той стоеше на място и чакаше. Онзи при вътрешния портал — също. На същите трийсет метра от него. Все още далече за използване на пистолет. Ричър се върна зад волана и си сложи предпазния колан. После здраво стъпи на газта. Пикапът подскочи и се понесе към втория пазач, който остана неподвижен в продължение на една фатално дълга секунда. Пръстите му се вкопчиха в капака на театралния кобур, който упорито отказваше да се повдигне. Той го заряза и хукна да бяга. Встрани от портала, който би трябвало да охранява. Защото нямаше начин да го отвори толкова бързо. Допълнителна врата в дебелата стомана липсваше, а механизмът беше прекалено бавен. Затова пазачът избра бягството през тунела. Което беше тъпо и показваше липса на стратегическо мислене. Не знаеше с кого си има работа. Щеше да се сниши, да побегне зигзагообразно и накрая да се залепи за едната стена. С презумпцията, че малко шофьори биха рискували да разбият автомобила си в бетона.

Ричър продължи напред, управлявайки с лявата ръка.

Пазачът действително започна да криволичи наляво-надясно. После залепи гръб за стената. Като тореадор, притиснат от разярен бик. С надеждата, че в последния момент шофьорът ще отбие, за да избегне удара в бетона.

Грешка.

Ричър го блъсна с близо петдесет километра в час, без да го е грижа за бронята на пикапа. Улучи го именно с нея, някъде между коленете и кръста. Зърна шокираното му лице само за миг, после всичко изчезна зад предния капак, който се сгърчи като хармоника. Предното стъкло се пръсна на ситни късчета, пикапът се вдигна на предните колела, а след това се стовари обратно. Гърбът на Ричър влезе в болезнено съприкосновение с облегалката. Вдигна се облак прах, примесен с горещата пара на пробития радиатор. Разнесе се кратък, но оглушителен трясък, който отекна в бетонните стени. В него се съдържаше всичко — разкъсване на смачкан метал, остро пропукване на разединени машинни компоненти, пръскане на стъкла. Калниците, помисли си Ричър. Плюс стъклата и гривните на фаровете. И още куп неща.

Тунелът утихна. За миг Ричър остана на място, опитвайки се да прецени каква част от този грохот е преминала през плътно затворения вътрешен портал. Вероятно малка, а може би никаква. Порталът беше проектиран да издържи на ядрен взрив с мощност сто мегатона. Изстрелването на 9-милиметров патрон и трясъкът на катастрофирал автомобил бяха нищо в сравнение с него.

Насили смачканата шофьорска врата и се измъкна навън. После заобиколи сплесканата предница на пикапа. Вторият пазач беше почти прерязан на две. От всички дупки на тялото му течеше кръв. Беше мургав, с черна коса. Със сигурност чужденец. Но всички кървим по един и същ начин, помисли си Ричър, после вдигна пистолета и прекрати мъките му с единичен изстрел зад ухото, произведен почти от упор. Ненужно разхищение на муниции, но добрите маниери си имаха цена.

От силата на удара картечните пистолети бяха паднали пред пасажерската седалка. Ричър ги измъкна оттам и ги преметна през раменете си. Единият отляво, другият отдясно. После смени наченатия пълнител на глока с един от онези, които беше свалил от колана на Соренсън. Понякога става така, че два патрона могат да изиграят решаваща роля.

След това се изправи, прекоси разстоянието до вътрешния портал и натисна големия червен бутон.