Издирваният

80

Делфуенсо беше вкарала краун викторията на Бейл чак в гаража, а Маккуин вече се беше настанил на пътническата седалка. Оказа се, че именно тя беше минала на няколко пъти по шосето с включени дълги светлини. Замислила го като жест на морална подкрепа, но после осъзнала, че светлината може да му бъде от полза и направила тройния тур. Видяла и пламъчетата от автомата му на покрива, а след като спуснала страничното стъкло, чула и изстрелите. Накрая, когато затишието станало нетърпимо, просто насочила колата си към входните тунели.

— Благодаря — рече Ричър.

— Няма защо.

Тя отвори багажника и извади аптечката, която според думите ѝ била задължителна част от оборудването на всички коли, използвани от Бюрото. Стандартна практика, въпрос на политика. Почисти раната на ръката на Ричър и я превърза, след което влязоха в колата. Делфуенсо направи обратна маневра и я насочи към изходния тунел. Ричър слезе още веднъж, за да натисне червения бутон. Вътрешният портал започна да се затваря, позволявайки на външния да се отвори. Древните релета и прекъсвачи се задействаха, все още безупречно покорни.

Излязоха навън, на чист въздух. Колата заподскача по прекия път, дело на фермерския внук, който явно не беше доволен от инженерните решения на военните. Не след дълго излязоха на шосето и завиха надясно, изминаха известно разстояние и направиха още един десен завой, озовавайки се на паркинга пред „Лейсис“, където спряха напряко, заемайки мястото на три нормално паркирани автомобила. Там, откъдето бяха тръгнали.

— Имаш ли информация за придвижването на отряда от Куонтико? — попита Ричър.

— Нещо ги е забавило — отвърна Делфуенсо. — Ще бъдат тук най-рано след три часа.

— А ще ме закараш ли до детелината?

— Кога?

— Сега.

— Защо?

— Искам да стигна до Вирджиния.

— В Куонтико със сигурност ще искат да говорят с теб.

— Нямам време за приказки.

— Ще пожелаят да разберат какво знаеш.

— Нищо не знам.

— Това ли ще бъде официалната ти позиция?

— Както винаги.

— А каква е неофициалната?

— Същата работа. Не знам нищо.

— Глупости — обади се Маккуин. — Планирал е всичко до последния детайл. Сам ми го каза.

— Не вярвам — поклати глава Делфуенсо. — Самата аз така и не успях да схвана за какво става въпрос. И едва ли някога ще схвана. Поне не всичко. Видях радиоактивните отпадъци, разбира се. Не са пипани поне двайсет години. Гумите на ремаркетата са безнадеждно изгнили. Бас държа, че и осите им са ръждясали. На хората от Инженерния корпус ще им трябва поне година, за да ги извадят от тунела.

— А защо изобщо са там? Този бункер не е построен за складиране на опасни материали.

— Е, все някъде е трябвало да бъдат складирани. Никой не ги е искал в задния си двор. Предполагам, че решението им е било временно, а след това просто са ги забравили. Далече от очите, далече от ума.

— Но защо „Уадия“ проявява интерес към тях, след като не могат да бъдат преместени? Едва ли са се надявали, че могат да ги използват.

— Изобщо не са имали намерение да ги използват. Всичко е било театър.

— Какъв театър?

— Няма да кажа нито дума повече — поклати глава Ричър. — Позицията на Куонтико е ясна: аз нямам право да знам. Ще ме нарекат „риск за сигурността“ и ще се опитат да ме затворят в онзи канзаски мотел до края на дните ми. Аз съответно ще се побъркам и ще създавам проблеми.

— Тогава да го направим в личен план — предложи Делфуенсо. — Между теб и мен.

Ричър не отговори.

— Длъжник си ми — настоя тя.

— Добре, но след това ще ме закараш до детелината.

— Дадено.

— Законът за непредвидените последици — рече Ричър.

— В смисъл?

— Те са банка.

— „Уадия“ е банкова организация — започна Ричър. — Съединените щати свършиха добра работа за пресичане финансирането на терористите по света. Лошите не могат да превеждат пари, не могат и да ги съхраняват. Нужна им е била алтернатива. Паралелна система. Предполагам, че пробивът е дело на група предприемачи. Част от тях американци, останалите сирийци. На арабски думата „уадия“ означава „съхранение“. В ислямския свят я използват и за „банкова сметка“. Тоест влагаш някакви пари, а те ти ги пазят.

— Искаш да кажеш, че в този бункер има пари? — вдигна вежди Делфуенсо. — Къде?

— Няма никакви пари, вложени в банка. Нито твои, нито мои. Разбира се, с изключение на няколко дребни банкноти в някое чекмедже. Огромната част от парите са виртуални. Намират се в компютрите, подкрепяни от нашето доверие. Понякога съхраняват известно количество злато в трезорите, за да изглеждат сериозни. Нещо, което предполага капиталов резерв, като във Форт Нокс.

— Ядрените отпадъци? — учуди се Делфуенсо. — Те ли са капиталовият им резерв? Тяхната версия на златото във Форт Нокс? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да — кимна Ричър. — Отпадъците в този бункер са покритие за тяхната валута. Тяхно изобретение. Не се занимават с долари, паунди, евро или йени. Помниш ли брътвежите им онлайн? Говореха за галони и литри. Това е тяхната валута. Купуват и продават галони. Тази бомба струва сто галона, онази — петстотин. „Уадия“ следи за сделките. Приемат депозити, осъществяват плащания, прехвърлят активи от една сметка в друга и печелят от таксите. Като всяка нормална банка. С тази разлика, че не използват компютри. Всичко е на хартиени носители. Това е причината Маккуин да не ми позволи да подпаля бункера. Защото вие се нуждаете от имена и адреси. Там вътре има цяла енциклопедия на тероризма.

— Вярно ли е това? — обърна се тя към Маккуин.

— Да, с изключение на една малка подробност — кимна Маккуин.

— Каква подробност?

— Онези цистерни са празни. Абсолютно безопасни. Никога не са ги използвали. Изработили са ги, защото е имало финансови излишъци. Оборудване от излишъци в съоръжение от излишъци.

— А знаели ли са това членовете на „Уадия“?

— Разбира се — кимна Маккуин. — Но са пропуснали да го споделят с клиентите си.

По лицето на Делфуенсо пробяга усмивка.

— Дали не сънувам? — подхвърли тя. — Защото излиза, че току-що съм застреляла двама корумпирани банкери.

Делфуенсо запали двигателя и бавно потегли на юг. Ричър изпъна крака на задната седалка. Отпред се подхвана професионален разговор. Между колеги агенти, които правят преценка на операцията и крайния резултат. Обсъдиха абсолютно всички детайли — както от своя, така и от външна перспектива. После тя му каза за Соренсън. Бяха единодушни, че нейната смърт е единствената величина в графа „Пасиви“. Всичко останало било задоволително. Дори блестящо. Отличен резултат. Цяло съкровище от информация, плюс блокиране на една сложна система. После Маккуин добави, че имат и един провал: така и не са успели да идентифицират големия шеф. Подозренията, че това е Питър Кинг, се оказали несъстоятелни. Делфуенсо премигна, после отби на банкета и спря в средата на нищото.

— Имам новини от Куонтико — каза тя. — Получих ги докато разговарях с тях за базата „Уайтман“. Имали сме още един контакт с Държавния департамент, но този път не с пиар специалистите, а с наистина компетентни хора.

— Каква е новината?

— Нямат служител на име Лестър Л. Лестър-младши. И никога не са имали.

— ЦРУ?

— Същата работа. Не са чували за него. Можем да им вярваме, защото в момента всичките им карти са на масата. Разчитат на нас да не вдигаме шум за онзи човек в изоставената помпена станция.

— А кой е той?

— Работил е в Пакистан и почти навсякъде в Близкия изток. Но не е ръководил агенти, а те са ръководили него. Приел тяхната вяра и се е превърнал в агент на „Уадия“, опериращ директно в Лангли.

Делфуенсо включи на скорост и отново излезе на пътя.

— А защо ни е нападнал? — обади се Маккуин.

— Нападнал е лично теб. Разполагал е с името ти. Сигурността в Канзас Сити не е на ниво и това позволява на ЦРУ да ни наблюдава. Те са знаели, че имаме внедрен агент в „Уадия“. От техния човек. Големият шеф му е заповядал да се разправи с теб, а той те е подмамил на пусто място с безсмислено предложение за среща. Елементарно и просто.

— Но ти си се справил добре — обади се от задната седалка Ричър. — Имаш бързи реакции. Залозите са били в полза на другия.

— Благодаря — кимна Маккуин.

— Но това с челото е било доста ретро…

— Така се получи. Извих му ръката и стиснах ножа. Острието се насочи доста нагоре и аз си помислих: защо пък не, по дяволите? Както едно време…

* * *

Напуснаха шосе 65 на мястото, където извиваше на изток. Поеха по тесен междуселски път, готови да минат напряко, за да стигнат обратно до междущатската магистрала. Подминаха мястото на битката по време на Гражданската война, където американци бяха стреляли срещу американци в продължение на девет безкрайно дълги часа. Маккуин се обърна назад и го погледна в очите.

— Едно последно нещо — каза той.

— Какво? — попита Ричър.

— Обясни ми как можеш да говориш цяла минута, без да употребяваш буквата А.

— Ама тогава ти спеше — отбеляза Делфуенсо.

— Не съм спал седем месеца — поклати глава Маккуин.

— Лесно — отвърна Ричър. — Просто започваш да броиш от трийсет нататък — трийсет и едно, трийсет и две… Няма да попаднеш на буквата А чак до сто и десет. Колкото и бързо да броиш, за минута едва ли ще стигнеш до сто и единайсет.

Делфуенсо отново отби и спря на затревения банкет. Никой не проговори. ФБР вероятно имаше духовити фрази за подобни случаи. Също като армията. Но хуморът им беше специфичен и не се схващаше от външни хора. По тази причина мълчаха цяла минута. После Ричър слезе и започна да се отдалечава, без да поглежда назад. Подмина рампата, която водеше на запад, към Индипендънс и Канзас Сити, прекоси моста и се насочи към източната рампа. След известно време спря. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. После той вдигна палец и се усмихна, опитвайки се да изглежда дружелюбен.

__________