Издирваният

5

Тъмният форд беше собственост на специалния отряд на ФБР в Омаха. Дежурният агент в тамошното оперативно бюро беше реагирал светкавично на обаждането на Гудман. Шерифът беше употребил думата професионалисти, която в речника на ФБР означаваше организирана престъпност, а организираната престъпност беше любимата диета на ФБР, тъй като от нея се печелеха слава и повишения. По тази причина беше призован един специален агент на повикване — ветеран с двайсетгодишна служба и голяма колекция награди. Висококвалифициран, с голям опит и още по-голям авторитет.

Името на специалния агент беше Джулия Соренсън, почти на четирийсет и седем години, прекарала почти четирийсет и седем щастливи месеца в Омаха. Тамошното оперативно бюро не можеше да се сравнява с Ню Йорк и Вашингтон, но не беше и затънтена провинция. Омаха не беше Сибир. Дори не приличаше на Сибир. По неясни исторически причини престъпността винаги беше следвала железопътните линии, а Небраска разполагаше с една от най-развитите железопътни мрежи в света. Ето защо професионалните качества на Соренсън се радваха на отличен прием. В нито един момент тя не се беше почувствала подценена или пренебрегната.

Набра в движение мобилния телефон на шериф Гудман. Определиха си среща на местопрестъплението, точно след един час.

Гудман прие обаждането в колата си. Един от помощниците му охраняваше бетонния бункер и наглеждаше свидетеля, а всички останали бяха на пътя и се занимаваха с проверка на напускащите района автомобили. Това го превръщаше в единствената свободна мобилна единица, която кръстосваше наоколо с надеждата да открие яркочервената кола.

Окръгът му се простираше на огромна площ, но съвсем елементарна от географска гледна точка. Преди век някой беше начертал върху картата един обикновен квадрат, който постепенно се беше превърнал в неразделна част от топографията на щата. Квадратът се пресичаше от едно двулентово шосе в посока изток-запад и от друго — също двулентово, в посока север-юг. Двете шосета се срещаха в центъра на квадрата, където имаше голямо кръстовище. Около кръстовището бавно се беше оформило градче с население от осем хиляди души. Транзитният трафик от изток на запад и обратно беше слаб, тъй като междущатската магистрала на осемдесет километра северно от центъра на квадрата обираше почти цялото движение. Но трафикът от север на юг и обратно беше значително по-оживен, защото в едната посока го привличаше магистралата, а в другата се движеха напусналите магистралата коли. Местните бизнесмени бързо бяха открили тази закономерност и в резултат се беше оформила дълга ивица на пет километра северно от градчето, запълнена с множество бензиностанции, закусвални, мотели, барове и магазини. Обикновените граждани възприемаха това място като един удобен във всяко отношение район, но по-издигнатите го наричаха Син Сити. Град на греха. Там властваха абсолютно същите закони, правила и регулации, които действаха в рамките на целия щат, но по някакво неписано, установено преди петдесетина години правило тези закони и регулации се прилагаха с по-лека ръка. В резултат кафенетата имаха автомати за кено и покер, а баровете — програми със стриптийз. Знаеше се, че мотелите се обслужват от проститутки, но никой не ги закачаше, защото всичко това означаваше солидни приходи от данъци за местната хазна.

Двупосочен трафик, също като двупосочните шосета в щата.

Гудман пътуваше именно към въпросната ивица. Не по морални причини, а просто защото тя беше последното населено място преди магистралата, заобиколено от изоставени парцели, отдавна мъртви бизнеси и изобилие от стари промишлени сгради без прозорци. Това беше мястото, където човек можеше да скрие резервната си кола за бягство и да стигне незабелязано до нея.

Гудман подмина отклоненията едно по едно и спокойните квартали останаха зад гърба му. Край пътя се появи голяма, засята със соя нива, след която имаше около половин километър празно място, отрупано със селскостопанска техника трета или четвърта употреба. Тук всичко се продаваше, но докато чакаше купувачи, голяма част от техниката се беше покрила със солидна ръжда. После следваха още няколко ниви, а в далечината зад тях блестеше Син Сити. В двата края на ивицата имаше бензиностанции. Една в източния край, друга в западния. И двете имаха огромни паркинги за тирове, ярко осветени от прожектори на високи пилони, а над прожекторите се извисяваха гигантски неонови реклами на големи петролни компании, които се виждаха от километри. Между тях, от двете страни на пътя, бяха разположени закусвалните, мотелите, кръчмите и баровете. Някои от тях бяха осветени, други не. Всички те разполагаха с паркинги, покрити със ситен чакъл. Имаше заведения, оцелели петдесет и повече години, но имаше и други, затворени от десетилетия и обрасли с храсталаци.

Гудман започна от източната страна на двулентовото шосе. Хванал кормилото с една ръка, той бавно заобиколи някаква закусвалня, която проверяваше от време на време. Другата му ръка лежеше върху ръчката за насочване на външния прожектор, монтиран на предното стъкло. С негова помощ започна да оглежда паркираните отпред коли. След известно време той продължи нататък, минавайки покрай контейнерите за боклук зад закусвалнята. Повтори процедурата около един бар и залепения за него мотел, но не откри нищо. Пред сервиза за смяна на масла на бензиностанцията в края на ивицата имаше два седана с огънати брони, но нито един от тях не беше яркочервен. А съдейки по зацапаните им стъкла, те вероятно стояха там от доста отдавна.

Гудман прекоси пътя и пое обратно по западната лента. Първият обект беше изградена от бетонни блокчета кръчма, боядисана в кремаво някъде преди двайсетина години. Без прозорци. На покрива стърчаха няколко отдушника, които приличаха на гъби. Никъде наоколо не се виждаше червена кола. След кръчмата се издигаше чистата и спретната постройка на най-популярния бар в Син Сити. Гудман описа широка осморка на паркинга и включи прожектора. И почти веднага я видя.

Яркочервена вносна кола, паркирана плътно до задната стена.