Издирваният

72

Разнесе се стържене на стартер, последвано от глуха кашлица. После двойката големи дизелови двигатели оживяха и вътрешният портал започна да се отваря. Усещането беше друго. Нямаше нищо общо с онова, което изпитва шофьорът в кабината. Двигателите издаваха оглушителен грохот. Навярно бяха предназначени за тежки тирове от сорта на „Мак“ или „Питърбилт“. Защото порталите бяха огромни и със сигурност тежаха колкото цяла къща.

Отблизо имаше чувството, че крилата се движат по-бързо. Но може би ставаше въпрос за обикновена илюзия. Нещо напълно разбираемо. Защото процепът за човешка фигура идва доста по-рано от този за цял автомобил. Всичко беше относително. След десет секунди щеше да има достатъчно пространство, за да излезе на сцената.

Големите дизели продължаваха да си вършат работата. Процепът стана шейсетина сантиметра.

После седемдесет.

Ричър вдигна глока и се шмугна през процепа.

Оттатък нямаше никой.

Беше се озовал в нещо като гараж, петнайсет на петнайсет. Празен, ако не се броеше тъжният стар пикап, зарязан в ъгъла. Очукан, сив на цвят, с изпуснати гуми. Останалото беше гол бетон, нашарен от тъмни петна машинно място. Стената в дъното беше от сравнително нов шперплат, докато страничните стени и таванът бяха гол бетон. На практика се получаваше нещо като продължение на входния тунел, широко петнайсет и вероятно дълго сто и петдесет метра, но преградено с шперплат.

Изходите от гаража бяха три, без да се брои този, през който току-що беше проникнал Ричър. Преградата в дъното беше с нова врата, а страничните стени си имаха свои, поставени още при строителството. Рамките бяха монтирани навътре в бетона и ясно показваха дебелината му — толкова голяма, че пред вратите се образуваха нови малки тунели. Ричър направи опит да си представи сложността на кофража и педантичността на военните инженери, които бяха инспектирали неговото изграждане, а след това и изливането на огромните количества бетон.

Оригиналната врата вдясно беше покрита с голям лист прозрачен найлон, прикрепен в ъглите с цяла ролка тиксо.

По неизвестни причини.

Подчинявайки се на принципа съмняваш ли се, тръгни наляво, Ричър пое в противоположната посока, към другата оригинална врата. Стара, солидна, покрита с някакъв избелял ламинат. Преди петдесет години трябва да бе последен писък на модата. Дръжката на бравата беше от обикновена стомана, но дебела и солидна.

Ричър я натисна, бутна вратата и се озова в квадратно помещение с две стари и две нови стени. Нещо като стая за персонала. Удобни фотьойли, един от които беше зает. Но не от Маккуин. Човекът понечи да се изправи, после рухна обратно. Изстрел в тялото, а не в главата. Така беше по-сигурно. По-голяма мишена. Тук нямаше нужда от бърза мозъчна смърт. Ситуацията не го изискваше.

Служебната стая имаше втора врата. Ричър насочи пистолета си към нея, готов да реагира на появата на някой, който бе чул изстрела. Изчака известно време, после излезе през нея. Озова се в тесен коридор, дълъг поне сто и петдесет метра, който описваше плавен завой надясно. Вътрешното разположение започваше да му става ясно. Бункерът беше разделен на три успоредни помещения, дълги и тесни. Като три наредени една до друга пури. Със съответните входни тунели. И със сигурност заети от междуконтинентални ракети по онова време. А след опразването им се бяха превърнали в дълги и празни камери, в които властваше единствено ехото. Днес тези камери бяха преградени с шперплат, образувайки отделни помещения. Многобройни стаи от двете страни на дългия коридор, умножени по три. Което съдържаше някаква ирония. Каквото повикало, такова се обадило. Съвременното Министерство на отбраната беше започнало по същия начин: след бурното му разрастване в началото на Втората световна война бе готово да завре хората си във всяка стара сграда, която намери.

Наличието на толкова много помещения не беше добра новина. Може би четирийсет във всяка камера. Общо сто и двайсет. Плюс, минус няколко. Отрядът от Куонтико щеше да се появи още преди да е претърсил и половината. Което беше проблем. Дотогава щяха да са приели обаждането на Делфуенсо, която щеше да им каже да кацнат на базата „Уайтман“ и незабавно да се насочат на север, готови за рокендрол. Престрелката щеше да бъде грозна.

Фактът, че шперплатът е слаб изолатор, беше втората лоша новина. Това означаваше, че последният му изстрел е бил чут поне в една трета от обекта. По тази причина Ричър се върна обратно, прекоси служебната стая с мъртвия в удобния фотьойл и излезе в гаража. Големият механизиран портал все още беше отворен. Като дръпнати завеси. Зад него се виждаха трийсетметровият входен тунел със смачкания пикап и двата трупа на входа и на изхода. Ричър откри вътрешния бутон и го натисна. Стартерът изръмжа, дизеловите мотори запалиха, порталът започна да се затваря. Шумът беше оглушителен, точно според очакванията му. След като имаше право на избор, предпочиташе гърбът му да е защитен.

Прекоси гаража и опита новата врата в дъното на шперплатовата стена. Оказа се, че и тя води към дълъг и тесен централен коридор. Стаи отляво, стаи отдясно. Средната камера, преградена по същия начин като предишната. Върху част от вратите имаше сини кръгчета. Изрязани от пластмаса и залепени с лепило. Най-близките бяха на втората врата отляво и на тази срещу нея, отдясно. Всички следващи кръгчета се повтаряха през три врати, по цялото протежение на коридора.

Ричър се обърна. Вратата, през която беше влязъл, имаше две сини кръгчета.

Напрегна слух, но не долови нищо. Пое си дъх, преброи до три и тръгна напред. Към втората врата вдясно. Евтина, серийно производство. С тънка хромирана дръжка. Синьото кръгче беше залепено на нивото на очите.

Натисна дръжката и бутна вратата. Озова се в доста просторна стая. Празна. Нямаше хора. Нямаше мебели. Нямаше нищо освен това, което си е било винаги там — поредната оригинална врата, вкопана дълбоко в страничната стена. Абсолютно еднаква с предишните две, които беше видял. С широка стоманена рамка, наподобяваща отделен тунел, с избледняло от времето ламинирано покритие, с брава от тежка стомана. Очевидно сините кръгчета бяха указателни знаци за по-удобно прехвърляне от една камера в друга. Предназначени за заети хора. Вратата на гаража беше маркирана с две кръгчета, защото осигуряваше достъп наляво и надясно. Страничният достъп бе изключително ефикасно улеснение. Както сега, така и в годините, когато ракетите имаха постоянно присъствие в земната атмосфера. Би било глупаво техническите екипи да изминават цялото разстояние до изхода от съответната камера, за да се върнат обратно в съседната. Далеч по-лесно бе да пресекат направо. През врати, разположени на двайсетина метра една от друга. Явно някой от строителните инженери се беше досетил за това. Преди много години. А може би и архитектите преди него, обозначили съответните проходи още на чертожната маса.

Ричър се намираше в стая от дясната страна на коридора. Вратата ѝ също беше покрита с прозрачен найлон — както онази, която беше видял в гаража. Залепена по същия начин с дебело тиксо. С изобилие от тиксо.

По неизвестни причини.

В джоба си имаше ключовете от два различни мотела. Единият от мотела на дебелия мъж в Айова, другият от карантинното заведение на ФБР в Канзас. Ключът от Айова беше по-остър. Ръбовете му не бяха добре загладени със струг. Вероятно беше дубликат. Някой от гостите си бе тръгнал с оригиналния ключ в джоба. Или пък дебелият просто си падаше по възможно най-евтините модели.

Притисна с длан найлона към ламинираното покритие и драсна с ключа. Появиха се множество миниатюрни мехурчета. Ключът продължи своята работа. Образува се дупка, в която той пъхна пръсти и започна да дърпа встрани. Найлонът се оказа много здрав. Някаква специална изработка, която нямаше нищо общо с тънките листове, използвани при боядисване. По-скоро приличаше на материята, използвана за вакуумиране на хранителни продукти. Беше виждал как хората се борят с нея и проклинат супермаркетите, които би трябвало да продават ножове със сгъваемо острие заедно със саламите. Успя да разшири дупката до двайсет и пет сантиметра, но мехурчетата изчезнаха и найлонът отново се оказа плътно залепнал за ламината. Наложи се пак да използва ключа. Но този път си извлече съответните поуки и смени техниката. Няколко сантиметра дупчене, няколко сантиметра разкъсване. При разкъсването пъхваше ключа между зъбите си. В крайна сметка успя да се справи. Процепът започваше от горната рамка и свършваше на сантиметри от долната. Крив и назъбен, но достатъчно широк, за да пропусне тялото му.

Най-напред протегна ръка и натисна масивната брава. После бутна вратата с длан. Отвъд нея цареше пълен мрак. Лъхна го студен въздух, което говореше за огромно пространство с дебели стени.

Застана странично и успя да се промуши през дебелия найлон. Най-напред беше глокът, после десният му крак, следван от дясното рамо и главата. Последни минаха лявата ръка и левият крак. Сетне дойде ред на сетивата. Затвори вратата и опипа стената за някакъв електрически ключ. Беше сигурен, че трябва да има такъв. Някогашните архитекти, наведени над чертожните маси с подострени моливи, нямаше как да пропуснат подобен детайл. А схемата на електрическа мрежа със сигурност бе изпълнила цял отделен чертеж.

Натъкна се на вкопана в стената стоманена тръба, покрита с дебел слой боя, прашна и студена. Плъзна пръсти по нея и напипа квадратна метална кутия с размери десет на десет сантиметра, по средата с копче от още по-студен метал, най-вероятно месинг.

Натисна го и осветлението се включи.