Издирваният

39

Соренсън отново започна да изследва снимките. Първо едната, после другата. И пак първата. Но не видя нищо повече от една и съща гума, оставила следите си в една и съща кал.

— Това може и да не означава нищо, нали? — подхвърли тя.

— Може — кимна Ричър.

— Никога досега не съм била тук.

— Вярвам ти.

— Освен това Бюрото не разполага със собствена марка гуми. Сигурна съм, че ги купуваме като всички останали. Може би от „Сиърс“. Винаги сме търсили нещо евтино, сигурно и общодостъпно. Каквото има на пазара. Тези гуми се монтират на всички големи седани, но се предлагат от пет-шест различни производители — за служебни автомобили, коли под наем и онези тежки лимузини, предпочитани от възрастните хора. Бас държа, че в момента се използват поне един милион гуми от този тип.

— Вероятно и повече — кимна Ричър.

— За какво говорим тогава?

— За нещо съвсем конкретно: знаем с абсолютна сигурност, че колата на лошите е оборудвана с гумите, които използваш и ти. Което означава, че най-вероятно става въпрос за голям седан американско производство. Все пак е някакво начало.

— И това е всичко?

— Останалото са предположения.

— Но ние имаме право на предположения.

— Нека ти предложа едно от тях: става въпрос за градска кола. Или за лекотоварна. В тези аграрни райони големите седани са рядкост. Фермерите предпочитат пикапи или автомобили четири по четири.

— В какъв смисъл градска кола?

— В смисъл, че се използва в район, където действат таксиметрови компании и автомобилни сервизи. Също така офиси, а вероятно и летища. Нека се доверим на пазарните правила, включително и на тези в локален мащаб. Сигурен съм, че тук не можеш да си купиш подобни гуми. Просто защото никой не ги държи на склад.

— Нали не ми казваш, че подозираш намеса на Бюрото в този случай?

— Не. Надявам се, че няма такава.

— Но?

— Нищо.

— Но? — повтори тя.

— Но аз съм устроен така. Виждам нещата в черно и бяло и винаги търся категорично потвърждение. Или да, или не.

— В такъв случай не. Потвърдено по неоспорим начин. С абсолютна сигурност, направо от извора. ФБР няма нищо общо, защото това е недопустима и налудничава идея.

— Добре, да тръгваме — кимна Ричър. — Кажи ми, ако искаш да те сменя. Все пак познавам пътя малко по-добре от теб.

Соренсън описа широк обратен завой и натисна газта. Профучаха покрай мотела със сто километра в час. На дневна светлина той изглеждаше доста различен. Ниско монтираните лампи вече не светеха и облицовката на фасадата изглеждаше избеляла.

— Платих две нощувки в онази стая, а прекарах там не повече от трийсет секунди — промърмори Ричър.

— Защо си платил? — погледна го Соренсън.

— Почувствах вина за дупката в стената на онзи нещастник.

— Вината не е била твоя.

— И аз останах с подобно впечатление.

— Значи не би трябвало да се чувстваш виновен. Във всеки случай не и пред него. Аз не го харесах.

— Ключът за стаята остана у мен. Може би ще му го изпратя по пощата, а може би не.

После стигнаха до първото разклонение. Соренсън закъсня със спирачките и взе левия завой със свирене на гуми и поднасяне по мокрия асфалт. За момент пусна газта, овладя колата, после отново стъпи на педала.

— Извинявай — промърмори тя.

Ричър не отговори. Даваше си сметка, че не бива да се оплаква, защото, ако той беше зад волана, сега със сигурност щяха да са някъде в средата на калната нива.

— Гумите са износени — добави Соренсън. — Усетих го още докато пътувах насам.

Ричър замълча.

— Което означава, че и техните гуми са износени — подхвърли след известно време Соренсън. — Доказват го еднаквите снимки. Тоест имаме стъпка номер две. Наясно сме какъв тип гуми използват и вече знаем, че са доста стари. Може би и колата е стара. Може би и човекът, който я кара, е стар. Има вероятност да е някой от местните старци, които обичат големите си бракми.

— Съмнявам се — поклати глава Ричър. — Според мен старците не си падат по нощни разходки, а още по-малко изгарят жени в подпалени коли. Разбираш, предполагам, че колата е била подпалена в присъствието на цялата група. Драснали са ѝ клечката и са изчакали да се уверят, че всичко ще свърши както трябва.

— Е, хубаво, значи не е бил местен старец — отстъпи Соренсън. — Бил е градски човек.

— От място, където функционират таксиметрови компании, сервизи, офиси и летище — добави Ричър. — Може би с население от над милион и половина души. Алън Кинг спомена тази цифра. Каза, че живее на едно място с още милион и половина граждани.

— Това е интересно. Освен ако не се окаже подвеждаща информация.

— Според мен не беше. Не мисля, че играеха по предварителен сценарий. Общо взето, бяха бързи и интелигентни, но въпросът беше зададен спонтанно и получи спонтанен отговор. Без време за обмисляне. Прекалено гладък беше, за да е лъжа. Лъжите им бяха по-бавни и по-тромави.

— Нещо друго?

— В един момент Маккуин използва дума, която ми прозвуча странно. Аз бях скептичен по отношение на знака, който указваше бензиностанция след изхода на магистралата. Но той се оказа верен, а Маккуин подхвърли: Трябваше да проявиш доверие. Според мен повечето хора биха употребили думата повярваш, нали? „Трябваше да ми повярваш“…

— Какво означава това?

— Не съм сигурен. По време на военното ми обучение ни съветваха да внимаваме за странни думи и изрази. Руснаците имат езикови школи, където обръщат внимание на изразяването, акцентите, диалектите и тъй нататък. Но и те не могат да избегнат употребата на странни или неподходящи думи. По тази причина за миг се запитах дали Маккуин не е чужденец.

Соренсън не каза нищо. Гледаше напред и продължаваше да натиска газта.

Ризата е била закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток, мислеше си тя. Помълча още известно време, после попита:

— Маккуин имаше ли акцент?

— Никакъв — поклати глава Ричър. — Говореше като типичен американец.

— А приличаше ли на чужденец?

— Не бих казал. Бял мъж, над метър и осемдесет, руса коса, сини очи, стройна фигура, с дълги крайници. Изглеждаше малко флегматичен, но когато измъкна пистолета си и после, докато тичаше към колата, се разбра, че е пъргав и атлетичен.

— Ясно — кимна Соренсън. — В такъв случай един малко по-изкуствен израз не значи нищо.

— Значи нещо, след като знаем професията на жертвата — поклати глава Ричър. — Той със сигурност е имал многобройни контакти с чужденци.

— В качеството си на търговски аташе, така ли?

— Някога да си срещала търговски аташе? — погледна я Ричър.

— Не.

— И аз не съм. Но познавам хора, които са се представяли за такива.

— Какво означава това?

— От колко помощ се нуждае „Кока-Кола“, за да продава продукцията си по света? От малко, нали? Общо взето, американските стоки говорят сами за себе си, но въпреки това в щата на всяко посолство има по един търговски аташе.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждала ли си някога офис на търговски аташе? Аз да. Бил съм в два такива офиса. Прозорците им гледат към задния двор, а не към улицата. Приличат на фарадееви кафези. Четири пъти на ден ги проверяват за подслушвателни устройства. Чувал съм, че формулата на „Кока-Кола“ се пази в тайна, но това ми се струва прекалено.

— Прикритие за друга дейност?

— Точно така — кимна Ричър. — Всеки резидент на ЦРУ по света нарича себе си „търговски аташе“.

Шериф Гудман беше смъртно уморен. Освен това не харесваше идеята да спрат дъщерята на Делфуенсо от училище. Независимо дали ставаше въпрос за ден-два, за седмица или цял месец. Беше дълбоко убеден, че стресовите ситуации се преодоляват именно с помощта на занимания в позната обстановка и сред близки хора. В тази насока бяха съветите му към всички, които работеха за него и които бяха попадали в стресова ситуация. Нямаше значение за какво става въпрос — тежка загуба, развод, болест в семейството и тъй нататък. От опит знаеше, че рутината помага. Разбира се, правеше всичко, което е нормално за подобни случаи — проявяваше състрадание, предлагаше отпуск и още куп неща, но винаги добавяше, че човек се справя по-лесно, когато е съсредоточен върху всекидневните си задачи. А за награда получаваше благодарност. Повечето от подчинените му продължаваха да работят както обикновено и в крайна сметка това им се отразяваше добре.

Но всички те бяха възрастни хора, докато дъщерята на Делфуенсо беше просто едно дете.

Бавно и неохотно потегли към отдалечените къщички.

Четири пъти в кариерата му се беше налагало да съобщава на родители за смъртта на децата им. Но нито веднъж обратното — да съобщи на дете за смъртта на родителя му. Не и на десетгодишно момиченце. Нямаше представа как да го направи. Само фактите, беше казала Соренсън при първия им разговор. Не казвай нищо, за което не сме сигурни. Това не му помагаше. Фактите си бяха факти. „Виж какво, момиченце, майка ти изгоря в колата си.“ Нямаше лесен начин да съобщиш подобна новина. Вечерта си беше легнала като скъпата рожба на мама, а на сутринта се събуждаше в един драстично променен живот.

Въпреки доброжелателния съвет. Само фактите. Не казвай нищо, за което не сме сигурни.

А какви бяха фактите? В какво всъщност бяха сигурни? Той беше виждал обгорели трупове. При пожари в домовете, в запалени хамбари. Обикновено се налагаха зъбни проби или ДНК тестове, за да бъдат идентифицирани. Заради смъртния акт и осигуровките. Това щеше да отнеме най-малко два дни. Медицински заключения, които трябваше да бъдат подписани и нотариално заверени. А в случая с Делфуенсо поне до този момент никой не беше сигурен в нищо. Все още не. С изключение на факта, че е изчезнала, вероятно отвлечена със собствената ѝ кола.

Може би вариантът с две отделни фази щеше да е по-подходящ за едно десетгодишно момиченце. Отначало едно: Съжалявам, но майка ти е изчезнала. А после, след два дни, когато бъдеха наистина сигурни, щеше да дойде и втората фаза: Съжалявам, но майка ти е мъртва. Ужасно! Май беше по-добре всичко да приключи наведнъж. Но дали това не беше проява на собствената му уплаха и нерешителност?

Паркира в алеята на съседката и заключението се появи: да, това несъмнено бе проява на неговите страхове. Същевременно обаче можеше да се окаже единственият правилен подход към едно десетгодишно дете.

Само фактите. Не казвай нищо, за което не сме сигурни.

Слезе от колата. Бавно и неохотно. Затръшна вратата и за миг остана на място. После заобиколи предницата, прескочи калната канавка и тръгна по късата алея на съседката, която свършваше пред входната врата.