Издирваният

4

Две крачки напред, една назад. Важното беше да не се тръгне в погрешна посока.

Шериф Виктор Гудман обмисляше версията си за наличието на втора кола, в която са се прехвърлили двамата мъже. Опитваше се да бъде максимално в час с новостите в професията си. Това не беше лесно в тази глуха провинция. Преди около година беше попаднал на нещо любопитно, публикувано в приложенията на бюлетина на Министерството на вътрешната сигурност, а именно, че нощем тъмносиният цвят се улавя най-трудно от охранителните камери. Палта, шапки, автомобили и всичко останало. Когато били тъмносини, те просто се сливали с мрака. Трудни за засичане, още по-трудни за описване. Разбира се, това не означаваше, че в неговия окръг има камери за видеонаблюдение по пътищата, но той предположи, че онова, което важи за електронните очи, важи и за човешките. Нещо, което положително бе известно на мъжете, които издирваше. По всичко личеше, че става въпрос за професионалисти, а от това следваше, че резервната им кола за бягство най-вероятно е тъмносиня.

Но можеше и да не е така.

Въпросът беше какво трябва да направи той. В крайна сметка не направи нищо. Според него това беше най-добрият избор. Ако предположенията му бяха погрешни, инструкциите да се проверяват само тъмносините коли щяха да му изиграят лоша шега. По тази причина шериф Гудман остави заповедта за издирване без промяна. Търсеха се двама мъже, придвижващи се с кола.

На това място междущатската магистрала имаше шест ленти. Трите от тях, които водеха на изток, бяха задръстени от превозни средства. Леки коли, камиони, джипове. Наредени в плътни редици, те едва-едва пълзяха напред. Спираха, чакаха, отново запълзяваха. Пръстите на Маккуин нервно почукваха по кормилото. Кинг гледаше напред, сдържан и търпелив. Делфуенсо също гледаше напред, но някак притеснено, сякаш закъсняваше за нещо.

— Закъде сте тръгнали посред нощ, хора? — наруши тишината Ричър.

— За Чикаго — отвърна Кинг.

Това беше добра новина за Ричър. От Чикаго потегляха автобуси във всички посоки, много от тях рано сутринта. На юг през Илинойс, после на изток през Кентъки и от там направо във Вирджиния. Добра новина, която той предпочете да запази за себе си. В такъв късен час беше най-добре да говори със съчувствен тон.

— До там има много път — каза той.

— Хиляда километра — кимна Кинг.

— Откъде идвате?

Колата спря. После помръдна напред и отново спря.

— От Канзас — отвърна Кинг. — Пътувахме много спокойно. Слаб трафик, никакви задръствания. Досега. Това е първото, на което попадаме, от три часа насам.

— Браво на вас.

— Да, движехме се много добре. Минимум със сто километра в час. Мисля, че Дон за пръв път докосва спирачките. Нали така, Дон?

— За втори — отвърна Дон. — Първият беше, когато спряхме да качим мистър Ричър.

— А, да — кимна Кинг. — Може би това развали магията.

— По служба ли пътувате? — попита Ричър.

— Както винаги.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Със софтуер.

— Наистина ли? — опита се да бъде любезен Ричър.

— Ние не сме програмисти — уточни Кинг. — Това е работа за хлапета. Ние сме в областта на корпоративните продажби.

— Значи работите много — отбеляза Ричър.

— И още как — каза Кинг.

— Успешно ли беше пътуването ви досега?

— Не беше лошо.

— Аз пък си помислих, че сте на нещо като тиймбилдинг. Малко тренировки, а може би и малко разнообразие.

— Не, не, най-обикновено служебно пътуване.

— Защо са тогава тези ризи?

— Нов корпоративен стил — усмихна се Кинг. — Униформи, но не строги. Нещо като спортен екип. Така е напоследък в софтуерния бизнес. Много е конкурентен и трябва да си разпознаваем.

— Тук, в Небраска ли живеете?

— Да — кимна Кинг. — Сравнително недалече от тук. В Омаха има много високотехнологични компании. Повече, отколкото предполагате. Отлична бизнес среда.

Колата измина няколко метра, после отново спря. Май това е личният автомобил на Маккуин, помисли си Ричър. Не беше под наем, не беше и служебен. Беше твърде износен и неподдържан, за да е фирмен. Явно човекът беше изтеглил късата клечка. Или пък по принцип беше шофьорът при подобни пътувания. По-нисшестоящ от останалите. А може би просто обичаше да шофира. Най-вече за да е далече от семейството си. Беше ясно, че това е семейна кола. В нея имаше детски вещи. Не много, но имаше. Една лъскава диадема за коса на пода, която никоя зряла жена нямаше да си сложи на главата. Поне така си мислеше Ричър. Имаше и едно малко плюшено животинче. Почти сплескано, с оскубана от дъвчене козинка. Човекът има една дъщеря, съобрази Ричър. Някъде между осем- и дванайсетгодишна. Това беше максимално точното му предположение. Не разбираше от деца.

Но това дете трябваше да има майка или мащеха. По всичко личеше, че Маккуин има съпруга или приятелка. Навсякъде из колата се виждаха женски вещи — кутия салфетки на цветя, червило в мястото за вещи между седалките, почти скрито от плюшеното животинче. Дори от контактния ключ висеше кристална дрънкулка. Освен това Ричър беше почти сигурен, че подушва парфюм върху тапицерията — разбира се, ако изобщо можеше да подуши нещо с този нос.

Дали Маккуин страда за семейството си, запита се той. Или е по-щастлив без него. Може би просто не обича своите близки. В същия миг Маккуин леко извърна глава и подхвърли:

— А вие, мистър Ричър? В коя област работите?

— В никоя — отвърна Ричър.

— Искате да кажете, че работите каквото ви попадне?

— Дори не и това.

— Значи сте безработен, така ли?

— По свой собствен избор.

— Откога?

— Откакто напуснах армията.

Маккуин не реагира на отговора, тъй като беше насочил вниманието си другаде. Далече напред колите се престрояваха в дясната лента. Именно тези бавни маневри предизвикваха задръстването. Катастрофа, помисли си Ричър. Вероятно някой се е завъртял, блъснал е мантинелата, а след завъртането е отнесъл и някоя друга кола. Въпреки че не се виждаха нито линейки, нито противопожарни коли, нито влекачи за отстраняване на аварирали автомобили. Всички мигащи светлини бяха на една и съща височина — върху покривите на полицейските коли. Бяха толкова много, че мигането се превръщаше в една плътна синьо-червена вълна.

Колата продължаваше да пълзи напред. Потегляне, спиране. Пак потегляне, пак спиране. На петдесетина метра от мигащите светлини Маккуин се престрои в дясната лента. Тази маневра позволи на Ричър да види какво пречи на движението.

Не беше катастрофа.

Беше пътна барикада.

Най-близката полицейска кола беше спряла напряко на лявата лента. Следващата, само на метър-два от нея и под същия ъгъл, препречваше средната. Близо един до друг, двата автомобила приличаха на стрели, насочени към най-дясната лента. Водачите на струпаните коли нямаха друг избор, освен да използват нея. На двайсетина метра по-нататък бяха спрели още две патрулни коли. В средната лента, но успоредно на движението, точно срещу още две на банкета. После се виждаше друга двойка, която беше заела под ъгъл дясната лента, принуждавайки водачите да правят остър завой и да се насочват към най-лявата. Едва след това те бяха свободни и можеха да натиснат газта, за да продължат пътя си.

Добре организирана акция, помисли си Ричър. Бавният подстъп се гарантираше от струпаните коли, а бавното придвижване през барикадата беше подсигурено от острия ляв завой в края. Така патрулките в центъра получаваха възможност за внимателен оглед на всяка от колите, които се точеха покрай тях. Очевидно операцията беше организирана от хора, които знаеха какво правят.

Но защо беше всичко това? Осем коли бяха твърде много. Освен това ченгетата в тях бяха въоръжени с карабини, чиито дула стърчаха от свалените прозорци. Това не беше рутинна проверка. Тук не ставаше въпрос нито за колани, нито за винетки.

— Слушахте ли радио? — подхвърли Ричър. — Дали не се е случило нещо лошо?

— Спокойно — рече Кинг. — Най-вероятно става въпрос за избягал затворник. Западно от тук има два големи затвора, от които постоянно бягат хора. Лудост, нали? На такива места обикновено разполагат с яки ключалки.

Маккуин срещна погледа му в огледалото и подхвърли:

— Надявам се, че не сте вие.

— Кой не съм? — объркано го погледна Ричър.

— Избягалият затворник.

По гласа му личеше, че се шегува.

— Не, твърдо не съм аз — поклати глава Ричър.

— Това е добре — рече Маккуин. — Иначе всички щяхме да имаме сериозни неприятности.

Придвижиха се още малко напред с останалите в нетърпеливата върволица. Отпред се виждаха ченгетата в действие. Бяха с нахлупени шапки, насочени карабини и мощни фенерчета. Оглеждаха внимателно колите, пътниците в тях, а понякога и багажниците. После се прехвърляха на следващите.

— Не се безпокой, Карън — обади се Кинг, без да извръща глава. — Скоро ще се прибереш у дома.

Делфуенсо не отговори.

Кинг се извърна към Ричър и поясни:

— Тя не обича да пътува.

Ричър не каза нищо.

Едва-едва пълзяха напред. Проверката продължаваше със същото темпо и по същия начин. Не след дълго Ричър откри и една малка особеност: проверяваха багажниците само на самотните водачи. Това автоматично отхвърляше теорията на Кинг за избягал затворник. Той можеше да се скрие и в багажника на кола с повече пътници в нея — двама, трима или дори петима. По-вероятно беше ченгетата да са получили информация за самотен водач, който превозва в багажника си нещо нелегално и опасно. Дрога, оръжие, бомби, крадени вещи или бог знае какво.

Придвижиха се още малко напред. Вече бяха трети на опашката. В първите две коли имаше само по един човек и съответно провериха багажниците им. След което махнаха на тях да се приближат. Маккуин леко подаде газ и спря на мястото, което му посочи полицаят. Един от колегите му застана пред колата и освети регистрационния номер. Други четирима се изправиха от двете страни и насочиха фенерчета към купето. После онзи отпред се отмести, а най-близкият до Маккуин им махна да преминават с рязък, нетърпелив жест.

Маккуин завъртя волана докрай, за да вземе острия ляв завой, след това го завъртя докрай в обратна посока. Пред тях се разкри пустата ивица асфалт, която чезнеше към хоризонта. Маккуин изпусна въздуха от гърдите си и се намести в седалката. До него Кинг направи същото. Колата бързо се понесе на изток, сякаш нетърпелива да навакса забавянето.

Минута след като преминаха блокадата, Ричър видя някаква кола, която се носеше не по-малко бързо в обратна посока. Тъмен форд, модел „Краун Виктория“, с мигащи сини и червени лампички, вградени в радиаторната решетка. Очевидно служебна кола, пътуваща към мястото на някакво извънредно произшествие.