Издирваният

24

Алън Кинг се изправи в седалката, а след това изви врат, за да погледне стрелката за горивото.

— Мисля, че все още сме окей — промърмори той. — Кажи ми, когато слезе до последното деление.

— Скоро ще е — отвърна Ричър. — Тази стрелка пада стремглаво.

— Защото караш прекалено бързо.

— Не карам по-бързо от мистър Маккуин.

— Може би стрелката се е оправила от само себе си.

— Не бива да ни свърши бензинът точно тук. Наоколо е пусто и не можем да разчитаме на помощ. Всички ченгета са се струпали при блокадите.

— Карай така още половин час, пък после ще видим — отсече Кинг.

— Добре — каза Ричър.

— Кажи ми как може да се говори без буквата А.

— По-късно.

— Не, сега.

— Казах — по-късно. Разбрахме ли се?

— Май не ти харесва да те притискат, Ричър.

— Не знам. Никога не са ме притискали. Ако ми се случи сега, ти ще бъдеш първият, който ще научи дали ми харесва или не.

Кинг се извърна към предното стъкло, притихна и се взря в пътя за минута-две. После отново се смъкна на седалката си, опря брадичка в гърдите си и затвори очи. Ричър погледна в огледалото. Маккуин продължаваше да спи, а Делфуенсо беше все така будна.

И пак мигаше.

Седем назад, осем напред, пет напред, две назад.

T-H-E-Y

Те…

Осем напред, едно напред, пет назад, пет напред.

H-A-V-E

… имат…

Седем напред, шест назад, тринайсет назад, осем назад.

G-U-N-S.

… пистолети.

Те имат пистолети.

Ричър кимна в огледалото и отново насочи вниманието си към пътя.

Обстановката зад бара остана спокойна още пет-шест минути. Криминолозите направиха много снимки в купето на маздата. Влажните и запотени стъкла на колата проблясваха неравномерно от светкавиците — като далечна гръмотевична буря или като сражение отвъд планинско било. Хората на Гудман старателно претърсиха района, но не откриха нищо. Използвайки телефона си, Соренсън се включи във федералните и щатските бази данни, търсейки рапорти за едри мъже със скорошни наранявания по лицето. Но не откри такива.

После се чуха грохотът на мощен осемцилиндров двигател и скърцането на тежки гуми по чакъла. От влажната мъгла изплуваха потрепващите фарове на тъмен автомобил, който описа широк завой и се насочи към тях. Беше тъмносиня краун виктория, идентична с тази на Соренсън. Същият модел, същите тънки антени на задния капак, но с контролни номера от Мисури. Колата спря на известно разстояние и от нея слязоха двама мъже с тъмни костюми. Изправени зад отворените врати, те облякоха дебели якета. След това затръшнаха вратите и тръгнаха към малката групичка, оглеждайки с пренебрежение полицаите, самия Гудман и криминолозите. Едва след това насочиха вниманието си към Соренсън, спряха на два метра от нея и извадиха служебните си карти.

Същите като нейната. ФБР.

— Ние сме от Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити и отговаряме за централния район — обади се агентът вдясно.

— Не съм ви викала — каза Соренсън.

— Електронният дневник във вашето оперативно бюро излъчи автоматичен сигнал за тревога.

— Защо?

— Защото местопрестъплението се намира в чувствителна зона.

— Така ли? То представлява една изоставена помпена станция.

— Нищо подобно. То представлява един отворен и незащитен кладенец с директен вертикален достъп до най-големите залежи на подпочвени води в Съединените щати.

— Там има само една пресъхнала дупка.

— Така е — кимна агентът. — Но само защото нивото на водата е спаднало. Пресъхнала дупка или не, тя представлява огромна опасност, защото евентуалното изливане на някакви химикали в нея ще доведе до замърсяване или отравяне на подпочвените води. Това е неизбежно. Гравитацията ще бъде напълно достатъчна. Нещо като мастило, когато капе върху гъба.

— Какви химикали?

— Съществуват доста неща, които не бихме искали да попадат там.

— Но това би било като капка в морето. Много мъничка капка в едно огромно море. Защото водните залежи тук са истинско море. Всяка година в района се използват няколко трилиона литра вода за напояване. А колко побира най-голямата автоцистерна? Двайсет, трийсет тона? Това е нищо, господа!

Агентът отново кимна.

— Тероризмът има друга логика, госпожо — обяви той. — На практика вие сте права. Двайсет тона отровни химикали или някакви вируси, или микроби едва ли ще причинят големи вреди. Не и от научна гледна точка. Но я се опитайте да убедите хората, че е така. Ще настъпи масова паника. Хората буквално ще се тъпчат един друг. Пълен хаос върху една значителна част от територията на страната. Точно това се харесва на терористите. Да не говорим за огромните загуби за земеделието в продължение на години. Но да не забравяме, че тук се намират и редица важни военни съоръжения.

— Сериозно ли говорите? Това би означавало химическа и биологическа война!

— Уверявам ви, че сме напълно сериозни.

— Тогава защо не са запечатали тази помпа?

— Има още десет хиляди като нея. Работим толкова бързо, колкото е възможно.

— Но тук става въпрос за убийство, а не за тероризъм — възрази Соренсън.

— Така ли мислите? Обадиха ли ви се от Държавния департамент да попитат за жертвата?

— Да.

— А от ЦРУ?

— Да.

— В такъв случай не е трудно да се досетите, че става въпрос за външна намеса.

В главата на Соренсън прозвуча гласът на криминолога: Бих казал, че тази риза е закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток.

— Всичко това може би означава, че ми изземвате разследването, така ли? — попита тя.

— Не — поклати глава агентът вдясно. — Все още си е ваше, но ние ще ви дишаме във врата. Денонощно. Докато не бъдем абсолютно сигурни, че се прави всичко необходимо. Нищо лично. Надяваме се да ни разберете.

Ричър усети как Маккуин се размърдва зад гърба му и погледна в огледалото. Маккуин беше извърнал глава и наблюдаваше празните ленти на магистралата, които пробягваха покрай него. После се извъртя към Делфуенсо и заоглежда банкета.

Подминаха един знак за изход от магистралата. Подминаха и три сини билборда, единият от които беше празен. Гориво и преспиване, но без храна. На хоризонта нямаше светлини, не се виждаше електрическо сияние. Фалшив изход, помисли си Ричър. Двайсет-трийсет километра тъмни селски пътища, в края на които нямаше нищо друго освен затворени заведения.

— Отбий тук — рече Маккуин.

— Какво? — вдигна вежди Ричър.

— Излез от магистралата.

— Сигурен ли си? Изглежда истинско мъртвило.

— Просто го направи.

Ричър хвърли кос поглед към Алън Кинг. Маккуин го забеляза.

— Не го гледай — рече той. — Аз командвам тук, а не той. Отбий на този изход.