Издирваният

63

Вървяха по платното, а не по тротоара. Нямаше смисъл да се отказват от прикритието на дърветата покрай бордюра, колкото и незначително да беше то. Ричър вдигна ръка и спря в момента, в който прецени, че се намират на около два метра и половина под билото на възвишението. Оттук нататък той и Соренсън щяха да напредват бавно през задните дворове, а Делфуенсо, след продължителна пауза, щеше да се насочи директно към входната врата. Изчакването от нейна страна беше задължително, тъй като те щяха да се движат доста по-бавно предвид допълнителните препятствия. Огради, храсталаци, кучета. А може би и бодлива тел. Все пак се намираха в Мисури. Навремето компанията „Съдърн Уайър“ в Сейнт Луис била най-големият производител на бодлива тел. Седем цента за килограм, достатъчно евтина за всички.

Най-опасна си оставаше задачата на Делфуенсо. Наблюдателните пунктове винаги бяха отпред, докато отзад не бяха задължителни. Ако забележеха нечие приближаване, то щеше да е нейното. После всичко зависеше от степента на параноята им. Която на този етап вероятно щеше да бъде висока. Дали появилата се на улицата жена е невинен минувач, или всичко вече представлява заплаха?

* * *

Нямаше бодлива тел. Нямаше и кучета. Домашните любимци в предградията бяха твърде изнежени, за да прекарват нощта на открито, а дворовете — прекалено подредени, за да им отива бодлива тел. Но огради и храсти имаше. Някои огради бяха доста високи, някои храсти имаха тръни. Преодоляваха ги лесно. Соренсън се оказа много добра в прескачането, много по-гъвкава от Ричър. Бодливите храсти също не бяха проблем. Достатъчно беше да подходят с гръб към тях. Евтината дънкова материя се оказа доста здрава.

Трудно беше да се определи точно кога ще стигнат билото на възвишението, тъй като прекосяваха широки терасирани дворове. Но бледата луна позволяваше на Ричър да вижда жиците през пролуките между къщите, които се събираха при електрически стълб, оформяйки обърнато V от двете му страни. Там трябва да е билото, прецени той.

Втората къща вляво след билото.

Очевидно стигнала до същото заключение, Соренсън използва ръцете си за кратка сигнализация. Едно, две, а след това посочи пред себе си. Целта е онази къща. Ричър кимна. Прекосиха двора, в който се намираха, прескочиха ниската ограда и се озоваха в следващия парцел, който принадлежеше към къщата, съседна на целта. Затревената площ беше задръстена от най-различни предмети. Газово барбекю, градински столове, разнообразни играчки на колела — от онези, които децата теглят или карат с педали. Една от тях имаше формата на обувка за тенис. Ричър спря и огледа къщата. Три спални, не повече. Двете от тях пълни с деца. Тънки стени. От гипсокартон, облицован с ламперия. Щеше да се наложи да стрелят в обратна посока. Освен ако къщата от другата страна не се окажеше сиропиталище.

Насочиха се към последната ограда и целта се появи пред очите им.

Къщата се оказа двуетажна.

Два пъти по-тясна от околните и два пъти по-висока.

Стените ѝ бяха покрити с тъмночервена мазилка. В задната част имаше просторна кухня. От нея вероятно започваше дълъг коридор със стаи от двете страни. И вътрешно стълбище. Стаите горе може би бяха четири. Два пъти по-малки от нормалните заради разположението си.

Това не беше добре. Никак не беше добре. Ричър от опит знаеше, че двуетажните къщи са осем пъти по-трудни за щурмуване от едноетажните.

Соренсън въпросително го погледна.

Той ѝ намигна с лявото око.

Прескочиха оградата и се озоваха в двора на целта. Минимална поддръжка. Отдавна некосена изсъхнала трева, никакви цветни лехи. Без дървета, без декоративни растения. Нямаше барбекю, нямаше столове, нямаше играчки.

В замяна на това имаше врата към мазето.

Която зееше широко отворена.

Беше стандартна двойна врата за мазе, направена от пресована ламарина, метър и шейсет на метър и трийсет, вкопана в основите на къщата. До нея се стигаше по няколко полегати дървена стъпала.

В мазето не светеше. Ричър обходи къщата, която също беше тъмна с изключение на малко прозорче с матирано стъкло на първия етаж, най-вляво. Вероятно тоалетна. Може би заета. В най-лошия случай можеше да става въпрос за банда фанатици, натъпкани по четирима в стая. Единият от тях буден, на посещение в тоалетната.

Трапезария, дневна и може би четири стаи на втория етаж.

В най-лошия случай двайсет и четири души.

Върна се при Соренсън. Тя приближи два разтворени пръста към очите си, после ги събра и посочи вратата на мазето. Оттам да надникна. Ричър кимна. Тя започна да се спуска по стълбите. Бавно и внимателно, стъпвайки в края на дъските, за да не скърцат. Стигна бетонния под, надникна през отворената врата, а след това изчезна зад нея.

Ричър зачака. Четирийсет секунди. Цяла минута.

Соренсън се върна. Главата ѝ се показа през тъмния отвор в основата на стълбите, после се появи и тялото ѝ. Изглеждаше леко задъхана на лунната светлина. Но кимна. Чисто, всичко е наред. Ричър насочи показалец към нея, почука по лявата си китка, а след това докосна ухото си. Изчакай, докато ни чуеш на вратите.

Соренсън отново се скри.

Ричър се изтегли назад. Спря, когато можеше да вижда фасадата на къщата. Там чакаше Делфуенсо, вероятно скрита зад някое дърво. Залепена за него. Ричър махна и тя се появи. Мимиката ѝ беше съвсем ясна: Какво става? Придружаваше я изразителен жест с ръка. Той сви рамене: Не съм сигурен. Тя вдигна палец, после го наведе: Да или не?

Неговият палец щръкна нагоре.

Да.

Тя кимна и си пое дъх. Ръцете ѝ се протегнаха към него с дланите нагоре. Заедно с пистолета на едната от тях. Пръстите ѝ се разпериха. Десет.

Един пръст се прегъна. Девет.

После още един. Осем.

Тялото ѝ се завъртя и изчезна от погледа му. По посока на входната врата. Ричър направи същото и тръгна към задната.

Седем. Шест. Пет. Четири.

Три.

Две.

Едно.

Оказа се, че Делфуенсо брои по-бързо от него. Чукането по входната врата екна в момента, в който той вдигаше крак. Прозвуча като съприкосновение на пистолетна ръкохватка с метал. Входната врата беше от стомана. Блиндирана. Като предпазна мярка. Той се запита каква ли съпротива ще окаже задната врата.

Скромна, както се разбра миг по-късно.

Подметката му се заби на два сантиметра над бравата. Вратата пропука и отскочи навътре. Ричър се озова в кухнята. Малко по-бързо от очакваното, но иначе без проблеми, ако не се брои преодоляването на едно малко препятствие. Чукането по входната врата продължаваше. Кухнята беше студена и празна. Със следи от скорошно ползване. Ричър излезе в коридора, готов да посрещне някой, тръгнал да отваря входната врата. И да го гръмне в гърба.

Но коридорът беше пуст.

Делфуенсо продължаваше да чука. Достатъчно силно, за да събуди и мъртвец. Ричър се промъкна напред, с насочен пистолет. Торсът му се въртеше наляво-надясно, сякаш танцуваше бързо диско. В типичен за щурмуване стил. Трапезарията се намираше вляво. Претъпкана с мебели, но без хора.

Същото беше положението и в салона вдясно.

Много вещи.

Много мебели.

Никакви хора.

По протежението на коридора се виждаха още две врати. Под едната се процеждаше светлина. Матираното прозорче. Вероятно тоалетната. Вероятно заета. Ричър преодоля разстоянието до нея с един скок и заби крак във вратата. Бравата се оказа точно толкова крехка, колкото и тази на кухнята. Вратата се отвори с трясък, а той отскочи назад с пръст на спусъка.

Тоалетната беше празна.

Лампата светеше, но вътре нямаше никой.

После от последната врата излезе Соренсън, стиснала глока с две ръце.

— Не стреляй, аз съм — извика Ричър.

Стълбите зад нея бяха пусти. Там нямаше никой.

Приземният етаж чист.

— Иди да отвориш на Делфуенсо, а аз ще проверя горе — рече той.

Пое по стълбите. Това беше най-неблагоприятната ситуация. Мразеше стълбищата. При тях всичко е срещу теб, включително гравитацията. Врагът има по-благоприятна позиция. Плюс безгранични възможности за укритие. Плюс огромното удоволствие да види главата ти отгоре.

Лоша работа. Но специално тези стълби ги изкачи спокойно, тъй като вече беше напълно убеден, че къщата е празна. И в други къщи беше прониквал с взлом. Но в тях усещането беше различно. Тази тук беше безжизнена. Никакъв пулс. Тиха и спокойна. Сякаш изоставена.

И си беше точно такава.

На горния етаж имаше четири стаи с вградени гардероби и две тоалетни. Ричър ги провери една по една, подскачайки наляво и надясно, описвайки пируети като някаква абсурдна паравоенна балерина. Липсваше само оркестрова музика с внезапни кулминации.

Всички стаи, гардероби и тоалетни бяха празни.

Имаше разни боклуци, имаше легла, имаше дрехи в гардеробите, имаше мебели.

Но не и хора.

Приземният етаж чист.

Вторият етаж чист.

Вкъщи нямаше никой.

Един добре дошъл резултат за повечето хора. Такава е човешката природа. Облекчение. Отпускане. Мир с достойнство. Но Ричър, Соренсън и Делфуенсо се събраха в коридора с чувство на недоволство и гняв. Фактът, че Маккуин не беше тук, означаваше само едно — той се намираше на друго, може би още по-гадно място. Евакуиран по спешност.

— Със сигурност имат друга тайна квартира, по-голяма от тази къща — обяви Ричър. — Защото са две отделни групи, обединени за някаква обща операция. Тук е тясно за тях, дори без да се броят другите неудобства. Според мен това място е къща за гости. Допълнително съоръжение.

— Например пощенска кутия — подхвърли Соренсън.

— Маккуин е живял тук — поклати глава Делфуенсо. — Самият той ни го съобщи, освен това го потвърждава и седеммесечното сателитно наблюдение.

Ричър тръгна по коридора и започна да пали лампите в помещенията. Трапезарията, хола, кухнята.

— Да претърсим всичко — обяви той. — Трябва да са оставили следи, ако действително шарят между две тайни квартири. Независимо колко старателно са почиствали след себе си.

Оказа се, че са почиствали наистина добре. Това веднага си пролича. Бяха свършили добра работа, но не в обичайния смисъл. Защото следи от присъствието им имаше навсякъде. Неоправени легла, мръсни чинии в мивката, смачкани възглавници на дивана, стари вестници, неизхвърлен боклук. Неизмити чаши, пълни пепелници, разхвърляни дрехи. Обитателите на този дом се бяха изнесли на бегом.

И бяха чистили избирателно — поща, сметки, квитанции, книжа от всякакъв род. От подобни неща нямаше дори следа. Никакви имена, никакви записки, никакви хартиени документи, никакви послания. Разбира се, Ричър не очакваше карта с червена стрелка и надпис НАШАТА ЩАБКВАРТИРА. Но хората по принцип оставяха по нещо след себе си. Нещо дребно и незначително. Квитанция за магистрална такса, билет за кино. В кофата за боклук, завряно в някой ъгъл, под възглавницата на дивана. Тези хора обаче не бяха забравили нищо. Което доказваше, че са добри. Внимателни и прецизни, постоянно нащрек. Резултат от дисциплина на високо равнище. Всекидневна дисциплина, а не само при екстремни ситуации. Отлични мерки за сигурност.

Те тримата можеха единствено да се надяват на случайна грешка.

После Соренсън ги повика в кухнята.

При случайната грешка.