Издирваният

60

Оставиха Луси да спи сама. Делфуенсо изрази мнение, че това не крие рискове. Обектът се охранявал добре, а Луси обикновено не сънувала кошмари и рядко се будела нощем. Отидоха в стаята на Соренсън, която беше № 9. По-близо до стаята на Ричър. Тя още не беше влизала в нея, тъй като Ричър я пресрещна, преди да стигне до вратата.

Влязоха. Ричър забеляза, че са се озовали в огледално копие на собствената му стая. Два фотьойла, легло персон и половина, две спретнати купчинки с дрехи, но в дамски вариант — идентични с дрехите на Делфуенсо. Със сигурност и банята беше заредена със същите кремове, лосиони и кърпи.

Делфуенсо се отпусна на единия фотьойл и Ричър ѝ подаде библията. Тя я притисна в скута си — като жена, която пази чантата си от крадци.

Соренсън седна на леглото. Имаше право на избор, защото стаята все пак си беше нейна. Ричър се настани в другия фотьойл.

— Вероятно разбираш, че имам милион въпроси — каза той.

— Поставяш всички ни в много трудна ситуация — поклати глава Делфуенсо. — Не биваше да ровиш в чантата ми. Това със сигурност е незаконно.

— Време е да пораснеш — отвърна Ричър.

— Претърсиха ли ви, когато пристигнахте тук? — попита Соренсън, обръщайки се към Делфуенсо. — Или преди да ви докарат?

— Не.

— Нито пък мен — добави Ричър.

— Ще се съгласите, че това е доста сериозен пропуск — каза Соренсън. — Досега си мислех, че колегите от Канзас Сити са достатъчно опитни, за да не допускат подобни неща.

Делфуенсо сви рамене.

— Аз не съм изненадана, защото играех ролята на случайна и безпомощна жертва — каза тя. — Но това не важи за Ричър, чието положение така и си остана неизяснено.

— Това означава ли, че Канзас Сити не знае коя си? — попита Ричър.

— Естествено, че не знае. Иначе нямаше да попадна в проклетия им пленнически лагер, нали?

— А коя си ти?

— Не желая да говоря по този въпрос.

— Кинг и Маккуин са пътували на юг от магистралата, нали? Чак до старата помпена станция?

— Защо питаш?

— Защото това е ключов въпрос.

— Не. Дошли са от Канзас, значи от юг на север.

— Как?

— Докарал ги е съучастник.

— А били ли са там и преди? Имам предвид на кръстовището?

— Едва ли.

— Това означава, че никога преди това не са виждали Син Сити. Не са знаели нищо за него. Не са се надявали, че ще отмъкнат кола точно от там. Но въпреки всичко се насочват именно към Син Сити. Защо?

Делфуенсо не отговори.

— Защото ти си била резервният контакт на Маккуин — отговори си сам Ричър. — За всеки случай, ако нещата излязат от контрол. Но не Канзас Сити са ти възложили тази задача, защото изобщо не знаят коя си. Въпросът е кой?

Делфуенсо мълчеше.

— Очевидно някой друг — продължи монолога си Ричър. — Някой, който е по-нависоко и може да си позволи да прескочи Канзас Сити. Предполагам, че става въпрос за самата централа. Някоя едра риба от Хувър Билдинг, която има притеснения относно канзаското бюро.

Делфуенсо мълчеше.

— Оттук изниква и въпросът какви по-точно притеснения — добави Ричър.

— Ти наистина ли си бил военен полицай? — попита Делфуенсо.

Сега дойде ред на Ричър да замълчи. Вместо него се обади Соренсън.

— Наистина е бил. Пише го в досието му. Има много медали, има „Сребърна звезда“, Орден за бойни заслуги, „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“.

— Всички получават медали — каза Ричър. — Не разчитай твърде много на тях.

— В Канзас Сити имат проблем — промълви Делфуенсо.

— Какъв проблем? — попита Ричър.

— Допускат издънки.

— Какви?

— Заради които умират хора.

Делфуенсо им разказва в продължение на десет минути. Бюрото, отговарящо за централния регион, винаги било много ангажирано, защото на негова територия имало много важни мишени. Цивилна инфраструктура и военни обекти, включително фабрики и заводи. И терористични заплахи както от страната, така и отвън. Най-вече бръщолевене по интернет. С конкретен интерес към същата инфраструктура и същите заводи. Деветдесет процента мечти и фантазии от сорта „ще бъде страхотно, ако ги фраснем“, но и някои по-сериозни неща. Достатъчно сериозни, за да предизвикат тревога.

И тъй, Канзас Сити решили да поемат инициативата в свои ръце. Това се изразявало в четири отделни операции за проникване в терористичните структури. Внедрили свои агенти в четири отделни обекта. В началото операциите вървели като по учебник, но след това зациклили. Нито грам полезна информация. При две от тях се стигнало до смъртта на внедрените агенти.

Но нещата продължили. Въпреки загубите. В централния регион винаги имало много работа. Бръщолевенето на евентуалните терористи в интернет продължило със същата интензивност. После сред тях се появил нов глас. Споменавал някакви мерни единици. Галони. Стотици галони. Хиляди галони. С редовно ударение върху водните запаси на Небраска. Никой нямал представа за какво става въпрос. Никой не можел да дешифрира някакви конкретни намерения. Но обменът по интернет ставал все по-интензивен. Вече се говорело за стотици хиляди галони, за милиони галони, за десетки милиони галони.

Така се родили плановете за пета операция под прикритие. В контакт с новия глас влязъл самотен опозиционер, който бил стопроцентова измислица на Канзас Сити. Той предложил помощта си на новия глас. И бил засипан с купища въпроси за миналото му, отговорите на които били измислени находчиво и прецизно. Създали серия от странични потвърждения за тях, подлежащи на проверка. След продължително и предпазливо мълчание новият глас приел да се срещне с опозиционера. И операцията полека-лека оживяла.

Но в Хувър Билдинг решили да се подсигурят с допълнителна операция в рамките на основната. Нещо като шпиониране на шпионите. Под формата на рутинен коментар от най-високото място предложили на Канзас Сити да прибегне до услугите на агент под прикритие, който да е напълно неизвестен в Средния запад. На теория — за максимална сигурност. Но на практика, защото в Хувър Билдинг искали да имат абсолютно свой човек в сърцето на операцията. И предложили специален агент Доналд Маккуин, чиято последна месторабота била Оперативното бюро в Сан Диего.

За контрольор и допълнителен наблюдател на място била избрана Карън Делфуенсо от Главния отдел за борба с тероризма във Вашингтон, област Колумбия. Преместването ѝ било организирано в абсолютна тайна. Спазени били всичките девет правила, като при защитените свидетели. Наела къща, намерила си работа, записала детето си в ново училище.

— Това е било много рязка промяна — подхвърли Соренсън. — Ти остана ли доволна?

— И да, и не — отвърна Делфуенсо. — Знаеш как е. Отиваме там, където ни изпращат. А аз обичам промените. Искам Луси да опознае широкия свят.

— Тя знае ли защо сте се преместили?

— Не съвсем. Знае само основните неща — че имам пистолет и значка. Но не задава въпроси, защото вече е свикнала.

— Но би могла да провали прикритието ти — отбеляза Соренсън. — Например като се разприказва в училище.

— Какво ще им каже? Че имам пистолет? Всяка майка в Небраска има пистолет. Или че мама е таен агент? Повечето деца си измислят такива истории. Това се очаква от тях. Особено когато мама е сервитьорка в бар, където по цяла нощ се размотава полугола.

После Делфуенсо продължи разказа си. Малко по-рано Дон Маккуин бил осъществил контакт с новия глас. Пипал бавно и внимателно, за да спечели доверие. Новият глас се оказал говорител на средна по големина група бели американци, която сключила нещо като съюз със средна по големина група чужденци от Близкия изток. Тази втората група си имала и име — „Уадия“. Лидерът ѝ ползвал псевдоним. До този момент Маккуин получавал отказ да се срещне с него. Според оперативното командване въпросните чужденци били сирийци.

— Какви са целите им? — попита Ричър.

— Все още не знаем — отвърна Делфуенсо.

— От етническа гледна точка това е доста странна смесица.

— Съгласна съм.

— Маккуин ще се оправи ли?

— Зависи как гледаш на прословутата чаша с вода — дали е полупълна или полупразна. Вече изгубихме двама от четирима. Тоест шансовете му са петдесет на петдесет.

— Това не е добре.

— По тази причина някоя едра риба с костюм има доста притеснения.

— При това все още му предстои да обяснява какво се е случило с Кинг — отбеляза Ричър.

— На мен ли го казваш — въздъхна Делфуенсо.

Соренсън направи чай с вода от чешмата в електрическата кана, която откри в шкафа. Поднесе го на малка табла. Ричър ѝ благодари, а след това се обърна към Делфуенсо.

— Защо прибягна до онова интензивно примигване в колата?

— Хвана ли се? — попита тя, докато поемаше чашата си.

— Абсолютно. Взех те за случайна жертва. Смела и умна, разбира се, но обикновена жена. А не смела и умна агентка.

— Това беше целта ми. Маккуин очевидно знаеше коя съм, но не и Кинг. Прецених, че именно за него трябва да изиграя този малък театър. На практика играех през цялата нощ, защото беше очевидно, че в крайна сметка ще се изправя или пред представител на „Уадия“, или пред колегите от Оперативното бюро в Канзас Сити. И в двата случая бях длъжна да запазя анонимността си.

— Това ми е ясно — кимна Ричър. — И аз съм играл театър. Но мисля, че мигането беше излишно.

— Целта ми беше да се махна. Колкото по-скоро, толкова по-добре. С всички възможни средства. Реших, че ще стане по-лесно, ако те имам на своя страна. Изглеждаше ми изобретателен, способен да измислиш нещо. Но ти не го направи. В крайна сметка се оказах лице в лице с момчетата от Канзас Сити, които ме тикнаха тук, защото повярваха на добрата ми игра и решиха, че съм незначителна фигура.

— Какво всъщност се случи снощи?

— Ти стана свидетел на почти всичко.

— Но не на всичко. Освен това бях объркан. Интересува ме какво си казахте с Маккуин, след като е застрелял Кинг. Имали сте най-малко половин час насаме, преди да ви приберат.

— Около четирийсет минути — кимна Делфуенсо. — Освен това Кинг не беше застрелян от Маккуин, а от мен. Той само ми прехвърли пистолета през седалката. Казах друго, защото все още играех ролята си. Цялата работа с писъците и крясъците беше моя измислица.

— Какво всъщност се случи снощи? — повтори Ричър.

— Ти ми кажи.

Ричър сви рамене.

— Нямам представа. Според мен нито Кинг, нито Маккуин са носили нож. Твърде голям и неудобен за джоб на сако. Били са с празни ръце. Допускам, че някой от тях би могъл да го скрие в ръкава си, но това е малко вероятно. Според мен ножът е бил у другия и той е възнамерявал да го използва. По тази причина е разкопчал палтото си на влизане в бункера.

— Говорил си със свидетеля.

— Той ще отрече, защото играе по правилата. Срещу безплатна бира.

— Тези неща винаги са копродукции — рече Делфуенсо. — Кинг и Маккуин са тръгнали на среща с човек от другата група като представители на „Уадия“. С идеята за финансиране или някакъв друг вид сътрудничество. Логистика, доставки. Планът е бил двамата да бъдат закарани там, а после новият човек да ги заведе в своята щабквартира. Нещо като ритуален танц. Който бързо се превръща в провал. Новият човек започва да им крещи, а след това вади нож и се опитва да ги убие. Но Маккуин успява да го обезоръжи.

— Като в хода на процеса му чупи ръката — кимна Ричър.

— Така ли?

— Днес по обед научихме това от съдебния лекар — обади се Соренсън.

— Какво става после? — попита Ричър.

— После Маккуин го ликвидира — въздъхна Делфуенсо. — При самозащита. Почти по рефлекс.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Убива го, за да му затвори устата. Човекът е крещял. Кой знае какви ги е дрънкал. Рискът е бил твърде голям. Възможно е да е живял в Сан Диего и да е виждал Маккуин да влиза и излиза от местната централа на ФБР. А Маккуин не е искал Кинг да научи това.

— Убийството е било оправдано.

— Добре ли го е извършил?

— Това ли разбираш под „оправдано“?

— Стилът може да помогне. Особено ако решението е близо.

— Не знам колко добре го е извършил.

— Аз обаче знам, защото видях трупа — каза Соренсън. — Справил се е доста добре. Страничен разрез на челото, за да го заслепи със собствената му кръв, а след това удар между ребрата със завъртане на ножа. Раз, два и готово.

— Сега доволен ли си? — попита Делфуенсо.

— Малко старомодно, не мислиш ли? — подхвърли Ричър. — Едно време наистина са смятали челния разрез за проява на майсторство и стил. На практика обаче той е бил излишен. След като така и така ще забиеш двайсет-сантиметрово острие в корема на противника, какво ти пука дали и как си го заслепил.

— Както и да е. За мен убийството е било оправдано.

— Съгласен съм. Не споря. Какво се случва след това?

— Тръгват да бягат. Червената кола не им харесва. Убедени са, че рано или късно местните ченгета или лошите ще тръгнат да я търсят. А вероятно и едните, и другите. Маккуин знае къде съм. Знае го още от самото начало. Затова се насочва към Син Сити. Прави се, че не знае къде точно отива и когато уж случайно открива моето шеви, предлага да го задигнат. Кинг няма нищо против.

— На практика обаче не го крадат в буквалния смисъл на думата.

— Не са могли да го отворят. Колата е нов модел, с куп системи за сигурност. Алармата се включва. Аз погледнах през прозорчето на дамската тоалетна и веднага разбрах какво се случва. Двамата стояха пред колата като пълни глупаци. Реших да изляза — все едно че току-що съм приключила работа. Очаквах да ме заплашат с оръжие и да ми вземат ключа. По-късно Маккуин сподели, че и той е очаквал същото. В най-лошия случай щял да ме фрасне по главата. Но Кинг бил на друго мнение. Не искал свидетели. Затова предпочел цялата история с отвличането. Взема сервитьорката за заложница и екшънът започва.

— Маккуин познавал ли е човекът в бункера?

— Не. Каза, че за пръв път го вижда.

— Значи и ти не си знаела кой всъщност е той. И не си имала възможност за новини в реално време в продължение на цяло денонощие. Също като нас. А Канзас Сити не си прави труд да те информира, защото си никоя.

— В какъв смисъл да ме информира?

— Доколкото ни е известно, убитият е бил резидент на ЦРУ — поясни Соренсън.

Делфуенсо помълча известно време, после каза:

— Трябва да проверя.

Отвори библията, извади джиесема и включи зарядното. После натисна някакъв бутон и го задържа в продължение на две дълги секунди. Дисплеят светна. Върху него беше изписано текстово съобщение. С главни букви.

— Извънредна ситуация — обяви тя. — Маккуин току-що е изчезнал от радара.