Издирваният

29

Оръжието беше „Смит & Уесън“, модел 2213. Най-малкият автоматичен пистолет от широката гама на фирмата. Дължина на цевта осем сантиметра, патрони за пушка .22 калибър, осем броя в пълнителя. Елегантно, но сериозно оръжие. Маккуин боравеше с него изключително бързо. Феноменално бързо. Като факир. Като магьосник. В един момент пистолета го нямаше, а в следващия просто кацна в ръката му. Ей така, от нищото.

Ричър се закова на място. Дулото беше на по-малко от три метра разстояние. Дългата дясна ръка на Маккуин го държеше стабилно, малко над хоризонтално положение. Беше заел странична стойка, с леко извърната глава. Едното му око беше леко примижало. Пръстът му на спусъка беше побелял. Лоша работа.

Флоберовият патрон .22 калибър беше сред най-старите боеприпаси в света, изключително широко разпространен. От 1887 година насам годишното му производство надхвърляше два милиарда броя. Защото този патрон беше евтин, безшумен и предизвикваше много лек откат. Но едновременно с това беше ефективен. Изстрелян от пушка, с лекота ликвидираше плъх или катерица от 150 метра, кучетата и лисиците от 120, а възрастните койоти — от 50.

Насочен в човешка глава от разстояние три метра, той беше унищожителен.

Дори и изстрелян от пистолет с къса цев.

Лошо. Много лошо.

Ричър вече не виждаше шевролета. Пречеше му фигурата на Маккуин. Това не беше толкова лошо. Поне Делфуенсо нямаше да бъде свидетелка на това, което предстоеше. Поне то ѝ беше спестено.

Но Ричър предпочиташе да разглежда ситуацията от по-оптимистичната ѝ страна. Както винаги. Първи аргумент: съществуваха четири възможности да не улучиш, когато използваш пистолет с къса цев. Включително и от три метра, включително и когато мишената е добре очертана. И те бяха следните: при твърде висок изстрел, при твърде нисък, при пропуск вляво или пропуск вдясно.

Най-вероятната от тези възможности беше първата — да стреляш над целта.

При стрелба всички пистолети имаха вертикален откат. Действие и противодействие — основен физически закон. Новаците в употребата на автоматично оръжие се целеха хоризонтално и куршумът се изстрелваше нагоре. Класическа грешка. Деветдесет процента от обучението се занимаваше със задържането на цевта надолу. Заглушителите също помагаха заради допълнителната си тежест.

Нямаше причини да се надява, че Маккуин е новак в стрелбата. Ако пропуснеше, то щеше да е, защото куршумът е минал над главата му. Поради законите на физиката.

После се случиха четири неща едновременно.

Ричър внезапно издаде някакво нечленоразделно мучене, Маккуин се стресна и изненадано отстъпи крачка назад. Ричър се хвърли напред, а Маккуин натисна спусъка. И не улучи.

Не улучи, отчасти защото главата на Ричър вече не беше там, където се очакваше да е. Ушите му забучаха от грохота на изстрела. Не беше особено силен, но в затвореното помещение прозвуча оглушително. Едновременно с това Ричър чу как куршумът се удря в стената зад главата му. След това рухна на пода. Първо коленете, после бедрата. Тялото му светкавично се извъртя и изчезна зад гишето. Нямаше план. Действаше интуитивно, стъпка по стъпка. Оставаш жив и чакаш какво ще ти предложи следващата част от секундата. Докато летеше към пода, го обзе мигновеното желание да запрати гишето срещу Маккуин. Разбира се, ако не беше завинтено в пода. Следващата му мисъл беше да се претърколи назад и да проникне в задната стаичка, където трябваше да има прозорец — затворен поради студа, но все пак преодолим чрез рискован плонж с лактите напред. Евентуалните порязвания от стъклото бяха за предпочитане пред куршум в главата.

Битка или бягство?

Оказа се, че и двете са излишни. Грохотът от изстрела започна да заглъхва. Ричър долови поскърцването на стъпки по линолеума. Той сграбчи с две ръце долната част на гишето и едновременно с това тялото му се стрелна надясно. Бърз и мощен напън, който се оказа напразен, тъй като успя да зърне как Маккуин се втурна през входната врата, пробяга по извитата алея и скочи в колата. Двигателят изръмжа, гумите изсвириха и изпод тях излетя синкав дим. Ричър се надигна на колене и изпъна гръб. Навреме, за да зърне как Маккуин затръшва вратата, а колата прави остър обратен завой и се насочва към пътя. Последното нещо, което Ричър успя да види, беше някакво бяло петно на задното стъкло. Бледото лице на Карън Делфуенсо с отворена, разкривена от ужас уста.

Ричър остана на колене. Тишината бавно се завръщаше. От тавана падаха прашинки гипс, които бързо покриваха раменете и косата му. Въздухът под входната арка продължаваше да мирише на изгоряла гума. Малкият синкав облак бавно се носеше след колата, направила остър обратен завой. Сякаш беше описание, обяснение, а може би и доказателство на случилото се. После изведнъж се разтвори във въздуха и изчезна, все едно никога не е бил там.

Вратата на офиса се открехна и в процепа се появи главата на нисък дебел мъж, който предпазливо се огледа, спря очи на Ричър и обяви:

— Да знаеш, че заради теб ченгетата ще бъдат тук всеки момент.

* * *

Джулия Соренсън чу сигнала на мобилния си телефон, достигнал до нея през грохота на двигателя. На имейла ѝ беше прикачен аудио файл, изпратен от дежурния диспечер във Вашингтон. Телефонът ѝ беше свързан със стереоуредбата на колата — една от фабричните екстри на фирмата „Форд“, която не беше нищо особено, но предлагаше ясен и силен звук. Завъртя копчето за усилване, натисна клавиша за възпроизвеждане и изслуша 15-секундния запис на разговора между двама мъже — единият в Хувър Билдинг, а другият някъде в Айова.

— ФБР. Какъв е спешният ви случай?

— Разполагам с информация, която вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска.

— От какъв характер е вашата информация?

— Просто ме свържете, по възможност веднага.

— Как се казвате, сър?

Моментна пауза, тишина, после:

— Или ме свържете веднага, или ще изгубите работата си!

Още една пауза, миг тишина, след това друг сигнал за набиране.

После нищо.

Соренсън пусна записа отначало, стараейки се да слуша само гласа на информатора, а не и този на дежурния.

Разполагам с информация, която вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска.

Просто ме свържете, по възможност веднага.

Или ще ме свържете веднага, или ще изгубите работата си.

Шест секунди. Двайсет и осем думи, изречени с напрегнат и едновременно с това странно търпелив глас. Силна носова интонация, съответстваща напълно на лошо счупен нос. Съгласната М звучеше по-скоро като Б.

Информация се чуваше като инфорбация, а Омаха — като Обаха.

Превъртя записа и го пусна отново.

… вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска.

… или ще изгубите работата си.

Без съмнение напрегнатият и едновременно с това търпелив глас принадлежеше на човек, който бе свикнал да провежда важни оперативни разговори и да издава заповеди. Човек, който бе наясно, че дори внимателните и умни слушатели се нуждаят от шанс, за да смелят информацията. Но той не беше просто бизнесмен. Дори човек, свикнал да сключва сделки за милиони по телефона, щеше да бъде малко по-възбуден, когато звъни посред нощ на спешната линия на ФБР. Този мъж обаче говореше така, сякаш това за него е ежедневие. Фразата вашето оперативно бюро сочеше, че на практика той е извън системата на ФБР, поне в настоящия момент, но знае много добре как действа тя. От друга страна, думата вашето звучеше така, сякаш той се чувства над него и като част от него, или от неговия свят. Вашето оперативно бюро, моето оперативно бюро.

Друг интересен израз беше вероятно. Премерен, обмислен, интелигентен. Сякаш този човек бе стопроцентово сигурен, че му трябва Омаха, но не желае да опорочи процеса с някакво предварително убеждение, което по-късно може да се окаже погрешно. Или пък, че има желание да привлече дежурния оператор на своя страна, да го превърне в нещо като партньор, позволявайки му да участва до някаква степен във вземането на крайното решение. Да смаже зъбните колела, да ускори нещата.

Вътрешното ѝ чувство продължаваше да настоява, че това е човек, който е свикнал да провежда важни оперативни разговори и притежава много силен бюрократичен инстинкт.

Изразът или ще изгубите работата си. Предшестван от много кратка пауза за размисъл. Този човек прекрасно знаеше какво да каже. Личеше си, че е имал и предишен опит с дежурни офицери, а може би някога и той самият е бил такъв.

И тъй, какво бе правил този човек зад волана на пълен с убийци и заложници автомобил?

И защо набираше спешния телефон на ФБР, а след това затваряше?

Разсъжденията ѝ бяха прекъснати от звъненето на собствения ѝ телефон. Монотонен електронен сигнал, който екна през тонколоните на таблото и задния капак. Тя се пресегна да намали звука и докосна бутона за приемане. Обаждаше се дежурният офицер от Оперативното бюро в Омаха. Същият, който беше закъснял да вдигне слушалката.

— Шефът иска да говори с теб и чака на другата линия — обяви той.

Соренсън намали скоростта на сто и двайсет, огледа пътя пред себе си и зад себе си, след което леко кимна.

— Свържи ме.

Разнесе се остро прещракване, усилено от стереосистемата на колата.

— Соренсън? — прозвуча мъжки глас.

— Аз съм, сър.

Специалният агент, който беше неин надзорник. Нейният шеф. Казваше се Пери, петдесет и четири годишен, напълно отдаден на работата си, безкрайно амбициозен. Малкото му име беше Антъни. Подчинените му го наричаха зад гърба му Железния. Вероятно заради бучката желязна руда, която се намираше на мястото на сърцето му.

— Свързах се с бензиностанцията в Айова — осведоми я той.

— Вие ли, сър?

— Тъй и тъй съм буден… Реших да свърша нещо полезно.

— И?

— Нямат видеокамери.

— Но?

— Нощна смяна е едно будно и очевидно умно хлапе. Предложи ми доста логична и смислена версия.

— Каква по-точно?

— Колата била тъмносин шевролет импала. Не е запомнил номера. В нея имало трима мъже и една жена. Отначало жената и единият от мъжете останали в колата. Вторият наливал бензин. Току-що открихме, че е използвал фалшива кредитна карта.

— Тази карта има ли нещо общо с другата, използвана на летище Денвър?

— Според нас не. Издадена е от друга институция. Второто интересно нещо според младежа е, че резервоарът на колата е побрал едва шестнайсет литра. Това му се сторило доста странно. Средното зареждане на бензиностанция в подобен район било около четирийсет и пет литра. Изключение правели само покупките на литър-два, когато хората искали да заредят косачката в двора си.

— Това означава две неща: или са налели малко бензин, защото са били близо до крайната си цел, или са зареждали наскоро преди това.

— В момента проверяваме дали същата карта е използвана и на други места. Резултати все още нямаме. Но както и да е. Докато двамата зареждат колата, третият влиза в магазина, изчаква вратата да се затвори зад него и пита за монетен автомат.

— Това е бил шофьорът?

— Да. Младежът го описа като огромен мъж със счупен нос, по който имало следи от засъхнала кръв. Призна, че в началото се поуплашил. Мъжът приличал на бандит от гангстерски филм. Страшен, с мръсни дрехи и разрошена коса. Но говорел нормално и дори любезно. Младежът му показал телефона, който бил някъде около тоалетните и не се виждал отвън. Затова не можа да каже дали мъжът го е използвал. После в магазина влязъл вторият мъж, който до този момент си седял в колата. Насочил се към тоалетната. Онзи от гангстерския филм взел кафе за всички и излязъл навън в компанията на втория. Колата потеглила нормално и поела в южна посока.

— Атмосфера? Нещо необичайно?

— Нищо за отбелязване. Било след полунощ, всички изглеждали малко уморени и разсеяни. Не си разменяли реплики на висок глас, липсвало напрежение. А доколкото разбрах, изобщо не са бързали.

— Прослушахте ли обаждането на спешния телефон, сър?

— Да. Очевидно са преценили, че трябва да ми изпратят едно копие от записа.

— Нещо направи ли ви впечатление?

— Изразът вероятно. Нещо не ми се връзва. Ако е един от тях, той би трябвало да знае къде е извършено престъплението. И щеше да каже: разполагам с информация за Омаха, Небраска. Точка.

— Мислите ли, че е един от тях?

— Мисля, че е бияч на ниско ниво. Той шофира, той носи кафетата. Не знае никакви подробности.

Глупости, помисли си Соренсън. На мен изобщо не ми звучи като ниско ниво. Бих казала, че звучи по-умно от теб, Железния.

— Благодаря за информацията, сър — рече тя.

— Ще поддържаме връзка — отвърна старши агентът и затвори.

Соренсън отново натисна газта. Умът ѝ работеше напрегнато. След един-два километра намали на сто и трийсет и отново включи гласовата си поща. Усили звука и прослуша записа още веднъж.

Просто ме свържете, по възможност веднага.

Първата фраза на едрия мъж е разумна, търпелива и достатъчно ясна.

Разполагам с информация, която вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска. Добър постановчик, който предлага съвсем уместно встъпление. Но без желания резултат. Дежурният оператор не включва в първия момент. Едрият мъж губи търпение. Просто ме свържете, по възможност веднага. Тези думи са произнесени нервно, задъхано, леко ядосано. С ясно доловимо ударение върху веднага. Признак на отчаяние. Сякаш иска да каже: Аз направих първата стъпка от ритуалния танц и наистина не разполагам с никакво време. И наистина не разбирам защо не схващаш какво ти се казва!

После разговорът прекъсна. Не защото едрият мъж бе променил намеренията си, а защото времето му изтичаше. Защото другият бе тръгнал към тоалетната.

Едрият мъж беше един от тях, но се бе превърнал в предател.