Издирваният

35

Думите на Соренсън увиснаха в студения нощен въздух. Имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска. За миг едрият мъж не реагира, а после се усмихна. Любезно и широко, сякаш се развесели от многократно чувана шега.

— В такъв случай ти желая късмет — рече той.

Не помръдна. Просто си седеше на разкривения стол с изопнати крака и увиснали ръце.

— Говоря сериозно — предупреди го Соренсън.

— Те бяха адски неорганизирани, нали?

— Кои те?

— Двамата извършители. Предполагам, че криминолозите са събрали богат материал.

— Кой си ти?

— Искам да кажа, че да задигнеш кола означава, че си отчаян, нали така? Не можеш да разчиташ на лесно отвличане. Може да няма трафик, може да попаднеш на неподходящата жертва и да получиш куршум в лицето.

— Какво искаш да кажеш?

— Те ми се представиха с имената си. Най-вероятно истинските. Не звучаха като предварително избрани псевдоними. И според мен не бяха такива. Защото и всичко друго около тях не изглеждаше подготвено много добре.

— С какви имена ти се представиха?

— Алън Кинг и Дон Маккуин.

— Кинг и Маккуин? На мен ми звучат абсолютно фалшиво.

— Не. Ако бяха измислени, щяха да изберат нещо по-добро. Освен това ми ги казаха най-спокойно, защото ми бяха издали присъдата.

— Какво искаш да кажеш? — повтори въпроса си Соренсън.

— Онзи, който се представи като Алън Кинг, каза, че имал брат, служил в армията — Питър Кинг. Според мен това е добра отправна точка.

— Отправна точка за какво?

— За проследяването им.

— Кой си ти? — отново попита Соренсън.

— Разкажи ми за шефа си.

— Защо?

— Той е амбициозен, нали? Иска да го потупат по рамото. Убеден е, че един арест преди разсъмване ще изглежда много добре. И може би е прав. Действително може да изглежда добре. Но по-добрата тактика в случая е гъвкавостта.

— Преговаряш с мен, така ли?

— Мисля, че няма смисъл да бързаш обратно към Небраска, след като Карън Делфуенсо за последно е била забелязана да пътува в обратна посока. Предполагам, че твоят шеф ще може да разбере това. Отлагането на удовлетворението е хубаво нещо. То е изградило средната класа.

— Технически погледнато, ти оказваш съпротива при арест — предупреди го тя. — Това означава, че мога да те гръмна без никакви неприятни последици.

— Ами давай тогава. Нима си мислиш, че искам да живея вечно?

Тя замълча.

— Ще ти кажа името си — подхвърли Ричър.

— Вече го знам. Написал си го в мотелския регистър. Казваш се Скаурън.

— Ето, виждаш ли? На това му се казва убедителен псевдоним. Веднага го прие като автентичен. През шейсета година Бил Мус Скаурън постига коефициент на успеваемост триста и девет за „Янките“, а следващия сезон подобрява постижението си на триста седемдесет и пет.

— Не се казваш Скаурън, така ли?

— Не. Просто защото не мога да удрям като професионалните питчери във Висшата лига. Но трябва да обърнеш внимание на шейсета година. Най-вече на Световните серии, които се провеждат тогава. „Янките“ се борят за десетата си купа през последните дванайсет години. Побеждават „Пайрътс“ с петдесет на двайсет и седем, постигат коефициент триста трийсет и осем срещу двеста петдесет и шест, правят десет хоумръна срещу четири и два шътаута чрез Уайти Форд. Но въпреки това губят мача.

— Какво общо има бейзболът?

— Той е илюстрация. Той е метафора. Винаги е бил такъв. Поуката е, че винаги можеш да завършиш със загуба, когато си на крачка от победата. Точно това ще направиш и ти, ако ме помъкнеш обратно към Небраска.

Соренсън мълча в продължение на цяла секунда, после наведе дулото на пистолета надолу.

Ричър проследи движението ѝ с очи и си помисли: Готово, вече е в торбата. Или почти е там. Цялата работа отне две минути и двайсет секунди. Разбира се, имаше колебание и гняв, но въпреки това избегнаха скандалите, крясъците или физическия сблъсък. Стана много бързо и безопасно. Защото, макар и способен на тежки поражения, 22-калибровият патрон на Маккуин беше детска играчка в сравнение с 9-милиметровите муниции тип „Парабелум“ на Соренсън.

— Казвам се Ричър — представи се той. — Малкото ми име е Джак. Работил съм дълго време като военен полицай.

— А сега? — попита Соренсън.

— Сега съм безработен.

— Къде живееш?

— Никъде.

— Какво означава това?

— Каквото чуваш. Пътувам от място на място.

— Защо?

— А защо не?

— И наистина ли се придвижваш на автостоп?

— Наистина.

— Защо отиваш във Вирджиния?

— По лични причини.

— Това не е изчерпателен отговор.

— Но е всичко, което мога да ти предложа.

— Искам повече. Нужна ми е подробна информация.

— Отивам във Вирджиния заради жена.

— Която и да е?

— Не, една определена жена.

— Коя?

— Говорих с нея по телефона. Звучеше много приятно. Реших, че не е зле да се срещнем.

— Говорил си с нея по телефона? Но не си я виждал?

— Още не.

— Прекосяваш половината страна, за да потърсиш жена, която никога не си виждал?

— Защо не? Трябва да бъда някъде. Вирджиния е място като всяко друго.

— Мислиш ли, че тази жена ще пожелае да прекара част от времето си с теб?

— Вероятно не. Но трябва да проверя, нали?

— Трябва да е страхотна жена.

— Има много хубав глас. Това е всичко, което знам. Засега.

Още трийсет и пет секунди. Общ сбор две минути и петдесет и пет секунди. Почти победих. Това е по-бързо, отколкото с физически сблъсък. И по-безопасно.

— Какво друго искаш да знаеш? — попита той.

— Как си счупи носа?

— Един ме фрасна с приклада на пушката си.

— В Небраска ли?

— Да.

— Защо?

— Знам ли? Някои хора са агресивни по природа.

— Ако не си този, за когото се представяш, мога да загубя работата си. И дори да вляза в затвора.

— Знам. Но аз съм този, за когото се представих. Ти също. И за разлика от шефа си знаеш, че Карън Делфуенсо е най-важната фигура в тази история.

Соренсън не каза нищо. След известно време кимна и попита:

— И тъй, откъде започваме?

Бинго. Три минути и двайсет и една секунди. Но в следващия миг иззвъня телефонът ѝ и всичко приключи, преди да е започнало.