Издирваният

30

Ричър опря длани на пода и се изправи на колене. После се завъртя, погледна дебелия мъж на прага на офиса и каза:

— Ще взема назаем колата ти.

— Какво?! — втренчи се в него мъжът.

— Колата ти. Още сега.

— Изключено!

Беше към трийсетгодишен, с оредяваща коса, висок към метър и седемдесет и почти толкова широк, облечен с бяла риза и червен пуловер без ръкави.

— Вече ти казах, че съм извикал ченгетата — добави той. — Те пътуват насам, затова ти предлагам да не вършиш глупости.

— След колко време ще са тук? — попита Ричър.

— Най-много след две минути. Карат бързо.

— Откъде ще дойдат?

Не получи отговор.

— От окръжния участък?

— Нощно време разчитаме на щатските полицаи — отвърна дебелият мъж.

— Те са ангажирани с блокада на магистралата — поклати глава Ричър. — Западно от тук, доста далеч. Нямат време да се организират толкова бързо. Бих казал, че ще бъдат тук най-рано след два часа, а не след две минути. Ако изобщо дойдат. Все пак не става въпрос за смъртен случай, нали?

— Но се стреля.

— А това е лошо, така ли?

— Естествено.

— Да, но стреляха лошите, а не аз. Стреляха по мен. Което означава, че аз съм от добрите.

— Или по-лош и от тях.

— Както и да е — каза Ричър. — Но ако съм от добрите, ти ще ми помогнеш, защото си на моя страна. Дори да съм от лошите, пак ще ми помогнеш, защото те е страх от мен. Което означава, че и в двата случая ще ми помогнеш. Затова предлагам да не дрънкаш повече, а да ми дадеш ключовете.

— Няма да ти свършат работа.

— Защо?

— Защото съм взел предпазни мерки.

— Срещу кого?

— Срещу такива като теб.

— Какви мерки?

— Нямам бензин в колата.

— Трябва да имаш, защото си на петдесет километра от най-близката бензиностанция — каза Ричър.

— Имам четири-пет литра. Ще стигнат най-много за шейсет километра. А тук шейсет километра са нищо.

— Сериозно ли говориш?

— Това е най-добрата предпазна мярка. По-добра от аларма, проследяващо устройство или сложни ключалки.

— Изглежда, си доста умен — каза Ричър. — Или пълен идиот. Ако не е едното, значи е другото. А какво ще кажеш за гостите на мотела? Кои са те? Дали не мога да взема назаем онзи пикап?

— О, стига, моля те — простена дебелият.

Ричър не настоя. Остана на мястото си, победен от числата. Най-вече от четири, три и две. Вече бяха изминали почти четири минути. Кинг и Маккуин наближаваха следващото кръстовище. То щеше да е Т-образно, предлагащо две посоки. Или кръстообразно, предлагащо три. Айова. Шахматната дъска. Матрицата на земеделието. Да бъдеш на една нива разстояние зад бегълците означаваше да се изправиш сред непрекъснато нарастващи шансове да завиеш в погрешната посока. По пътя насам се бяха натъкнали на Т-образни и кръстообразни кръстовища в съотношение две към три, на средно разстояние дванайсет километра едно от друго. Горивото на дебелака щеше да му стигне за около шейсет минути. В края на този отрязък от време шансът му да се окаже на верния път щеше да се свие до около 1:650.

Безнадеждна работа.

Време и геометрия.

Имейлът на Соренсън отново издаде мелодичен сигнал. Аудио файл от спешен телефон 911 в Айова. Беше обаждането, предхождащо връзката с дежурния оператор във ФБР.

— Откъде се обаждате?

— Свържете ме с ФБР.

— Откъде се обаждате, сър?

— Не ми губете времето.

— От какво се нуждаете? Пожарна, полиция, линейка?

— Трябва ми ФБР.

— Сър, вие сте се свързали със спешен номер деветстотин и единайсет.

— От дванайсети септември две хиляди и първа са ви монтирали бутон за пряка връзка с ФБР.

— Откъде знаете?

— Отгатнах. Натиснете този бутон, при това веднага!

Същият носов глас. Същата овладяна тревога. Без паника, но и без много търпение. Същата прозорливост. На практика диспечерите от 911 не бяха получили бутоните за спешна връзка с ФБР на 12 септември 2001 г., а някъде около седмица по-късно. По принцип обаче човекът беше прав. Наистина беше запознат със системата.

Но по какъв начин?

Започна да прослушва записа още веднъж, ала телефонът ѝ иззвъня точно когато беше стигнала до „Трябва ми ФБР“. Поредното обаждане. Монотонен електронен сигнал, висок и пронизителен. Отново беше дежурният агент в Омаха.

— Не знам дали има връзка, но току-що получих обаждане от щатската полиция на Айова — докладва той. — На деветстотин и единайсет е постъпил сигнал за стрелба във фоайето на някакъв мотел, намиращ се на около петдесет километра югоизточно от онази бензиностанция.

Дебелият мъж сновеше нервно зад гишето на рецепцията, а Ричър огледа дупката в стената. Намираше се точно над вратата на офиса, на около двайсет и пет сантиметра вляво от средата, на три-четири сантиметра под гипсовия перваз. Куршумът, изглежда, беше попаднал близо до пирон или дюбел, откъртвайки голямо парче мазилка с размерите на чинийка за чай, с дупка в средата. Дупката беше идеално кръгла и съвпадаше с дебелината на молив.

Ричър отстъпи крачка назад и застана на мястото, на което беше стоял Маккуин. Извъртя се на една страна и леко приклекна, за да се изравни с ръста му. После протегна ръка, насочи показалеца си към дупката и примижа с едното око.

Поклати глава.

По негово мнение пропускът беше сериозен. Дори да не се беше проснал на пода, куршумът пак нямаше да го улучи. Щеше да го пропусне и в случай, че се беше повдигнал на пръсти, а дори и да беше подскочил във въздуха. Би могъл да одраска само професионален баскетболист, висок минимум два и двайсет. Но със своите метър и деветдесет и три Ричър при всички случаи щеше да се размине с куршума.

Ужасно слаба стрелба на цивилен, макар че повечето цивилни в тази страна бяха маниаци на тема оръжие.

Ричър зае нормално положение и се обърна към дебелия.

— Трябва да използвам телефона ти.