Издирваният

28

Гудман изслуша кратката информация и попита:

— А какво ще правим с моя изчезнал свидетел?

— Оправяй се сам засега — каза Соренсън. — Но не се безпокой, ще получиш и допълнителна помощ. В момента, в който бюрократите тръгнат на работа, ще се окажеш заобиколен от агенти. Ще бъдат толкова много, че спокойно можеш да им възложиш да регулират трафика или да глобяват всеки, който си хвърли дъвката на тротоара.

— Твоят шеф вече се е задействал, но теб все още не са те сменили — отбеляза Гудман.

— Още не е стигнал до голямото началство, защото е посред нощ. Но и това ще стане. Трябва да си покрие задника. Бас държа, че в момента пише рапорт, който още при изгрев слънце ще бъде разпратен по имейла. А последният параграф в него ще съдържа препоръка да ми отнемат разследването и на моето място да се появят големите играчи от Вашингтон. Бъди сигурен, че точно така ще се случи.

— Това означава ли, че ти няма доверие?

— Напротив, има ми доверие. Но тази работа му се струва абсолютно отровна и той няма желание да му се стовари на главата. Предпочита да бъде чист и да си гледа спокойствието.

— А ти защо заминаваш за Айова?

— Защото в момента разследването все още е мое.

— Наистина ли мислиш, че са те?

— Мястото отговаря. В този момент би трябвало да са именно там.

— Това е доста смело предположение.

— Кой друг би набрал Омаха от някаква бензиностанция, източно от Демойн?

— А защо някой изобщо се обажда, при това от лесно проследим телефон?

— Може би е било пристъп на гузна съвест. Най-вероятно от страна на шофьора. Разбрах, че е говорил носово. Това може би се дължи не на настинка, а на счупен нос. А телефонният автомат е бил единственото средство за комуникация, до което е успял да се добере.

— Но е прекъснал разговора.

— Променил е решението си — кимна Соренсън. — И това се случва.

— А какво ще стане с дъщерята на Карън Делфуенсо?

— Ти ще ѝ кажеш. При всички случаи трябва да го направиш, защото това е твоят окръг.

— Кога да ѝ го кажа?

— Когато се събуди.

— Няма да е лесно.

— Никога не е лесно.

— Докато стигнеш до Югоизточна Айова, онези типове отдавна ще са изчезнали. До там има много път.

— Аз мога да карам по-бързо от тях. Вече няма заграждения, а глобите за превишена скорост не се отнасят до мен.

— Въпреки това.

— При всички случаи е по-добре, отколкото да стоя тук и да не правя нищо — каза Соренсън.

Соренсън се отби при Доусън и Мичъл и им обясни какво е решила да направи. Не им предложи да ги качи в своята кола, защото очакваше да я последват с тяхната. По нейно мнение всички агенти от Отдела за борба с тероризма биха изпитали удоволствие от подобно преследване. Тези обаче обявиха, че остават тук, насред пущинаците на Небраска. Направиха го с удоволствието на доброволци. Не ги интересувало какво ще се случи в Айова. Разбира се, това не било проява на неуважение към този чудесен щат. Но в момента той просто не бил обект на терористична заплаха.

— Ами ако се окаже, че базовият лагер на терористите е именно там? — подхвърли Соренсън. — Нещо като временно убежище?

— Сериозно ли говорите? — попита Мичъл.

— Не съвсем.

— Ще се обадим в Сейнт Луис — каза Доусън. — На практика те отговарят за Югоизточна Айова. Ще бъдат готови за евентуална намеса.

Соренсън не каза нищо на Лестър Л. Лестър-младши от Държавния департамент. Просто го игнорира. Помоли Гудман да я откара до изоставената помпена станция, където се прехвърли в собствената си кола, включи джипиеса и се понесе към междущатската магистрала със сто и четирийсет километра в час, включила сигналните светлини.

Фалшив изход, отново си помисли Ричър. Тъмни междуселски пътища и отдавна затворени заведения. За бензиностанцията сбърка, но мотелът може би изобщо не съществуваше. Съотношението между лъжа и истина на табелите и билбордовете, тоест в рекламата, беше някъде около петдесет на петдесет. По време на своите пътувания беше виждал много изоставени мотели. Америка бе пълна с такива. Приличаха на някакви капсули на времето, замръзнали в друга ера и друг живот. Понякога семпли четвъртити постройки, понякога по-нестандартни, всички те бяха доказателство за продължителното и тъжно западане на енергията и амбициите на своите собственици, станали жертва на непостоянството на обществения вкус. Една седмица в бунгало на брега на някое мръсно езеро вече не беше достатъчна. Днес на мода бяха круизите, Вегас и Вирджинските острови. Те красяха витрините на туристическите агенции. Самият Ричър прекрасно знаеше къде обичат да ходят туристите и къде не. Не виждаше причина някакъв мотел в прашните пущинаци на Айова да има успешен бизнес през последните трийсетина години. Което беше жалко, защото нощуването на подобно място би му предложило цял нов свят от възможности.

Бяха изминали поне петдесет километра, откакто напуснаха онази бензиностанция на „Шел“. Но табелите, обещаващи подслон, продължаваха да се появяват след всеки завой, а белите им стрелки бяха едновременно категорични и неубедителни, обнадеждаващи и безнадеждни. Маккуин не изглеждаше притеснен. Беше все така буден и бдителен и от него се излъчваше самоувереност. Очевидно имаше пълно доверие на табелите.

След което се оказа, че отново е прав. Километър и половина по-късно стана ясно, че Ричър пак е сбъркал, за втори път през тази дълга нощ. В небето напред и малко вляво се появи бледо сияние, което бавно се превърна в отделни електрически крушки, монтирани на около метър височина по протежението на дълга и ниска сграда със стандартна архитектура. Тъмнокафява външна облицовка, рецепция и офис в северния край, с автомат за кока-кола близо до входа. Имаше солиден навес с колони. На юг се редяха стаите. Врата, прозорец, врата, прозорец, нижещи се в дълга редица. Общо дванайсет стаи. Пред всяка врата имаше по два бели пластмасови стола. Ниско разположените крушки осветяваха тесния тротоар пред сградата. Пред две от стаите имаше паркирани автомобили — стар ръждясал седан и огромен пикап, нашарен като дизайнерски мотоциклет. Трета кола беше плътно залепена за стената на офиса — вносна сапунерка с три врати, малко по-голяма от количка за голф. Най-вероятно превозът на нощния администратор.

Алън Кинг намали и спря на седем-осем метра от входа на мотела, оставяйки двигателя да работи. Внимателно огледа сградата от единия до другия край.

— Добре ли е? — подхвърли той.

— За мен да — кимна Дон Маккуин.

Кинг не поиска мнението на Карън Делфуенсо. Нито помен от демократична тристранна дискусия. Той просто натисна газта и вкара колата под арката пред главния вход. Предницата беше обърната на север и стаите останаха зад тях. Неудобно, защото след регистрацията трябваше да се върне на заден ход.

Фоайето с рецепцията беше осветено от нощна лампа. На нейната светлина се виждаха гишето и затворената врата зад него, през която несъмнено се влизаше в офиса. По всяка вероятност дежурният администратор беше именно там, заспал на някой стол. Върху гишето имаше ваза с изкуствени цветя.

— Би ли проверил дали има свободни стаи, Ричър? — подхвърли Алън Кинг.

— Очевидно има — отвърна Ричър. — Преброих дванайсет врати и само две коли.

— Добре, в такъв случай би ли ни регистрирал?

— Не съм най-добрият избор за тази задача — поклати глава Ричър.

— Защо?

Защото точно в този момент не искам да сляза от колата, отговори наум Ричър. Защото вече нямам контрол над ключа за запалването.

— Защото нямам кредитна карта — каза той.

— Наистина ли?

— Нямам и документ за самоличност, ако не броим един стар паспорт. Срокът му е изтекъл преди години, а на някои хора това не им харесва.

— Но имаш шофьорска книжка, нали?

— Нямам.

— Нали досега ти ни вози?

— Не казвай на ченгетата.

— Шофирането без документ за правоспособност е престъпление.

— По-скоро осъдително поведение — поклати глава Ричър.

— А имал ли си някога книжка?

— Не. Цивилна не.

— Държал ли си изпит?

— Предполагам. Май беше в армията.

— Не си ли спомняш?

— Помня, че се готвих за изпит, но нямам спомени да съм се явявал.

— Аз имам кредитна карта — обади се Маккуин. — Ще дойда с теб.

Това го устройваше. Не искаше да бъде сам извън колата, но от друга страна, не искаше Кинг и Маккуин да избират стаите. Искаше да има някакъв контрол върху местоположението на всеки един от тях. Отвори вратата, Маккуин също. Слязоха едновременно. Маккуин се оказа на три метра от фоайето, а Ричър — малко по-далече, от другата страна на колата. Маккуин го изчака да я заобиколи. Ричър забави крачка и направи любезен жест с дясната си ръка. След теб. На практика не беше любезност, а проява на предпазливост. Никак не му се щеше да крачи пред човек, който държи оръжие в джоба си. Не че имаше сериозни опасения. Маккуин едва ли щеше да го застреля точно тук, в присъствието на администратора и още двама гости на мотела, които със сигурност щяха да чуят изстрела.

Маккуин тръгна по старателно оформената пътека от тухлички, която свършваше пред входа на рецепцията. Ричър го последва. Маккуин отвори вратата, а Ричър се пресегна да я задържи и повтори любезния си жест. След теб.

Маккуин влезе. Ричър го последва. Подът на фоайето беше покрит с линолеум. Четири евтини плетени стола около ниска масичка. Друга, по-висока маса с купчина запечатани пликчета кафе и стек картонени чаши. На стената имаше дървена етажерка с отделения, в които лежаха прегънати рекламни брошури на местните туристически забележителности. Но повечето отделения бяха празни.

Единият край на гишето опираше в дясната стена, а разстоянието между другия му край и масата с кафето до лявата стена беше не повече от два метра. От офиса долитаха тихите звуци на включен телевизор, а под вратата се виждаше ивица синкава светлина. Маккуин подпря лакти в дясната част на плота, а Ричър се изправи вляво от него.

— Ехо? — подвикна Маккуин.

Никакъв отговор.

Почука по плота с кокалчетата си и отново подвикна:

— Ехо?

Никакъв отговор.

— Такова е обслужването навсякъде — тихо промърмори той. — Неспасяемо.

После отново почука, този път по-силно.

— Ехооо! — повиши глас той.

Пак никакъв отговор.

— Я иди да почукаш на вратата — подхвърли Маккуин.

Това означаваше, че за пръв път от началото на маневрата Ричър щеше да се окаже с гръб към оръжието. Но нямаше как да откаже. До вратата се стигаше през празното пространство вляво, а той стоеше именно там. Толкова по въпроса. Хореография и геометрия. Неизбежни като съдбата.

Ричър се промуши между ръба на гишето и масата с кафето. Обърна се за миг и погледна навън през прозореца. Шевролетът продължаваше да стои под навеса. Двигателят работеше, но колата не беше помръднала. От ауспуха ѝ излитаха облачета бяла пара. Но Маккуин беше оставил вратата си отворена. Това беше първият предупредителен сигнал.

Вторият бяха стъпките по линолеума. Раз-два, раз-два, в бърз ритъм. Звук, който съвпадаше напълно със стъпките на човек, който отстъпва назад или прави крачки встрани.

Третият сигнал отекна като леко шумолене на памучна тъкан, а може би потъркване на вълна върху метал. Точно като нещо тежко, което излиза от джоба.

Ричър светкавично се завъртя към Маккуин и видя дулото на малък пистолет от неръждаема стомана, насочен в лицето му.