Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

26.09.1991

23:36

Заглавие за новата книга. Опитвах се да го измисля на хиподрума. Това е едно от местата, на които не можеш да мислиш. Изсмуква мозъка и духа ти. Един всеизсмукващ минет, ето това е хиподрумът. Няколко нощи на ред не съм спал. Нещо изсмуква енергията ми.

Днес на хиподрума срещнах самотника.

– Какво става, Чарлс?

– Нищо – отвърнах му и отминах.

Той търси приятелско отношение. Иска да приказва за разни неща. За коне. Кой ще ти говори за коне? Това е ПОСЛЕДНОТО, за което някой ще тръгне да говори. След няколко старта го видях да гледа автомата за приемане на залози. Нещастник. Излязох, седнах и едно ченге ме заговори. По-точно един тип от охраната.

– Ще преместят електронното табло – каза той.

– Да.

Бяха изкопали таблото от земята и трябваше да го преместят по на запад. Така създаваха работа на някакви типове. Обичам да гледам как някой работи. Хрумна ми, че охранителят ме заговори, за да разбере дали съм луд. Може би не беше затова. Въпреки това ми хрумна тази идея. Идеите имат навик така да ми хрумват. Почесах се по корема и се престорих на добър дядка.

– Пак ще напълнят езерцата – казах аз.

– Да – каза той.

– Наричаха това място "Терен на езерата и цветята".

– Така ли?

– Да, имаше конкурс за гъсарка. Избираха някоя девойка за гъсарка и я пускаха с лодка да плува сред гъските. Голяма скука.

– Да – съгласи се ченгето.

Просто стоеше. Аз станах.

– Е, ще отида да си взема кафе. Лека работа.

– Благодаря. Да заложиш на победител.

– И ти, човече.

Оставих го там.

Заглавие. Умът ми беше празен. Започваше да става студено. Какъвто съм дъртак, реших да отида да си взема якето. Слязох с ескалатора от четвъртия етаж. Кой е измислил ескалатора? Движещи се стъпала. Щура работа. Хората се качват и слизат с ескалатори, с асансьори, карат коли, отварят вратите на гаражите с едно натискане на копче. После ходят в залата за фитнес да свалят излишните тлъстини. След 4000 години няма да имаме крака, ще се клатим на задниците си, а може би ще се търкаляме като кълбета. Всеки биологичен вид се самоунищожава. Динозаврите са измрели, защото са изяли всичко, после са започнали да се изяждат едни други, докато накрая е останал само един, който е умрял от глад.

Слязох при колата, взех си якето, облякох го, пак се качих с ескалатора. Това ме накара да се почувствам като голям играч, мошеник – излизам и после пак се връщам. Почувствах се, сякаш съм извлякъл информация от някакъв специален таен източник.

Е, изиграх картата си, имах късмет. За тринайсетия старт вече беше тъмно и заваля. Заложих десет минути по-рано и си тръгнах. Колите караха предпазливо. Дъждът плаши до смърт шофьорите в Лос Анджелис. Излязох на магистралата зад скупчване от червени светлини. Не пуснах радиото. Исках тишина. Хрумна ми едно заглавие: "Библия на разбитите илюзии". Не, не ставаше. Спомних си някои от най-добрите заглавия. На други писатели имам предвид. "Поклони се на дървото и камъка". Страхотно заглавие, калпав автор. "Записки от подземието". Страхотно заглавие. Страхотен автор. Също "Сърцето е самотен ловец". Карсън Маккълърс, много пренебрегвана писателка. От десетките заглавия, които съм съчинил, най-много си харесвам "Истинската история на лудия, който живееше със зверовете".

Него обаче го пропилях за един сатиричен памфлет. Жалко.

Изведнъж движението спря и аз останах да седя. Нямаше заглавие. Главата ми беше празна. Чувствах се, сякаш съм спал цяла седмица. Бях доволен, че съм изнесъл кофите за боклук. Бях уморен. Сега нямаше да ми се наложи да го правя. Боклукчийски кофи. Една нощ, пиян, бях заспал върху някакви кофи. В Ню Йорк. Събудих се от едър плъх, който се беше настанил върху корема ми. Внезапно и двамата скочихме около метър във въздуха. Опитвах се да бъда писател. Сега ме водеха такъв, а едно заглавие не можех да измисля. Бях самозванец. Автомобилите тръгнаха, и аз с тях. Никой не знаеше нищо за другите и това беше прекрасно. После над магистралата блесна ярка мълния и за първи път този ден се почувствах сравнително добре.