Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

31.10.1991

00:27

Ужасен ден на хиподрума, не толкова защото загубих пари, всъщност дори май спечелих някой долар, но самото усещане беше ужасно. Всичко беше замряло. Чувствах се, сякаш излежавам присъда, а знаете, че не ми остава много време. Същите лица, същите 18 процента комисиона. Понякога се чувствам, сякаш всички сме герои във филм. Знаем си думите, знаем къде да вървим, какво да правим, само няма камера. Въпреки това не можем да се измъкнем от този филм. От този лош филм. Твърде добре познавам всички касиери, които приемат залозите. Понякога разменяме по няколко думи. Много искам да попадна на някой темерут, който просто ще перфорира фиша ми и няма да каже нищо. В един момент обаче всички започват да си приказват с теб. Те се отегчават. Освен това постоянно са нащрек – много от залагащите са малко побъркани. Често вдигат скандали, следва силно бръмчене и охраната дотичва. Като говорят с нас, касиерите ни преценяват. Така се чувстват по-сигурни. Предпочитат да са в приятелски отношения със залагащите.

По-лесно се оправям с другите играчи. Редовните посетители знаят, че съм малко чалнат, и не искам да си приказвам с тях. Винаги разработвам нови системи, често ги променям в крачка. Всъщност винаги се опитвам да напасна числата, да закодирам лудостта в просто число или група от числа. Искам да разбера живота, случките в живота. Четох една статия, според която доста време се смятало, че в шаха цар, офицер и топ са равносилни на цар и два коня. Пуснали програмата на някакъв компютър с 65536 процесора в Лос Аламос. Машината решила задачата за пет часа, след като пресметнала 100 милиарда хода от матовата позиция назад. Изчислила, че цар, топ и офицер могат да матират цар с два коня за двеста двайсет и три хода. Това ми се струва забележително. Със сигурност е по-интересно от тази детинска игра, конните залагания.

Струва ми се, че твърде дълго през живота си съм бил обикновен работник. До петдесетата си годишнина работих като такъв. Тези копелета ме бяха дресирали всеки ден да отивам някъде, да стоя определен брой часове и после пак да се прибирам вкъщи. Чувствам се гузно, когато седя на едно място и бездействам. И така, отивам на хиподрума, отегчавам се и в същото време полудявам. Оставям нощите за компютъра, за пиене или за двете едновременно. Някои читатели си мислят, че обичам конете, че напрежението ме възбужда, че съм запален комарджия, истински мъжкар. Пращат ми книги за коне, конни надбягвания, случки на пистата и така нататък. Изобщо не ми дреме за тия неща. Ходя на хиподрума почти с нежелание. Прекалено съм глупав, за да измисля друго място, където да отида. Къде, къде да отида през деня? Във Висящите градини? На кино? Бог да ми е на помощ, защото не мога да седя с жените, а повечето мъже на моята възраст вече са покойници, пък ако не са, би трябвало, защото приличат на такива.

Опитвал съм се да не ходя на хиподрума, но започвам да се изнервям, да се потискам и нощем не получавам никакво вдъхновение. Предполагам, че когато довлека задника си тук, ща – не ща, наблюдавам Човечеството, а когато гледаш Човечеството, това те КАРА да реагираш. Идва ми прекалено, един безкраен филм на ужасите. Да, скучно ми е там, измъчвам се, но в същото време се чувствам като един вид ученик. Ученик на дявола.

Кой знае? Може скоро да не мога да стана от леглото. Само ще лежа и ще рисувам върху листа, закачени на стената. Ще рисувам с дълга четка и може би дори ще ми харесва.

Засега обаче ще гледам лицата на другите играчи, картонени лица, ужасни, зли, измити, алчни, умиращи лица, ден след ден. Късат билетите си, четат различни вестници, гледат данните на таблото и постепенно се съсипват, а аз стоя сред тях, аз съм един от тях. Ние сме луди, впили се като пиявици в надеждата. С вехти дрехи, със стари коли. Стремим се към един мираж, пропилени животи, както всички други.