Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

22.10.1991

16:46

Опасен живот. Трябваше да стана в осем, за да нахраня котките, защото техникът от "Уестек – охранителни системи" щеше да дойде в осем и половина, за да инсталира по-модерна алармена система. (Аз ли съм този, който преди години спеше върху контейнерите за смет?)

Техникът дойде точно в осем и половина. Добър знак. Разведох го из къщата, показах му прозорците, вратите и така нататък. Добре, добре. Щял да им сложи жици, щял да инсталира детектори за счупване, лазери на пода, кръстосани лазери, противопожарни пръскачки и прочие. Линда слезе и попита няколко неща. Тя разбира повече от мен.

Хрумна ми нещо:

– Колко време ще отнеме?

– Три дни – отвърна техникът.

– Боже мой! – възкликнах (през два от тия три дни хиподрумът беше затворен).

Намерихме си занимание и го оставихме да работи. Казах му, че скоро ще се върнем. Имахме карта за подарък на стойност 100 долара в "Ай Магнинс". Някой ни я подари по случай годишнината от сватбата ни. Имах и неосребрен чек за авторски права. Затова – хайде към банката. Подписах чека.

– Много ми харесва подписът ви – каза служителката.

Приближи се друга млада жена и погледна подписа.

– Подписът му постоянно се променя – сподели Линда.

– Давам много автографи – обясних аз.

– Писател е – каза Линда.

– Наистина ли? Какво пишете? – попита момичето.

– Кажи ѝ – казах на Линда.

– Пише поезия, разкази и романи.

– И филмови сценарии – добавих аз. – Barfly.

– О – усмихна се едното момиче, – гледала съм го.

– Хареса ли ви?

– Да.

– Благодаря.

Обърнахме се и си тръгнахме.

– Когато влязохме, чух едната да казва: "Този го познавам" – отбеляза Линда.

Ето. Бяхме знаменитости. Качихме се в колата и отидохме в търговския център, за да хапнем нещо, преди да влезем в "Ай Магнинс".

Седнахме, поръчахме сандвичи с пуешко, ябълков сок и капучино. От масата ни се виждаше голяма част от търговския център. Мястото беше практически празно. Търговията не вървеше. Е, ние се канехме да изхарчим купон за сто долара. Щяхме да подпомогнем икономиката.

Аз бях единственият мъж там. На масите седяха само жени, сами или по двойки. Мъжете бяха другаде. Не ми пречеше. Чувствах се спокойно сред жените. Почивах си. Раните ми заздравяваха. Нямах нищо против да остана малко на сянка. Нямаше цял живот да скачам от скалите. Имах нужда от малко почивка. После пак щях да се хвърля от ръба. Може би.

Похапнахме и отидохме в "Ай Магнинс".

Имах нужда от няколко ризи. Започнах да търся риза. Нямаше нито една свястна. Моделите изглеждаха, сякаш са измислени от малоумници. Отказах се. Линда имаше нужда от нова чантичка. Намери една намалена с 50 процента. Искаха за нея 395 долара. Не изглеждаше да струва толкова. По-скоро 49.50. Линда се отказа. Имаше два стола със попски глави на облегалките. Стилни. Само че за тях им искаха няколко хиляди. Имаше една стъклена птица, сладка, за 75 долара, но Линда каза, че няма къде да я сложим. Същото за една риба на сини ивици. Започнах да се уморявам. Да разглеждаш разни неща е уморително. Универсалните магазини ме изморяват, смачкват ме. В тях няма нищо. Тонове боклуци. Дори без пари да ги даваха, нямаше да ги взема. Нищо свястно ли не продават?

Отложихме го за друг ден. Отидохме в книжарницата. Имах нужда от ръководство за компютъра ми. Трябваше да науча повече. Намерих книга. Отидох на касата. Продавачът ми я маркира. Платих с кредитна карта.

– Благодаря – каза ми той. – Бихте ли оставили един подпис тук?

Подаде ми последната ми книга. Ето, бях знаменитост. Забелязвах го за втори път в един и същи ден. Два пъти ми стигаше. Ако станат три или повече, значи има проблем. Боговете ми подредиха най-добрата комбинация. Попитах го как се казва, написах името му, някакво пожелание, моето име и нарисувах нещо.

На тръгване се отбихме през компютърния магазин. Трябваше ми хартия за лазерния принтер. Нямаха. Размахах юмрук пред продавача. Това ми припомни старите времена. Продавачът ми препоръча друг магазин. Отидохме там. Имаха всичко, екстра качество. Купих си принтерна хартия за две години напред, а също пощенски пликове, химикалки, кламери. Сега оставаше само да пиша.

Прибрахме се вкъщи. Техникът си беше тръгнал. Плочкаджията бе дошъл и също си беше отишъл. Имаше бележка: "Ще се върна до 16:00." Знаехме, че плочкаджията няма да се върне в шестнайсет часа. Той беше луд. Тежко детство. Побъркан тип. Но добре редеше плочките.

Качих покупките горе. Бях готов. Бях известен. Бях писател.

Седнах и включих компютъра. Пуснах "ГЛУПАВИ ИГРИЧКИ". Започнах да играя на "Тао". Постоянно се усъвършенствах на тази игра. Рядко оставях компютъра да ме бие. Беше по-лесно, отколкото на конните залагания, но някак си не носеше това удовлетворение. Е, в сряда пак щях да съм на хиподрума. Конните залагания затягаха всичките ми болтове. Това беше част от системата. Действаше ми добре. Имах пет хиляди бели листа за изписване.