Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

12.09.1991

23:19

Днес никакви коне. Чувствам се странно нормален. Знам защо Хемингуей е имал нужда да ходи на борби с бикове. Те са го връщали към реалността, напомняли са му къде се намира и какво става. Понякога забравяме, докато плащаме газта, когато сменяме маслото и прочие. Повечето хора не са готови за смъртта, нито за своята, нито за чуждата. Тя ги шокира, ужасява ги. Страшно ги изненадва. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и ѝ говоря: "Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам."

В смъртта няма нищо трагично, както няма нищо трагично в растежа на едно цвете. Трагичното не е смъртта, а животът, който хората живеят или не изживяват до смъртта си. Те не ценят живота си, пикаят на собствения си живот. Направо го осират. Тъпаци. Мислят само за шибане, за филми, за пари, за семействата си, за шибане. Главите им са пълни с бръмбари. Приемат Бог, без да се замислят; приемат света, без да се замислят. Скоро забравят да мислят, оставят други да мислят вместо тях. Главите им са пълни с бръмбари. Хората са грозни, говорят грозно, ходят грозно. Пусни им великата музика на вековете и няма да я чуят. Смъртта на повечето хора е една фалшификация. Вече не е останало какво да умре.

Ето, не мога без конете. Губя чувството си за хумор. Едно нещо, което смъртта не понася, е да ѝ се присмиваш. Истинският смях увеличава шансовете ти. Не съм се смял от три-четири седмици. Нещо ме яде. Аз се чеша, въртя се, оглеждам се, търся го. Ловецът е хитър. Не можеш да се скриеш от него. Или от нея.

Този компютър плаче за сервиза. Не се знае какво му е. Един ден ще знам за компютрите повече от самите компютри. Но засега тази машина ме е хванала за топките.

Познавам двама редактори, дето много мразят компютрите. Получих две писма пълни с брътвежи срещу компютъра. Изненада ме злобният им тон. И инфантилността им. Много добре знам, че компютърът не може да пише вместо мен. Ако можеше, нямаше да го взема. И двамата прекаляваха. Компютрите не били полезни за душата. Че кое ли е? Аз обаче обичам удобството. Ако мога да пиша два пъти повече и качеството е същото, тогава предпочитам компютъра. С писането аз летя, с писането запалвам огньове. С писането изваждам смъртта от левия си джоб, захвърлям я срещу стената и пак я хващам, когато отскочи.

Тия типове си мислят, че за да имаш душа, непременно трябва да си прикован на кръста и да кървиш. Искат да те видят полуобезумял, олигавен. Писнало ми е от този кръст, до гуша ми е дошло. Ако мога да остана далеч от него, имам предостатъчно неща да се занимавам. Прекалено много. Нека те да се качат на кръста, ще ги поздравя. Само че болката не пише книги, писателят ги пише.

Както и да е. Ще занеса това чудо в сервиза и когато редакторите видят книгата ми написана на пишеща машина, ще си кажат: "Ах, Буковски си е върнал душата. Това се чете много по-добре." Хайде сега, закъде сме ние без редактори? Или още по-важно, закъде са те без нас?