Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

16.04.1992

00:39

Лош ден на хиподрума. На отиване винаги обмислям каква система ще използвам. Имам шест-седем. Днес определено избрах неподходяща. Въпреки всичко никога не губя самообладание на пистата. Просто не залагам много. Толкова години бедност са ме направили предпазлив. Дори когато печеля, не е нещо особено. Все пак за предпочитане е да печелиш, особено когато си вложил няколко часа от живота си. На хиподрума реално чувстваш как времето умира. Днес например конете наближаваха финиша на втория старт. Оставаха три минути и те се приближаваха бавно. Не знам защо това време ми се стори мъчително дълго. Когато си на седемдесет, е още по-болезнено, ако някой ти губи времето. Разбира се, аз доброволно позволявам да ми го губят.

Навремето ходех на нощните надбягвания с кучета в Аризона. Ето, там вече се работи бързо. Само да се обърнеш да пийнеш нещо и вече е почнал следващият старт. Няма да чакаш по трийсет минути. Цък, цък, стартират един след друг. Ободряващо. През нощта е хладно и постоянно нещо се случва. Няма го това чувство, че някой ти реже топките с трион между стартовете. И след като свърши, човек не се чувства смачкан. Можеш да пиеш цяла нощ или да се скараш с гаджето си.

Надбягванията с коне обаче са истински ад. Аз се уединявам. Не приказвам с никого. Това помага. Е, касиерите ме познават. Трябва да отида на гишето, да използвам гласа си. С годините те научават. И повечето са сравнително свестни. Мисля, че след толкова години общуване с други хора повечето са достигнали до някои мъдрости. Например знаят, че по-голямата част от човечеството е едно голямо лайно. Въпреки това гледам да не приказвам много с тях. Забавлявам се, като си мълча. Мога да го правя и вкъщи. Мога да се заключа и да рисувам или нещо подобно. Но нещо ме кара да изляза, да се уверя, че по-голямата част от човечеството все още е едно голямо лайно. Сякаш може да се промени! Хей, сладур, ти си луд. Има нещо особено, когато си навън, например там не си мислиш как ще умреш – сигурно защото се чувстваш толкова глупав, задето си излязъл, че това те прави неспособен да мислиш. Бях решил да си взема бележник, казах си – мога да пиша между състезанията. Невъзможно. Атмосферата е унила и потискаща, всички сме доброволни затворници в концентрационен лагер. Вкъщи – само там мога да мисля за смъртта. По малко. Не се притеснявам, че ще умра, нито съжалявам, че ще умра. Просто ми се струва кофти тръпка. Кога? Другата сряда? Докато спя? Или при следващото ми сериозно натряскване? При катастрофа? Това е едно досадно задължение, нещо, което трябва да се свърши. Ще си тръгна без вяра в Бог. Това е хубаво, мога да погледна действителността в очите. Това е нещо, което трябва да се направи, като обуването на обувките сутрин. Писането сигурно ще ми липсва. Писането е по-добро от пиенето. А пък ако пишеш, докато пиеш, стените започват да танцуват. Може би има ад. Ако има, аз ще отида там и знаете ли какво? Всички поети ще са там, ще четат стихотворенията си и аз ще трябва да ги слушам. Ще се давя в надутата им суетност, в преливащото им самочувствие. Ако има ад, така ще изглежда за мен – поет след поет ще декламират безспир...

Както и да е, днес бях голям карък. Системата, която обикновено действа, днес не проработи. Боговете разбъркват картите. Времето умира и ти си глупак. Но времето е създадено, за да си го губим. Какво друго да правим с него? Не можеш винаги да хвърчиш с пълна пара. Има застои и подеми. Издигаш се, после падаш в черна яма. Имате ли котка? Или котки? Те спят, човече. Могат да спят по двайсет часа на ден и пак са красиви. Те знаят, че няма повод за ентусиазъм. Чакат следващото хранене. От време на време убиват някое животинче. Когато нещо ме мъчи, гледам някоя или няколко от котките си. Имам девет. Просто гледам как някоя спи или придремва и се успокоявам. Писането също е котка за мен. То ме кара да приема нещата. Успокоява ме. Поне за известно време. После жиците ми пак дават на късо и трябва да започна отначало. Не мога да разбера писателите, които се отказват да пишат. Как се успокояват?

Е, на хиподрума днес беше скучно, убийствено скучно, но сега съм отново вкъщи и утре пак ще отида там, най-вероятно. Как издържам ли?

От една страна е рутината, силата, в чиято власт се намират повечето от нас. Всеки ден ходим на едно и също място, всеки ден правим едно и също нещо. Обучени сме от самото начало. Измъкваш се, излизаш. Може би навън има нещо интересно. Каква глупава илюзия. Както, когато забърсвах жени по баровете. Мислех си – може би това е тя. Още една рутинна дейност. Да, дори докато се чукахме, аз си мислех – поредната рутинна дейност. Правех каквото се очакваше от мен. Чувствах се смешно, но въпреки това продължавах. Какво друго бих могъл да направя? Ето какво – трябваше да спра. Трябваше да изпълзя от леглото и да кажа:

– Слушай, сладур, гледай колко сме смешни. Ние сме само инструменти на природата.

– В какъв смисъл?

– В смисъл... гледала ли си как две мухи се чукат или нещо такова?

– ТИ СИ ЛУД! МАХАМ СЕ!

Ако можехме да се вгледаме твърде внимателно в себе си, сигурно щяхме да спрем да живеем, да спрем да правим каквото и да е. Като мъдреците, които само седят на някоя скала и не помръдват. Не съм сигурен дали и това е много умно. Те отхвърлят очевидното, но нещо ги кара да го отхвърлят. В известен смисъл те са "самотно мухочукане". Няма спасение, с действие или бездействие. Просто трябва да признаем, че няма изход – с всеки ход сме мат.

И така, днес беше лош ден на пистата и имам лош дъх в душата. Утре обаче пак ще отида. Страх ме е да пропусна. Защото, когато се прибера, думите, пълзящи върху този екран, наистина са обаятелни за измъчения ми задник. Правя го така, че да мога пак да се върна. Разбира се, разбира се. Това е номерът. Нали?