Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

06.11.1992

00:08

Тази вечер се чувствам отровен, смачкан, употребен, износен до кокал. Не е само заради старостта, но сигурно е свързано с нея. Мисля, че тълпата, онази тълпа, Човечеството, което винаги ми е било трудно да приема, тази тълпа най-накрая ще ме победи. Мисля, че големият проблем е, че при всички тези хора всичко се повтаря. В тях няма нищо свежо. Няма дори малко чудо. Те просто ме изтощават, изтощават. Ако някой ден видя поне ЕДИН човек, който прави или казва нещо необикновено, това ще ми помогне да се спася. Но те са вкиснати, кирливи. Няма живец. Очи, уши, крака, гласове, но... нищо. Те се мумифицират, самозаблуждават се, преструват се на живи.

По-добре беше, когато бях млад, когато все още търсех. Скитах по нощните улици и гледах, гледах... комбинирах, мъчех се, търсех... и нищо не намерих. Но все още не бях осъзнал истината, пълната безнадеждност. Така и не намерих истински приятел. С жените – всяка нова ми носеше надежда, но само в началото. Доста рано се примирих, престанах да търся момичето на мечтите; просто исках някоя, която не е кошмарна.

А пък хората – вечно живите в литературата, в класическата музика – вече бяха мъртви. Това обаче ми помагаше, за известно време. Но когато живите и омагьосващи книги се изчерпаха, вече нямаше спасение. Класическата музика беше моята крепост. Слушах я главно по радиото, все още слушам. Винаги се изненадвам, дори сега, когато чуя нещо силно и ново, нечувано досега, а това ми се случва доста често. Докато пиша това, слушам по радиото нещо, което не съм чувал досега. Пирувам с всяка нота като човек, гладуващ за нов приток на кръв и смисъл, и ето, той идва. Удивлявам се колко много прекрасна музика е създавана, век след век. Сигурно е имало много велики хора в миналото. Не мога да го обясня, но съм голям късметлия, че имам това, че го чувствам, че се зареждам с него и го приветствам. Никога не пиша, ако не съм пуснал радиото на класическа музика, тя винаги е била неразделна част от работата ми. Може би някой някога ще обясни защо толкова много от енергията на Чудото се съдържа в класическата музика. Съмнявам се, че някога ще узная. До края на живота си ще се чудя. Защо, защо няма повече книги с такава сила? Какво не им достига на писателите? Защо добрите са толкова малко?

Рок музиката не ме зарежда. Бил съм на един рок концерт, главно заради Линда. Вижте колко съм добър, а? Както и да е, билетите ни бяха безплатни благодарение на солиста, който харесваше книгите ми. Сложиха ни във ВИП зоната с големите клечки. Един режисъор, бивш актьор, дойде лично да ни вземе със спортната си кола. С него имаше и един друг актьор. Това са талантливи творци, по техен си начин, и нелоши хора. Отидохме в дома на режисъора, там беше гаджето му, видяхме бебето им и после всички се натоварихме на някаква лимузина. Пихме, приказвахме си. Концертът беше на стадион "Доджър". Бяхме закъснели. Групата свиреше, дънеше яка музика. 25000 души. Имаше енергия, но беше за кратко. Беше доста опростено. Предполагам, че текстовете бяха добри, ако ги разбереш. Говореха за Причини, Морал, Любов, намерена и изгубена, и така нататък. Хората имат нужда от това – бунт срещу установения ред, срещу родителите, срещу нещо. Но тези преуспели музиканти, милионери, каквото и да пееха, вече бяха ЧАСТ ОТ УСТАНОВЕНИЯ РЕД.

След известно време солистът обяви:

– Посвещавам този концерт на Линда и Чарлс Буковски!

Двайсет и пет хиляди души посрещнаха това изявление с овации, сякаш знаеха кои сме. Беше смехотворно.

Около нас беше пълно с кинозвезди. Познавахме се от преди. Това ме безпокоеше. Не ми харесваше и когато вкъщи идваха режисьори и актьори. Не обичах Холивуд, филмите рядко ме вдъхновяваха. Какво правех с тези хора? Дали и аз ставах един от тях? Нима седемдесет и две години съм се борил, за да се влея сега в сивата маса?

Концертът беше към края си и с режисъора отидохме в барчето за ВИП гости. Ние бяхме сред избраните. Леле!

Имаше маси, бар. И знаменитости. Отидох на бара. Напитките бяха безплатни. Барманът беше огромен чернокож. Поръчах си питие и му казах:

– След като изпия това, ще излезем отзад и ще те проверя колко си отворен.

Барманът се ухили:

– Буковски!

– Познаваш ли ме?

– Чел съм "Записки на стария мръсник" в "Ел Ей фрий прес" и "Оупън сити".

– Проклет да съм!

Стиснахме си ръцете. Одобрихме се.

С Линда приказвахме с различни хора за неща, от които не разбирам. Често се връщах на бара за следващата водка. Барманът ми сипваше щедро. На идване бях заредил и в лимузината. Ставаше ми все по-лесно да издържа, достатъчно бе да пия – по много, бързо и често.

Когато певецът дойде, вече бях доста натряскан, но все още в съзнание. Седнахме и поговорихме, но не знам за какво. Бях в пълно затъмнение. В крайна сметка той си тръгна. Знам само онова, което ми разказаха по-късно. Лимузината ни закарала до нас, но когато съм стигнал до стълбището на къщата, съм паднал и съм ударил главата си в тухлите. Наскоро бяхме платили да ги сложат. От дясната страна на главата ми потекла кръв, ударил съм също дясната ръка и гърба си.

Усетих какво е станало чак на другата сутрин, когато станах да пикая. Видях се в огледалото. Изглеждах, както навремето след пиянско сбиване. Боже мой! Отмих част от кръвта, нахраних деветте котки и пак си легнах. Линда също не се чувстваше добре. Но поне беше видяла концерта.

Знаех, че няма да мога да пиша три-четири дни и ще трябва да изчакам ден-два, преди да отида на хиподрума.

Разбрах, че класическата музика е моето спасение. Иначе бях поласкан. Супер е, когато известен рокмузикант чете книгите ми, но знам, че в затворите и лудниците също има хора, които ги четат. Не мога да определям кой да ме чете и кой – не. Абсурд.

Хубаво е, че седя сега тук, в тази стаичка на горния етаж и слушам радио. Старото ми тяло, старият ми ум реанимират. Мястото ми е тук, така. Така. Така.