Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

13.09.1991

17:28

Хиподрумът е затворен. В Помона не приемат залози през външни букмейкъри. Проклет да съм, ако карам дотам в тази жега. Сигурно накрая ще отида за вечерните стартове в Лос Аламитос. Компютърът се върна от поправка, но вече не поправя правописа ми. Ровя в машината и се опитвам да изкопая коректора. Може би трябва да се обадя пак в сервиза. Ще попитам: "Какво да правя сега?" А оттам ще ми отговорят нещо от рода: "Трябва да натоварите програмата от инсталационния на твърдия диск." Накрая сигурно ще изтрия всичко. Пишещата машина стои зад мен и сякаш казва: "Виж, още съм тук."

Има нощи, когато тази стая е единственото място, където искам да бъда. Сега обаче ставам и се чувствам като празна обвивка. Знам, че мога да правя щури неща и да карам думите да танцуват върху екрана, ако се напия, но утре следобед трябва да взема сестрата на Линда от летището. Идва ни на гости. Тя смени името си от Робин на Джара.

Когато остареят, жените си сменят имената. Много от тях го правят. Представете си, че някой мъж го направи. Например да се обадя на някого и да кажа:

– Здрасти, Майк, обажда се Тюлип.

– Кой?

– Тюлип. Доскоро Чарлс, но сега Тюлип. Вече не ми викай Чарлс.

– Майната ти, Тюлип.

Майк трясва слушалката...

Странна работа е това старостта. Основното е, че постоянно трябва да си повтаряш: "Аз съм стар, аз съм стар." На ескалатора се виждаш в огледалото, но не го гледаш направо, поглеждаш го малко косо, усмихваш се тъжно. Не изглеждаш толкова зле, приличаш на прашасала свещ. Чудо голямо, майната им на боговете, майната ѝ на тази игра. Да беше умрял преди трийсет и пет години. Това е една екстра, възможност да погледаш още малко този филм на ужасите. Колкото по-стар е един писател, толкова по-добре би трябвало да пише. Видял е повече неща, преживял е повече, изгубил е повече, по-близо е до смъртта. Последното е най-голямото предимство. И новата страница винаги е там, онази бяла страница, формат А4. Хазартът продължава. Пък и винаги си спомняш нещо от старите момчета. Джефърс: "Ядосай се на слънцето." Гениално. Или Сартр: "Адът – това са другите." Точно в десетката. Никога не съм сам. Най-хубавото е да си сам, но не съвсем.

Отдясно радиото се труди здравата, залива ме с още класическа музика. Слушам го по три-четири часа всяка нощ, докато върша други неща или не правя нищо. Това е моят наркотик, спасява ме от ежедневната помия. Класическите композитори ми помагат по този начин. Поетите, романистите, писателите на разкази не могат. Банда мошеници. В писането има нещо, което привлича мошениците. Какво ли? Писателите са най-противните типове, в писанията си и на живо. На живо са много по-зле, отколкото в писанията си, а и там са доста противни. Защо казваме "доста противни"? Защо не "хипер противни"? Е, писателите са доста противни и хипер противни. И обожаваме да се оплакваме един от друг. Погледнете мен.

По отношение на писането: пиша почти по същия начин, както съм писал преди петдесет години. Може би малко по-добре, но не много. Защо трябваше да стана на петдесет и една, преди да започна да си плащам наема с парите от книгите си? Тъй де, ако съм прав и стилът ми не се е променил, защо трябваше да чакам толкова дълго? Дали трябваше първо светът да влезе в крачка с мен? А сега, ако вече ме е догонил, къде съм аз? В лоша форма, ето къде. Не мисля обаче, че съм оглупял от късмета, който съм имал в живота. Дали глупакът осъзнава, че е такъв? Аз обаче далеч не съм презадоволен. В мен има нещо, което не мога да контролирам. Не мога да мина с колата по някой мост, без да се замисля за самоубийство.

Не мога да погледна океана или някое езеро, без да се замисля за самоубийство. Е, не се замислям твърде дълбоко. Но понякога ми минава през главата: САМОУБИЙСТВО. Като присветваща крушка. В мрака. Мисълта, че има път навън, ти помага да останеш вътре. Схващате ли? Иначе можеш да се побъркаш. А това не е забавно, мой човек. И винаги когато съчиня хубаво стихотворение, това е поредната опора, за да продължа. Не знам за другите хора, но когато се наведа да си завържа обувките сутрин, си казвам: "Боже милостиви, и сега какво?" Животът ме ебава, изобщо не се разбираме с него. Налага се да го преглъщам малко по малко, не мога да го погълна целия. Все едно да гълташ кофи с лайна. Изобщо не се изненадвам, че лудниците и затворите са пълни, че улиците са пълни. Обичам да гледам котките си, те ме успокояват. Карат ме да се чувствам добре. Обаче да не сте ме сложили в стая, пълна с хора. Не го правете. Особено на празник. Не, изобщо не го правете.

Чух, че открили първата ми жена мъртва в Индия и никой не искал тялото ѝ. Горката. Имаше травма на врата и не можеше да си върти главата. Иначе беше красавица. Поиска ми развод, и правилно. Не бях достатъчно добър или достатъчно силен, за да я спася.