Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

16.03.1992

00:53

Нямам представа кое го поражда. То просто съществува – едно особено чувство към писателите от миналото. Моите чувства дори не са точни, те са просто мои, почти изцяло измислени. Представям си например Шерууд Андърсън като дребен мъж, леко прегърбен. Може да е бил висок и строен. Няма значение. Аз си го представям по моя начин. (Никога не съм го виждал на снимка.) Достоевски си го представям пълен, с брада и тъмнозелени изгарящи очи. Първо си го представях много дебел, после – много слаб, после – пак дебел. Това са глупости, разбира се, но на мен глупостите ми харесват. Винаги съм си представял Достоевски като женкар, който си пада по млади момичета. Фокнър винаги съм го виждал в доста мрачни краски, като чудак и човек с лош дъх. Горки – заклет пияница. Толстой си го представям като човек, който се вбесява за дреболии. Представям си, че Хемингуей е танцувал тайно балет. Селин – човек, страдащ от безсъние. Виждам Е. Е. Къмингс като голям играч на билярд. Мога да продължавам още.

Тези идеи ми идваха най-много, когато бях гладуващ писател, полупобъркан, неспособен да се адаптира в обществото. Имах много малко за ядене, но много време. В моите очи писателите бяха като магьосници. Те отваряха вратата по различен начин. Нуждаеха се от силен алкохол сутрин за разсънване. Животът бе твърде мъчителен за тях. Всеки техен ден бе като газене в рядък бетон. Те бяха моите герои. Черпех вдъхновение от тях. Представите ми за тях ме поддържаха в безпътицата. Да мисля за тях беше много по-хубаво, отколкото да чета за тях. Например за Д. Х. Лорънс. Този злобен дребосък. Той знаеше толкова много неща, че постоянно нещо го дразнеше. Забележително. Ами Олдъс Хъксли... интелект в излишък. Той бе толкова мъдър, че постоянно го мъчеше главоболие.

Просвах се гладен върху леглото и си мислех за тези хора.

Литературата беше толкова... Романтична. Да.

Композиторите и художниците също си ги биваше; полудяваха, самоубиваха се, вършеха странни и скандални неща. Идеята за самоубийство страшно ми харесваше. Дори на няколко пъти съм се опитвал; неуспешно, но бях на косъм, имал съм няколко много добри опита. Сега съм почти на седемдесет и две. Героите ми отдавна ги няма и трябва да живея с други. Някои от новите, от наскоро прочулите се. Те не са същите. Гледам ги, слушам ги и си мисля, нима това е всичко? Тъй де, изглеждат прекалено кротки... роптаят, наистина... но са КРОТКИ. Няма го бунтарското. Единствените, които изглеждат бунтари, са тези, които не са успели в изкуството и обвиняват за провала си външни сили. Техните произведения са лоши, ужасни.

Вече никой не ме грабва. Дори сам не се грабвам. Навремето съм лежал в затвори, чупил съм прозорци, пил съм по двайсет и девет дни в месеца. Сега седя пред компютъра и слушам класическа музика. Тази вечер дори не пия. Въздържам се. Защо? Искам ли да доживея осемдесет или деветдесет? Нямам нищо против да умра... но хайде да не е тази година, става ли?

Не знам, навремето просто беше различно. Писателите приличаха повече на... писатели. Всичко се правеше като хората. "Блак сън прес". Семейство Крозби. Проклет да съм, ако не съм привързан към онова време. Карес Кросби отпечата мой разказ в списание "Портфолио" заедно със Сартр, струва ми се, с Хенри Милър и май – с Камю. Не съм запазил броя. Има такива, които крадат от мен. Крадат ми идеите, когато дойдат да пием. Затова гледам все повече да съм сам. Както и да е, сигурно има и други, на които им липсва времето на двайсетте, тези щури години, Гъртруд Стайн и Пикасо... Джеймс Джойс, Лорънс и цялата банда.

Струва ми се, че не живеем както едно време. Като че ли сме изчерпали всички възможности, като че ли вече не можем така.

Седя си тук, запалвам цигара, слушам музика. В добро здраве съм и си мисля, че пиша не по-зле или дори по-добре от всеки друг път. Но всичко друго, което чета, ми звучи толкова... отработено... като добре заучен стил. Може би съм чел прекалено много, може би съм чел прекалено дълго. Освен това след толкова десетилетия писане (а съм изписал камари книги), когато чета нещо от друг писател, имам чувството, че мога да кажа точно къде започва да се преструва – лъжите изскачат, прозират през евтиния гланц... досещам се какво ще пише в следващото изречение, в следващия абзац... Няма плам, няма дързост, няма хазарт. Това е занаят, в който сме много добре обучени, като да поправиш капеща чешма.

За мен беше по-добре, когато можех да си представя величието в другите, дори да не го е имало.

Представях си Горки в някой приют да иска тютюн от скитника до него. Във въображението ми Робинсън Джефърс говореше с коне. Виждах Фокнър да се взира в последните капки на дъното на бутилката. Разбира се, разбира се – глупости. Младите са глупави, старите са изкуфели.

Трябваше да се нагодя. Но за всички нас, дори сега, следващото изречение още чака и може би то ще е големият пробив, може би то ще каже всичко. Ето тази надежда ни крепи, когато вдъхновението го няма и чакаме по-добри времена.

Днес може би не сме по-лоши от онези копелета от миналото. Някои от младите гледат на мен, както навремето аз гледах на ония, старите. Знам, получавам писма. Чета ги и ги хвърлям. Сега сме 90-те, шеметни години. Идва следващото изречение. И другото след него. Докато не останат повече.

Да. Още една цигара. После взимам душ и си лягам.