Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

30.09.1991

23:36

И така, след няколко дни безплодно напъване тази сутрин се събудих и новото заглавие вече беше в главата ми: "Последната нощ на земните поеми". Идеално подхождаше за съдържанието: стихотворения за беди, болести и смърт. В комбинация с някои на други теми, разбира се. Дори няколко хумористични. Заглавието обаче отива на книгата и на момента. Измислиш ли веднъж заглавието, всичко се намества от само себе си, стихотворенията намират реда си. Хубаво заглавие. Ако видя книга с такова заглавие, ще я взема и ще се опитам да прочета няколко страници. Някои заглавия са изсилени, за да привличат вниманието. Само че не става, защото лъжата не хваща.

Добре, с това свърших. Сега какво? Пак сядам над романа и стихотворенията. Какво се случи с разказа? Изостави ме. Има причина, но не знам каква. Ако работех над него, сигурно щях да я разбера, но няма смисъл. Тъй де, мога да използвам това време за писане на роман или на стихотворения. Или да си изрежа ноктите на краката.

Абе, някой най-после трябва да измисли свястна нокторезачка. Сигурен съм, че може да се измисли. Онези, които ни се предлагат, са тъпи, безполезни. Четох, че някакъв тип от бедняшките квартали се опитал да ограби магазин за алкохол с нокторезачка. Не станало. Дали Достоевски си е рязал ноктите на краката? Ами Ван Гог? Бетовен? Дали са си ги рязали? Съмнявам се. Преди карах Линда да ми ги реже. Справяше се отлично – само от време на време ми клъцваше парченце месо. Вече не издържам на болка. Каквато и да е.

Знам, че скоро ще умра, и ми се струва много странно. Голям съм егоист, просто искам да продължа да пиша още и още думи. Те поддържат пламъчето в мен, карат ме да се чувствам лек. Но колко още мога да продължавам така? Не е правилно да продължавам. По дяволите, смъртта е като бензина в резервоара. Не можем без нея. Аз не мога без нея. Вие не можете без нея. Ако се застоим твърде дълго тук, ще усерем всичко.

Като се замисля, най-странното нещо, когато някой умре, е, че всички гледат обувките му. Това е най-тъжното. Сякаш цялата му същност се е събрала в обувките. Не в дрехите. В обувките. Или в шапката. Или в чифт ръкавици. Да вземем някой току-що умрял. Ще му сложите шапката, ръкавиците и обувките, както лежи в кревата, ще почнете да ги зяпате и ще се побъркате. Не го правете. Както и да е, сега той знае нещо, което вие не знаете. Може би.

Днес е последният ден за надбягвания. Направих външен залог от Холивуд парк, заложих на състезанията във Феърплекс парк. На всичките тринайсет старта. Имах късмет. Прибрах се вкъщи ободрен и изпълнен с енергия. Днес дори не ми беше скучно. Чувствах се весел, окрилен. Супер е, когато си в добро настроение. Забелязваш разни неща. Например на връщане към вкъщи забелязваш волана на колата си. Таблото. Чувстваш се като в космически кораб, по дяволите. Криволичиш между колите; тарикатски, не като някой селяк, спазващ дистанцията и ограниченията. Глупава работа. Но не днес. Когато си окрилен, настроението ти остава приповдигнато. Колко странно. Но нямаш нищо против. Защото знаеш, че няма да е задълго. Утре е почивен ден. Има открито състезание в Оуктрий на втори октомври. Откритите състезания са безкрайни, хиляди коне излизат на трасето. Буйни като морски вълни, някои от тях.

На Харбър Фриуей забелязах, че едни ченгета карат зад мен. Точно навреме. Намалих на 95 километра в час. Веднага изостанаха. Продължих с 95. За малко да ме хванат със 120. Те мразят акурите[1]. Останах на 95. За пет минути. Ченгетата профучаха покрай мен с минимум 140. Чао, приятел. Мразя фишовете, както всеки друг шофьор. Винаги гледай в огледалото. Толкова е просто. Въпреки това рано или късно ще те спрат. Ако това стане, радвай се, че не си пиян или друсан. Ако не си. Както и да е, вече имам заглавие.

Сега седя с макинтоша и пред мен е прекрасното бяло поле. Страхотна музика по радиото, но никога не очаквай денят ти да е 100 процента. Ако е 51, трябва да се радваш. Днес беше 97.

Виждам, че Мейлър е написал голям нов роман за ЦРУ и така нататък. Норман е професионалист. Веднъж попитал жена ми: "Ханк харесва книгите ми, нали?" Виж какво, Норман. Почти няма писател, който да харесва написаното от други писатели. Единственият случай, когато ги харесва, е, след като умрат или ако са мъртви отдавна. Писателите обичат да душат само собствените си лайна. Аз съм такъв тип. Дори не обичам да говоря с писатели, да ги виждам или, не дай си Боже, да ги слушам. Но най-лошото е да пиеш с тях. Започват да пелтечат несвързано, жалки са, изглеждат, сякаш търсят закрила от майка си.

Предпочитам да мисля за смъртта, отколкото за писателите. Много по-приятно е.

Ще взема да спра това радио. Композиторите също оплескват нещата понякога. Ако трябва да говоря с някого, предпочитам компютърния техник или погребалния агент. Със или без пиене. За предпочитане със.