Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

23.06.1992

00:34

През последните години съм написал може би повече и по-хубави неща, отколкото през кой да е друг период от живота си. Като че ли след пет десетилетия най-после съм се научил да го правя. През последните два месеца обаче чувствам умора. Главно физическа, но също и душевна. Може би започвам да сдавам багажа. Ужасна мисъл, разбира се. Идеално би било, ако можех да продължа до смъртта си, а не постепенно да изтлея. През 1989-а се преборих с туберкулозата. Тази година си направих операция на окото и още не се знае какъв ще е резултатът. Проблеми с десния крак, глезена, стъпалото. Дреболии. Някое и друго злокачествено петънце върху кожата. Смъртта е по петите ми и ми го показва. Аз съм просто един старец. Е, не успях да се напия до смърт. За малко да го направя, но не стана. Сега трябва да живея с това, което е останало.

От три нощи не съм писал. Трябва ли да се ядосвам? Дори в най-слабите си периоди чувствам думите да бълбукат в мен, готови да излязат. Не обичам да се състезавам. Никога не съм търсил слава или пари. Винаги се стремя да напиша думите така, както искам, това е. И трябва да ги запиша, защото иначе ще ме сполети нещо по-лошо от смъртта. За мен думите не са ценни, те са необходими.

Когато започна да се съмнявам в умението си да работя с думите, просто сядам да прочета нещо от друг писател и се убеждавам, че няма за какво да се тревожа. Състезавам се само със себе си – да правя нещата както трябва, енергично, силно, дръзко. Иначе нищо не става.

Достатъчно съм умен, за да се изолирам. Рядко имам посетители. Деветте котки хукват като луди, когато дойде някой. Жена ми също все повече заприличва на мен. Не искам да ѝ се случва това. За мен е нормално. Но не за Линда. Радвам се, когато вземе колата и отиде на някое събиране. Все пак аз имам проклетия хиподрум. Винаги мога да пиша за хиподрума, за тази голяма празна дупка. Ходя там, за да се принасям в жертва, да издевателствам над часовете, да ги убивам. Часовете трябва да бъдат убивани. Докато чакаш. Идеалните часове са прекараните пред тази машина. Но за да имаш съвършени часове, трябва да имаш и несъвършени. Трябва да убиеш десет часа, за да останат два живи. Само трябва да внимаваш да не убиеш ВСИЧКИ часове, ВСИЧКИ години.

Човек става писател, като слуша инстинктите си, които го зареждат, и се посвещава на словото, което го предпазва от смъртта в живота. За всеки е различно. И за всеки се променя. Навремето за мен това беше пиенето, пиене до ръба на лудостта. То изостряше словото ми, помагаше му да се изяви. Освен това търсех риска. Изпитвах нужда да се поставям в опасни ситуации. С мъже. С жени. С автомобили. С хазарт. С гладуване. С каквото и да било. Рискът подхранваше словото. Така няколко десетилетия. Сега е различно. Сега се нуждая от нещо по-тънко, от нещо по-недоловимо. То е едно ефирно чувство. Думи, които съм изрекъл; думи, които съм чул. Неща, които съм видял. Все още имам нужда да си пийвам от време на време. Но сега съм по-чувствителен за нюансите и светлосенките. Зареждам се с думи от неща, за които почти не си давам сметка. Това е добре. Сега пиша друг вид идиотщини. Някои забелязват.

– Това е революционно – така ми казват най-често.

Разбирам какво усещат. Аз също го чувствам. Думите ми вече са по-прости, но по-топли, по-мрачни. Аз се зареждам от нови източници. Близостта със смъртта ме изпълва с енергия. Имам всички предимства. Виждам и чувствам неща, които остават скрити за младите. Изгубих устрема на младостта, но спечелих силата на зрелостта. Няма да има упадък. Не, няма да има.

Сега, моля да ме извините, но ще си лягам. Часът е близо един. Ще си взема почивна нощ. Смейте се, докато можете...