Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

20.10.1991

00:18

Това е една от нощите, в които няма нищо. Представете си винаги да е така. Празнота. Апатия. Няма светлина. Няма танци. Дори няма отвращение.

Така човек дори няма стимул да се самоубие. Не ти хрумва.

Ставаш. Почесваш се. Пийваш вода.

Чувствам се като улично куче през юли, само дето е октомври.

Въпреки това годината беше добра. На шкафчето зад мен има купища листа. Изписани от 18 януари досега. Това е кабинет на луд човек. Никой нормален не би изписал толкова страници. Това е болест.

Годината беше добра, защото отпращах повечето посетители. Един обаче ме подлъга. Някакъв тип от Лондон ми писа, че бил преподавал в Совето. Прочел на учениците си няколко неща от Буковски и те проявили интерес. Черни африкански деца. Това ми хареса. Винаги ми харесва да чувам за събитията от разстояние. След време същият тип ми писа, че сега работел в "Гардиън" и иска да дойде да ми вземе интервю. Попита за телефонния ми номер (по електронната поща) и аз му го дадох. Обади ми се. Звучеше свестен. Уговорихме си среща и той се появи. С Линда му сипахме вино и интервюто започна. Отначало вървеше нормално, само малко необичайно, странно. Той питаше нещо, и аз отговарях и той започваше да разказва някоя случка, малко или повече свързана с въпроса му или с моя отговор. Виното се лееше и интервюто свърши. Продължихме да пием и той заразказва за Африка и прочие. Акцентът му започна да се променя, стана, струва ми се, по-груб. А оня тип като че ли ставаше все по-глупав и по-глупав. Преобразяваше се пред очите ни. Започна да приказва за секс и не изглеждаше склонен да смени темата. Обичал черни момичета. Казах му, че не познаваме много такива, но че Линда има една приятелка мексиканка. Това го оживи. Започна да ни уверява, че много обичал мексиканските момичета. Трябвало да се запознае с тази мексиканка. Непременно. Казахме му: "Ами, не сме сигурни..." Той не млъкваше. Пиехме хубаво вино, но той се държеше като наквасен с уиски. Скоро повтаряше все едно и също: "Мексиканката... Мексиканката... Къде е мексиканката?" Съвсем беше оглупял. Обикновен пияница. Казах му, че е време да си върви. На другия ден трябваше да ходя на хиподрума. Изпратихме го до вратата.

– Мексиканката, мексиканката... – бръщолевеше той.

– Нали ще ми изпратите копие от интервюто? – попитах го.

– Разбира се, разбира се. Мексиканката...

Изтикахме го навън и той се махна.

Наложи се да отмием спомена от срещата с още вино.

Това беше преди няколко месеца. Не получих никаква статия. Тоя нямаше нищо общо с "Гардиън". Дори не знам дали наистина ми се обаждаше от Лондон. Може да е звънял от Лонг Бийч. Хората лъжат, че идват за интервю, за да се доберат до мен. И понеже за интервю обикновено никой не иска пари, всеки може да се появи на вратата ти с касетофон и списък с въпроси. Една вечер цъфна някакъв тип с немски акцент и касетофон. Твърдеше, че работел за някакво немско издание с милионен тираж. Остана часове. Въпросите му бяха глупави, но аз бях отзивчив, стараех се да отговарям остроумно и съвестно. Сигурно е направил три часа запис. През това време пиехме ли, пиехме. Скоро главата му започна да клюма. Напихме го до безсъзнание и бяхме готови за още. Голям купон. Главата му се отпусна върху гърдите. От устата му потече слюнка. Разтърсих го:

– Хей! Хей! Събуди се!

Той се свести и ме погледна:

– Трябва да ви призная нещо. Аз не съм журналист. Просто исках да ви видя.

Навремето привличах много фотографи. Казват ти, че познават тоя или оня, изпращат ти свои снимки. Идват с филтрите и фоновете си, със светкавиците и помощниците си. После изчезват и не ги виждаш повече. Никога. Те са най-големите лъжци.

– Ще ви изпратя цял комплект – уверяваше ме един. – Ще ви изпратя една в цял ръст.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Ще ви изпратя формат два на метър и двайсет.

Това беше преди две години.

Винаги съм казвал, че работата на писателя е да пише. Ако страдам от тези измамници и кучи синове, сам съм си виновен. Ама вече край. Да ходят да досаждат на Елизабет Тейлър.