Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

08.02.1992

01:16

Какво правят писателите, когато не пишат? Аз ходя на конни надбягвания. Или, когато бях по-млад, гладувах или работех на нечовешки места.

Сега стоя настрана от писателите – или от хората, които наричат себе си писатели. Между 1970 и 1975 година обаче, когато току-що бях решил да се установя на едно място и да пиша, докато умра, при мен идваха всякакви автори, всичките – поети. ПОЕТИ. Установих нещо много интересно: никой от тях нямаше видим източник на издръжка. Ако бяха издали книги, те не се продаваха. Ако изнасяха рецитали, малцина отиваха да ги слушат, обикновено между 4 и 14 други ПОЕТИ. Всичките обаче живееха в сравнително хубави апартаменти и изглежда имаха предостатъчно време да седят на дивана ми и да пият от моята бира. В града бях известен като щурия, говореше се, че организирам купони, на които се случват неописуеми неща и разюздани жени танцуват или чупят разни предмети, или изхвърлям нежелани гости през вратата, или полицията идва да въдворява ред и така нататък, и така нататък. Много от тези неща са верни. Но в същото време трябваше постоянно да пиша за издателя ми и за списанията, за да мога да си плащам наема и пиячката, а това означава да пишеш проза. Само че тези... поети... пишеха само поезия... за мен това бе глупаво и претенциозно... но те продължаваха да го правят, обличаха се доста добре, изглеждаха нахранени и имаха неограничено време да седят по диваните и да приказват – да приказват за себе си и за поезията си. Често ги питах:

– Слушай, кажи ми, как намираш пари?

Те само седяха, усмихваха ми се, пиеха бирата ми и чакаха да се появи някоя разюздана жена, надявайки се да получат нещо – секс, възхищение, приключения или дявол знае какво.

Още тогава ми беше ясно, че трябва да се отърва от тези мекотели. Постепенно ги разкрих, един по един. При повечето зад момчето, добре скрита, стоеше МАЙКАТА. Майката се грижеше за тези вундеркинди, даваше пари за наем, за храна, за дрехи.

Спомням си веднъж, при едно от редките излизания от къщата ми, седях в апартамента на един такъв ПОЕТ. Беше доста скучно, нямаше нищо за пиене. Той седеше и приказваше колко било несправедливо, че не е оценен подобаващо. Издателите, всички заговорничели срещу него. Размаха пръст към мен:

– Ти също. Казал си на Мартин да не ме издава!

Не беше вярно. Продължи да се оплаква и да бръщолеви за други неща. По едно време телефонът иззвъня. Той вдигна и заговори много тихо и внимателно. Затвори и се обърна към мен:

– Майка ми беше. Каза, че ще се отбие. Трябва да си тръгваш!

– Няма проблем. Искам да се запозная с майка ти.

– Не! Не! Тя е ужасна! Трябва да си ходиш! Хайде! Бързо!

Взех асансьора и си тръгнах. Този го отписах.

Имаше един друг. Майка му плащаше храната му, колата му, осигуровката му, наема му, дори пишеше някои от стихотворенията му. Невероятно. Така живееше от десетилетия.

Да ви разкажа за друг. Винаги изглеждаше много спокоен и добре нахранен. Изнасяше сказки по поетическо майсторство в една черква всяка неделя следобед. Имаше хубав апартамент. Беше член на комунистическата партия. Нека да го наречем Фред. Попитах една възрастна дама, която посещаваше сказките му и беше негова голяма почитателка:

– Кажете, как се издържа Фред?

– О – отвърна тя, – Фред не иска никой да научава, защото е много стеснителен, но той мие подвижните барчета.

– Подвижни барчета?

– Да, онези колички, които продават кафе и сандвичи по време на почивките и на обяд около строителните обекти. Фред ги чисти.

След няколко години се оказа, че Фред е собственик и на две кооперации с апартаменти и преживява главно от наемите. След като научих за това, една нощ се напих и отидох пред апартамента на Фред. Живееше над едно малко кино. Много стилно място. Слязох от колата и позвъних. Той не се показа. Знаех, че е там. Бях видял силуета му зад една завеса. Върнах се при колата, надух клаксона и закрещях:

– Излез, Фред, знам че си там!

Хвърлих бирена бутилка по един от прозорците му. Тя отскочи от стъклото. Това го накара да се покаже. Излезе на балкончето и ме погледна.

– Махай се, Буковски!

– Фред, слез долу да ти сритам задника, рентиер такъв!

Той се скри вътре. Чаках да слезе. Не се появяваше. Тогава ми хрумна, че сигурно се обажда на ченгетата. Беше ми дошло до гуша от тях. Качих се в колата и се прибрах вкъщи.

Друг поет живееше на крайбрежната улица. Хубава къща. Не работеше нищо. Не спирах да му натяквам:

– Как се издържаш? Как се издържаш?

Накрая се издаде:

– Родителите ми имат имоти и аз събирам наемите. Плащат ми заплата.

Доста добра заплата, предполагам. Е, поне той беше честен.

Някои ги е срам да кажат. Един друг например. Пишеше сносни стихотворения, но много малко. А пък живееше в супер апартамент. Отскачаше до Хавайските острови или по други места. Той беше един от най-отворените. Винаги изтупан, с нови дрехи, нови обувки. Винаги гладно обръснат, сресан; с блестящи бели зъби.

– Кажи бе, пич. Как се издържаш?

Не казваше. Дори не се усмихваше. Само стоеше и мълчеше.

Има и други, които живеят от подаяния. Бях написал стихотворение за един от тях, но така и не го публикувах, защото ми стана жал за него. Ето една част в сбит вид:

Вече ми е писнало да пиша за поети. Ще добавя само, че те сами си го начукват, щом живеят като поети, а не като нещо друго. Бил съм обикновен работник до петдесетата си година. Бил съм в кюпа с другите хора. Никога не съм твърдял, че съм поет. Е, не казвам, че да си изкарваш хляба с труд е нещо велико. В повечето случаи е ужасно. И често се налага да браниш скапаната си работа със зъби и нокти, защото има двайсет и пет други, които чакат за мястото ти. Разбира се, че е безсмислено, разбира се, че те смачква. Но пребиваването в тая помия, струва ми се, ме е научило да не се занимавам с глупости, когато пиша. Мисля, че от време на време човек трябва да пълзи в калта, мисля, че трябва да знаеш какво е затвор, какво е болница. Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни. Мисля, че животът с побъркани жени се отразява добре на гръбнака. Мисля, че след като си бил в менгемето, започваш да пишеш с радост и облекчение. Казвам го, защото всички поети, които съм познавал, бяха безгръбначни, подлизурковци. Те нямат за какво друго да пишат освен за собствената си егоистична мекушавост.

Да, не искам никакви ПОЕТИ около мен. Не съм ли прав?