Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

24.08.1992

00:28

Вече съм на седемдесет и две, от осем денонощия, и никога друг път няма да мога да го кажа.

Имах два лоши месеца. Уморен съм. Физически и духовно. Смъртта не е нищо. Когато не ходиш, а се влачиш, когато думите не летят, тогава е страшното.

Долната ми устна нещо е подпухнала. Нямам енергия. Днес не бях на хиподрума. Останах в леглото. Уморен, скапан. В неделя тълпата на хиподрума е най-ужасна. Имам проблеми с човешкото лице. Трудно ми е да го гледам. Виждам равносметката от живота на всеки човек, изписана върху лицето му, и гледката е ужасяваща. Когато виждаш хиляди лица всеки ден, умората те завладява от главата до петите. Цялото тяло. В неделя има такава тълпа. Това е денят на аматьорите. Те крещят и псуват. Беснеят. После подвиват опашки и си тръгват, сломени. Какво очакват?

Преди няколко месеца ме оперираха от перде. Операцията изобщо не е толкова проста, както ме уверяваха хора, които твърдят, че са претърпели такава. Чух жена ми да говори с майка си по телефона:

– Казваш, че трае само няколко минути? И след това си се прибрала с колата?

Друг възрастен познат ми каза:

– О, нищо работа. Минава за нула време и просто продължаваш да си вършиш работата, както обикновено.

Други също говореха за операцията като за нещо елементарно. Било като разходка в парка. Всъщност не съм питал никого от тези хора изрично, те сами ми разказваха за операцията. След известно време започнах да им вярвам. Макар че все още недоумявах как може нещо толкова деликатно като окото да се третира като просто отрязване на нокът.

При първото ми посещение лекарят ме прегледа и каза, че трябва да се оперирам.

– Добре – отговорих, – давай.

– Какво?

– Ами, оперирайте ме сега. Нека купонът да започва!

– Чакайте, първо трябва да си запишете дата в болницата. След това има други неща по подготовката. Но най-напред искам да ви покажа едно филмче за операцията. Само 15 минути е.

– Кое, операцията ли?

– Не, филмчето.

Всъщност изваждат цялата леща на окото и я заменят с изкуствена. Зашиват я и окото трябва да се нагоди и да заздравее. След около три седмици шевовете се махат. Изобщо не е разходка в парка и отнема доста повече от "нула време".

Както и да е, след като всичко свърши, тъща ми каза, че може би е говорила за следоперационната процедура. А пък оня дъртак... Попитах го:

– Колко време след операцията зрението ти започна да се подобрява?

– Не съм сигурен, че ме оперираха – отговори той.

Може би съм получил този оток на устата, защото пих вода от купичката на котките.

Тази нощ съм малко по-добре. Шест дни седмично на хиподрума могат да скапят всеки. Пробвайте някой път. После се приберете вкъщи и се опитайте да пишете роман.

Да не би пък смъртта да ми дава знаци?

Онзи ден се опитах да си представя как ще изглежда светът без мен. Светът си върви, както и досега. Само мен ме няма. Много странно. Представям си как боклукчийската кола идва и прибира боклука, а мен ме няма. Или вестникът се търкаля на алеята, а аз не съм там да го взема. Невъзможно. Нещо по-лошо – как ще бъда истински оценен чак след смъртта ми. Всички, които са се страхували от мен или са ме мразили приживе, изведнъж ще ме заобичат. Думите ми ще бъдат навсякъде.

Ще се образуват клубове и общества на почитатели. Ще бъде ужасно. Ще направят филм за живота ми. Ще ме представят като много по-смел и талантлив, отколкото съм бил. Много повече. Даже на боговете ще им се повдига от това. Човечеството преувеличава всичко: героите си, враговете си, собствената си важност.

Кретени. Ето, почувствах се по-добре. Проклето човечество. Да, вече съм по-добре.

Става студено. Може би ще си платя сметката за газта. Спомням си как в централен Ел Ей застреляха една жена на име Love, задето не си платила газта. От газовата компания искали да ѝ я спрат. Жената погнала техниците. Не си спомням с какво. Може би с лопата. Дошли ченгета. Забравил съм как точно е станало. Май беше посегнала към престилката си. И те я застреляли.

Добре де, добре. Ще си платя газта.

Тревожа се за романа. Разказва се за един детектив. Но аз постоянно го забърквам във всякакви почти невъзможни ситуации и после го измъквам. Понякога, докато съм на хиподрума, размишлявам как да го измъкна. Знам, че издателят ми е нетърпелив. Може би си мисли, че творбата ми не е литературна. Аз винаги казвам, че пиша нещо литературно, дори да се старая да не го пиша литературно. Сега трябва да ми повярва. Е, ако не иска, ще го пратя другаде. Ще се продава не по-зле от всичко друго, което съм писал, но не защото е по-добро, а защото е не по-лошо от онова, което смахнатите ми читатели са готови да понесат.

Вижте, може би ако тази нощ се наспя, утре ще се събудя без този оток. Представяте ли си утре да ида на гишето с тази подута устна и да кажа:

– Двайсет за победа на шести пост.

Да. Знам. Касиерът може изобщо да не забележи. Жена ми ме попита:

– Това отдавна ли го имаш?

Боже мой!

Знаете ли, че котките спят по двайсет часа в денонощието? Нищо чудно, че изглеждат по-добре от мен.