Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

15.09.1992

01:06

Днес нещо нямам вдъхновение. Мисля, че ме е ухапал паяк. На три места. През нощта на 8 септември забелязах три големи червени пъпки на лявата си ръка. Около девет часа. Леко болезнени при докосване. Реших да не им обръщам внимание. След петнайсет минути обаче ги показах на Линда. През деня беше ходила в спешното на болницата. Нещо я ужилило по гърба. Сега, след девет, никой не работеше освен спешното отделение на местната болница. Ходил съм само веднъж преди – бях паднал пиян върху горещата камина. Не направо в огъня, а върху нагорещената повърхност, но бях само по гащи. Сега това. Тези пъпки.

– Сигурно ще изглеждам като глупак, ако отида само за това. Там има хора, ранени при катастрофи, боеве с ножове, престрелки, опити за самоубийство, а аз ще се появя само с три червени пъпки.

– Не искам утре да се събудя до мъртъв съпруг – заяви Линда.

Помислих си петнайсетина минути, накрая се съгласих:

– Добре, да тръгваме.

В спешното беше тихо. Жената на регистрацията говореше по телефона. Явно говореше от известно време. След малко затвори.

– Да?

– Мисля, че ме е ухапало нещо. Може би трябва да ме види лекар.

Казах ѝ името си. Бях в компютъра. Последно посещение – за туберкулоза.

Вкараха ме в някакъв кабинет. Сестрата направи обичайните неща. Кръвно. Температура.

Лекарят дойде. Погледна пъпките.

– Вероятно са от паяк. Те обикновено хапят по три пъти.

Сложи ми инжекция за тетанус, предписа ми антибиотик и бенадрил.

Отидохме в денонощната аптека да вземем лекарствата.

На всеки дванайсет часа трябваше да вземам 500 милиграма дурицеф. Бендарила – на четири-шест часа.

Започнах. Ето това е причината. След един-два дни започнах да се чувствам, както когато вземах антибиотици за туберкулозата. Само че тогава бях толкова отслабнал, че едва ходех по стълбите, трябваше да се изтеглям по парапета. Сега просто ми се гадеше и главата ми сякаш беше празна. Болно тяло, празен мозък. След три дни седнах на компютъра да видя дали нещо ще излезе от него. Просто седях. Така трябва да е, помислих си, когато музата окончателно те изостави. На седемдесет и две има реална опасност да те напусне. Способността да пишеш. Обхвана ме страх. Не заради славата. Не заради парите. За мен. Бях разглезен. Нуждаех се от освобождаването, от забавлението, от изпускането на парата чрез писане. Чувството за сигурност. Проклетата работа. Миналото не значеше нищо. Репутацията не значеше нищо. Единственото важно нещо бе следващото изречение. Ако то не дойдеше, значи бях мъртъв, въпреки че теоретически бях жив.

Вече двайсет и четири часа не вземам антибиотици, но мозъкът ми още е като парализиран, болен. Пиша без вдъхновение, без хазарт. Лоша работа.

Утре ще отида при нормален лекар да видя дали трябва да вземам още антибиотици. Пъпките още стоят, макар и понамалели. Кой знае какво ме чака?

О, да, точно когато си тръгвах, любезната дама от регистрацията започна да приказва за ухапвания от паяци:

– Да, имаше едно момче, около двайсетте. Беше го ухапал паяк и сега е парализирано от кръста нагоре.

– Наистина ли?

– Да. Пък имаше един друг случай, дето един младеж...

– Няма значение – прекъснах я, – трябва да си ходим.

– Добре. Приятна вечер.

– Подобно.