Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

28.08.1992

00:40

В живота има хиляди капани и много от нас се хващат в тях. Номерът е да избегнеш колкото можеш повече капани. Така оставаме живи, докато дойде време да умрем...

Получих писмо от една телевизия. Беше кратко, някой си Джо Сингър искал да ме види. Да обсъдел някои възможности. На първата страница на писмото бяха залепени две стодоларови банкноти. На втората страница – още една. Тъкмо тръгвах за хиподрума. Установих, че стодоларовите банкноти се отлепват лесно от листа. Имаше телефонен номер. Реших да се обадя на Джо Сингър вечерта, след като се върна от състезанията.

Така и направих. Джо се държеше непринудено. Имаше идея за телевизионен сериал за писател като мен. Старец, който още пише, пие и залага на конни надбягвания.

– Съгласен ли сте да се срещнем и да го обсъдим? – попита той.

– Ще трябва да дойдете тук. Вечерта.

– Добре. Кога?

– Вдругиден.

– Чудесно. Знаете ли кой искам да изиграе ролята ви?

– Кой?

Спомена името на един актьор. Да го наречем Хари Дейн. Винаги съм харесвал Хари Дейн.

– Чудесно. И благодаря за тристата долара.

– Искахме да привлечем вниманието ви.

– Успяхте.

Дойде очакваната вечер и Джо Сингър се появи. Изглеждаше симпатичен, интелигентен, непринуден. Пихме, говорихме – за коне и други неща. Не приказвахме много за сериала. Линда беше с нас.

– Разкажете ни повече за филма – каза тя.

– Не бързай, Линда – смъмрих я аз. – Сега разпускаме.

Имах чувството, че основната цел на Джо Сингър при това посещение бе да провери дали съм луд, или не.

– Добре – рече той, като бръкна в куфарчето си. – Ето основната идея...

Подаде ми четири-пет листа. Бяха описание на главния герой и ми се стори, че ме е описал доста добре. Старият писател живее с млада жена, току-що завършила колеж. Тя върши цялата мръсна работа, подрежда книгите му и такива неща.

– Включихме момичето по настояване на компанията – обясни Джо.

– Ясно.

Линда не коментира.

– Е – добави Джо, – прегледайте го добре. Има няколко идеи за сценария, всеки епизод ще бъде на определена тема, но всичко ще бъде основано върху вашия характер.

– Да – отговорих. Но започнах да ставам подозрителен.

Пихме още два часа. Не си спомням много от разговора. Общи приказки. Така мина нощта...

На другия ден след хиподрума погледнах страницата с идеите за сериала.

1. Плановете на Ханк да похапне омар са осуетени от природозащитници.

2. Секретарка проваля шансовете на Ханк да се включи в семинар по поезия.

3. В чест на Хемингуей Ханк изчуква една разгонена кучка на име Мили. Съпругът ѝ, който е жокей, иска Ханк да му плати, задето я е шибал. Трябва да има интрига.

4. Ханк разрешава на млад художник да му направи портрет и докато го рисуват, споделя за свои хомосексуални преживявания.

5. Приятел на Ханк го кани да инвестира в последната му бизнес идея. Индустриално приложение на рециклирана повърня.

Обадих се на Джо.

– По дяволите, човече, какви са тези глупости за хомосексуалните преживявания? Не съм имал такива.

– Добре де, това може да не го включваме.

– Настоявам. Хайде, ще ти се обадя по-късно.

Затворих. Странна работа.

Обадих се на Хари Дейн, актьорът. Беше идвал два-три пъти в града. Имаше хубаво, грубовато лице и говореше като мъжкар. Нямаше навик да маниерничи. Харесвах го.

– Хари, обаждам се за ония от телевизията – дето замислят сериал, основаващ се на моя живот, и искат ти да ме играеш. Говориха ли с теб?

– Не.

– Мислех да се съберем с теб и онзи тип и да обсъдим нещата.

– Кой канал?

Казах му.

– Абе, това е комерсиален канал, всичко се цензурира, дават само реклами и комедийни клипове.

– Оня Джо Сингър ме убеждава, че са му дали голяма свобода.

– Всичко се цензурира, при рекламните агенции няма свобода.

– Най-много ми хареса това, че иска ти да ме играеш. Защо не минеш през нас да се срещнете?

– Харесвам как пишеш, Ханк. Ако успеем да го пробутаме на някого от класата на НВО, може да стане добре.

– Да, така е. Защо все пак не дойдеш да чуеш какво е измислил? И без това отдавна не сме се виждали.

– Прав си. Добре, ще дойда, но главно за да ви видя с Линда.

– Чудесно. Какво ще кажеш за вдругиден вечерта? Ще уредя нещата.

– Дадено.

Обадих се на Джо Сингър.

– Джо, вдругиден в девет. Хари Дейн ще дойде.

– О, чудесно. Мога да изпратя лимузина да го вземе.

– Само за него ли ще е лимузината?

– Може би. А може да има и някой друг от нашите хора.

– Ами, не знам. Чакай да му се обадя...

– Хари, сериозно са захапали. Искат да те вземат с лимузина.

– Само за мене ли ще бъде?

– Не беше сигурен.

– Може ли да ми дадеш номера му?

– Разбира се.

Толкова.

Когато се върнах от хиподрума на другия ден, Линда ми каза:

– Хари Дейн се обади. Говорихме за онази работа с телевизията. Той попита дали имаме нужда от пари. Казах му, че нямаме.

– Ще дойде ли все пак?

– Да.

На другия ден се прибрах малко по-рано от обикновеното. Реших да се понакисна в джакузито. Линда я нямаше, сигурно беше излязла да купи пиене за срещата. Аз малко се страхувах за този сериал. Можеха съвсем да ме омаскарят. Старият писател прави това. Старият писател прави онова. Смях зад кадър. Старият писател се напива, пропуска семинар по поезия. Е, това няма да е толкова зле. Само че аз нямах намерение да пиша сценария, значи нямаше да бъде много добър. Ето, с десетилетия съм се свирал в тесни стаички, спал съм по пейките в парковете, киснал съм по барове, работил съм всякакви тъпи неща, но през цялото време съм писал точно както съм искал, както съм го чувствал. Най-после съм признат. И продължавам да пиша, както искам и както го чувствам. Все още пиша, за да не полудея, пиша, опитвайки се да си обясня този проклет живот сам на себе си. Сега искат да ме представят в сериал по някакъв комерсиален телевизионен канал. Всичко, за което съм се борил толкова усилено, ще бъде осмяно в някакво тъпо комедийно шоу с предварително записан изкуствен смях. Ужасно, ужасно.

Съблякох се и отидох при джакузито. Мислех за сериала, за живота си, за сега и за всичко останало. Не внимавах много. Влязох във ваната от неподходящата страна.

Осъзнах го в момента, когато стъпих вътре. Тук нямаше стъпала. Случи се много бързо. По-надолу имаше малка платформа за сядане. Десният ми крак се закачи за нея, подхлъзнах се и изгубих равновесие.

Мина ми през ума: "Сега ще си фрасна главата в ръба на джакузито."

Опитах се да наклоня главата си напред, докато падах, всичко друго го бях прежалил. Десният ми крак пое тежестта на падането, изкриви се, но успях да не си ударя главата в ръба. Пльоснах се в бълбукащата вода, а кракът ме заболя зверски. Той и преди ме болеше, ама сега беше ад. Почувствах се като глупак. Можех да изгубя съзнание. Можех да се удавя. Линда щеше да ме намери мъртъв във водата.

ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ, НЯКОГАШЕН ПОЕТ НА ПРЕДГРАДИЯТА И ПИЯНИЦА НАМЕРЕН МЪРТЪВ В ДЖАКУЗИТО СИ. ТОКУ-ЩО ПОДПИСАЛ ДОГОВОР ЗА СИТКОМ, ОТРАЗЯВАЩ ЖИВОТА МУ

Това дори не беше позорен край. Това бе пълно осиране, изпратено от боговете.

Успях да изляза от джакузито. Едва ходех. При всяка стъпка силна болка прорязваше десният ми крак от глезена до коляното. Докуцуках до хладилника и извадих една бира...

Хари Дейн дойде пръв. С личната си кола. Извадихме виното и аз започнах да наливам. Докато пристигне Джо Сингър, бяхме изгълтали известно количество. Запознах ги. Джо разказа на Хари общата идея за сериала. Хари пушеше и пиеше вино доста бързо.

– Да, да – каза той, – ами саундтрак? Освен това с Ханк искаме да имаме пълен контрол над материала. И все пак, не знам. Има цензура...

– Цензура ли? Каква цензура? – попита Джо.

– Спонсорите, трябва да се съобразявате със спонсорите. Има граници, които не трябва да преминаваме.

– Ще имаме пълна свобода – увери го Джо.

– Това не е възможно.

– Смехът зад кадър е ужасен – намеси се Линда.

– Да – съгласих се аз.

– Снимал съм телевизионни сериали – продължи Хари. – Голям гърч е, киснеш в студиото с часове, по-зле е от снимането на филм. Тежък труд е.

Джо мълчеше.

Продължихме да пием. Минаха два часа. Всеки си пееше своята песен. Хари говореше, че може би трябва да отидем в НВО. Че смехът зад кадър е ужасен. Джо повтаряше, че всичко щяло да бъде наред, че в комерсиалните канали имало голяма свобода, че времената били други. Беше страшно досадно, ужасно. Хари буквално се наливаше с вино. По едно време заговори как светът отивал към гибел и какви били основните причини за това. Повтаряше едно изречение много често. Хубава мисъл. За жалост беше толкова хубава, че съм я забравил. Само че не спираше.

Изведнъж Джо Сингър скочи.

– По дяволите, хора, има много некадърно направени филми! Телевизията създава и добри неща! Ние не раждаме само помия! Вие в киното постоянно бълвате скапани филми!

После изтича в тоалетната.

Хари ме погледна и се ухили:

– Май го ядосах, а?

– Да, Хари.

Сипах си още вино. Седяхме и чакахме. Джо Сингър се забави доста. Когато се върна, Хари стана и започнаха да си приказват. Не чувах какво. Мисля, че на Хари му стана жал за Джо. Скоро след това Сингър започна да си събира нещата. Тръгна към вратата, обърна се към мен:

– Ще ви се обадя.

– Добре, Джо.

Излезе.

С Линда и Хари продължихме да пием. Хари приказваше как светът отивал към гибел, повтаряше онова умно изречение, което не си спомням вече. Не говорихме много за сериала. Когато реши да си тръгва, се притеснихме как ще кара. Поканихме го да преспи. Той отказа. Увери ни, че ще успее да се прибере. За щастие успя.

На другата вечер ми се обади Джо Сингър.

– Слушайте, не искам този човек. Мързи го да работи. Можем да вземем друг.

– Ама, Джо, основната причина да се заинтересувам от предложението беше идеята Хари Дейн да ме играе.

– Можем да вземем друг. Ще ви пиша. Ще ви изпратя списък, ще измисля нещо.

– Не знам, Джо...

– Ще ви пиша. И още нещо, говорих с нашите хора и те казаха добре, няма да има смях зад кадър. Освен това се съгласиха да отидем в НВО. Това ме изненада, защото работя за тях, а не за НВО. Както и да е, ще ви изпратя списък с актьорите...

– Добре, Джо...

Все още бях в мрежата му. Исках да се измъкна, но не знаех как да му кажа. Това ме изненада, защото обикновено доста лесно се отървавам от досадниците. Чувствах се виновен, защото вероятно беше хвърлил много усилия за тази работа. Освен това първоначално идеята за сериал, отразяващ живота ми, може би бе погъделичкала самолюбието ми. Сега обаче не ми харесваше. Цялата идея ме отблъскваше.

След няколко дни пристигнаха снимките на актьорите, цял куп, и предпочитаните бяха заградени. До всяка снимка бе написан номерът на агента. Започна да ми се повдига от тези лица, повечето – усмихнати. Бяха безлични, измити, съвсем в стила на Холивуд, ужасяващи.

Със снимките имаше кратка бележка: "...отивам за три седмици на почивка. След като се върна, ще задействам нещата..."

Лицата окончателно наклониха везните. Вече не можех да търпя. Седнах на компютъра.

"Много мислих за идеята ви и честно, не мога. Това ще бъде краят на живота ми, както съм го живял и както съм искал да го изживея. Намесата в личното ми пространство е много груба. Това ще ме направи нещастен, ще ме потисне. Това чувство постепенно ме обхващаше, но просто не знаех как да ви го опиша. Когато с Хари Дейн се скарахте онази нощ, изпитах облекчение, казах си: "Край." Вие обаче не се предавате, изпращате ми нов списък с актьори. Отказвам се, Джо, няма да издържа. Имах това чувство от самото начало и то постепенно се засилваше. Не е нищо лично, вие сте умен младеж, който иска да влее малко свежа кръв в телевизионния ефир – но нека да не е моята. Може би не разбирате страховете ми, но повярвайте ми, те са реални, адски реални. Би трябвало да се почувствам поласкан, че искате да разкриете живота ми пред публиката, но тази мисъл ме ужасява, чувствам, че самият ми живот е застрашен. Трябва да се откажа. Вече не мога да спя, не мога да мисля, не мога да правя нищо.

Моля ви, не ми се обаждайте повече, не ми пишете. Няма да променя решението си."

На другия ден, когато отивах към хиподрума, пуснах писмото. Почувствах се като новороден. Може би трябваше да направя още, за да се освободя. Но бях готов на всичко. Ако ще и да се съдим. Малко ми беше жал за Джо Сингър, но по дяволите, пак бях свободен.

На магистралата пуснах радиото и за късмет свиреха Моцарт. Животът е хубав, но понякога това зависи от нас.