Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

30.08.1992

01:30

Слизах с ескалатора след шестия старт и келнерът ме видя.

– Тръгваш ли си вече?

– Не бих ти причинил това, амиго – отговорих му.

Тези клетници носят храна от кухнята на хиподрума към горните етажи и винаги са натоварени с по няколко табли. Ако клиентът се омете, без да плати, сметката се поема от келнера. Може да работи цял ден и пак да е на загуба. Когато има много хора, е още по-зле, защото сервитьорите не могат да следят всеки. Когато все пак им плащат, залагащите почти не оставят бакшиш.

Слязох на първия етаж и излязох навън, на слънце. Прекрасно беше навън. Може би трябваше просто да стоя на слънце, когато съм тук. Рядко мисля за писане, когато съм на хиподрума, но сега се замислих. Спомних си нещо, което бях чел наскоро, че аз съм бил може би най-успешно продаваният поет в Америка, най-влиятелният, най-издаваният. Колко странно. Е, майната му. Единственото важно нещо беше следващият път, когато ще седна на компютъра. Ако още можех да го направя, значи бях жив; ако не можех, нищо преди това нямаше значение. Но какво правех? Мислех за писане? Нещо ми ставаше. Аз не мислех за писане дори докато пишех. Чух да обявяват началото на залаганията за следващия старт. Обърнах се и взех ескалатора. На качване се разминах с един, който ми дължеше пари. Той наведе глава, за да не го видя. Престорих се, че не го забелязвам. Нямаше голяма полза, когато ми върна парите миналия път. След това пак ми поиска на заем. По-рано през деня ме заговори един старец:

– Дай ми шейсет цента!

Дадох му два кинта да залага, пореден шанс да помечтае. Това е тъжно, проклето място, но кое не е? Няма къде да отидеш. Е, има, можеш да се затвориш в стаята си, но жена ти ще започне да се притеснява. Да се депресира. Америка е Страната на депресираните съпруги. И главният виновник са мъжете. Разбира се. Кой друг? Не можеш да хвърлиш вината върху кучетата, котките, червеите, мишките, паяците, рибите или друг. Мъжете са виновни. А мъжете не могат да си позволят да се депресират, защото тогава корабът ще потъне. Скапан свят.

Върнах се на моята маса. На съседната седяха трима мъже и едно дете. На всяка маса имаше малък телевизор, но те бяха надули звука ЯКО. Хлапето гледаше някаква комедия и мъжете постъпваха много добре, като му позволяваха. То обаче изобщо не гледаше, не слушаше, само седеше и подмяташе някаква намачкана хартийка. Целеше с нея чашите, после я вкара в своята. В някои от чашите имаше кафе. Мъжете обаче си приказваха. Боже мой, телевизорът дънеше ЯКО. Помислих да направя забележка на мъжете, да ги помоля да го намалят, но те бяха чернокожи и щяха да кажат, че съм расист. Станах и отидох при гишетата за заявяване на залозите. Нямах късмет, попаднах на бавна опашка. Отпред някакъв старец се моткаше. Беше разпънал фиша и програмата си пред гишето и много се колебаеше какво да направи. Сигурно живееше в старчески дом или някоя лудница, но го бяха пуснали да погледа състезанията. Е, в това нямаше нищо незаконно, а и не е забранено да си изкуфял. Въпреки това беше мъчително. "Бога ми – помислих си, – защо трябва да търпя това?" Бях запомнил как изглежда темето му, ушите му, дрехите му, кривият му гръб. Конете наближаваха финала. Всички от опашката крещяха. Той сякаш не ги чуваше. После, изтерзани, забелязахме как бавно посяга към портфейла си. Бавно, като на забавен каданс. Отвори го и погледна вътре. Бавно бръкна. Не искам да описвам повече. Накрая плати и касиерът бавно му върна рестото. Старецът се изправи, погледна парите и фишовете си. Обърна се пак към касиера и каза:

– Не, аз исках точен резултат за шеста и четвърта пътека, не това...

Някой от опашката се разпсува. Отказах се. Конете пресякоха финиша и аз отидох в тоалетната.

Когато излязох, келнерът ми беше приготвил сметката. Платих, оставих му 20 процента бакшиш и му благодарих.

– До утре, амиго.

– Може би.

– Със сигурност ще си тук – отговорих.

Гонките продължаваха. Заложих предварително на деветата и си тръгнах. Десет минути преди закриване на залаганията. Качих се в колата и потеглих. До входа на паркинга откъм Сенчъри Булевард имаше спряна линейка, пожарна и две полицейски коли. Челен сблъсък. Навсякъде имаше стъкла, двете коли бяха смачкани. Някой бързал да влезе, а друг – да излезе. Комарджии.

Заобиколих катастрофата и завих наляво по Сенчъри.

Още един убит ден, застрелян в главата и погребан. Събота следобед в ада. Включих се в движението с всички други.