Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

03.10.1991

23:56

Днес беше вторият ден за дистанционните залагания. На Оуктрий, където бягат истинските коне, имаше само седем хиляди души. На много хора не им се кара чак до Аркадия. За живеещите в южните квартали това означава да хванат Харбър Фриуей, после Пасадена Фриуей и след още обикаляне из малките улички най-после да стигнат до хиподрума. Дълго пътуване в жегата, в едната, после в другата посока. Това каране винаги ме изтощава.

Един второразряден жокей ми позвъни:

– Там няма никакви хора. Това е краят. Трябва да си сменя професията. Може да си купя компютър и да стана писател. Ще пиша за тебе...

Беше се записал на телефонния секретар. Обадих му се и го поздравих за второто място от шест старта. Той обаче съвсем се беше вкиснал.

– С кариерата ми на жокей е свършено. Това е краят.

Е, да видим как ще е утре. Петък. Може би ще има хиляда души в повече. Причината не е само в дистанционните залагания, а и в икономиката. Понижението е по-лошо, отколкото правителството или пресата искат да признаят. Онези фирми, които все още живуркат, си траят. Най-изгодният бизнес май е търговията с наркотици. Мамка му, ако бъде спряна, почти всички младежи ще останат безработни. Аз все още припечелвам добре като писател, но това може да стане на пух и прах за една нощ. Е, ще получавам пенсията за старост: 943 долара на месец. Дадоха ми я, когато станах на седемдесет. Със същия успех обаче могат и да ми я вземат. Представете си всички старци да се щурат по улиците без пенсия. Не е изключено. Държавният дълг може да ни завлече на дъното като гигантски октопод. Хората ще спят по гробищата. В същото време цялата тази помия е покрита с тънка коричка от богаташи. Не е ли удивително? Някои хора имат толкова много пари, че дори не знаят колко имат. Говоря за милиони. Вижте как Холивуд пуска филми за по шейсет милиона, тъпи колкото кретените, които ги гледат. Богатите още са тук, винаги са намирали начин да издоят системата.

Спомням си времето, когато хиподрумите бяха тъпкани с хора, рамо до рамо, задник до задник, потни, крещящи, блъскащи се към пълните барове. Бяха добри времена. Забавляваш се цял ден, забърсваш някое маце в бара и после цяла нощ пиене и смях. Мислехме си, че тези дни (и нощи) никога няма да свършат. Нямаше причина да свършват? Игри на зарове по паркингите. Първи сбивания. Перчене и слава. Електричество. По дяволите, животът беше хубав, животът беше забавен. Всички момчета бяхме мъжкарчета, не търпяхме никой да ни ебава. Честно, беше страхотно. Натряскваш се и се овъргалваш с някоя фуста. И навсякъде барове, пълно с барове. Нямаше телевизори. Можеше да си развържеш езика и да си изпросиш боя. Ако те хванеха пиян на улицата, просто те заключваха за през нощта, докато изтрезнееш. Изритват те от една работа и веднага си намираш друга. Никой не се застояваше на едно място. Какви времена! Какъв живот! Постоянно ти се случваха някакви щуротии, все по-щури и по-щури.

Сега всичко това е спомен. Седем хиляди души на един от най-големите хиподруми в слънчев ден. Празен бар. Само барманът, с кърпа в ръка. Къде са хората? Има повече хора от когато и да било преди, но къде са? Стоят по ъглите, седят си по стаите. Буш го преизбраха, защото спечели една лесна война. Но той не си помръдна пръста за икономиката. Човек не знае дали банката му ще отвори на сутринта. Не искам да се вайкам. Но знаете ли, през трийсетте поне знаехме къде се намираме. Сега сме като в зала с криви огледала. И никой не знае какво я крепи. Или за кого работиш. Ако изобщо работиш.

По дяволите, трябва да престана с това. Никой друг като че ли не се оплаква от положението, а ако има недоволни, те са на такова място, където никой не ги чува.

Пък аз седя и пиша стихотворения, роман. Няма как иначе, не мога друго да правя.

Шейсет години бях беден. Сега не съм нито беден, нито богат.

На хиподрума ще започнат да уволняват хора, продавачи, охрана, касиери, чистачки. Парите за залагания ще намалеят. По-малки трасета. По-малко жокеи. Много по-малко забавления. Капитализмът надживя комунизма. Сега се самоизяжда. Отиваме към второто хилядолетие. Тогава вече ще съм мъртъв, няма да ме има. Ще оставя само малка купчина книги. Седем хиляди души на един хиподрум. Седем хиляди! Не мога да повярвам. Сиера Мадре плаче в смога. Когато конете престанат да се надбягват, небето ще падне – плоско, широко, тежко, ще смачка всичко. Гласуер спечели деветия старт, платиха ми 9 долара. Бях заложил десстачка.