Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

02.10.1991

23:03

Смъртта идва и при тези, които я чакат, и при онези, които не я чакат. Днес е скапан ден, проклет скапан ден. Излязох от пощата и колата ми не можа да запали. Аз съм порядъчен гражданин. Членувам в Съюза на автомобилистите. Затова просто ми трябваше телефон. Преди четирийсет години навсякъде имаше телефони. Телефони и часовници. Винаги можеше да погледнеш и да видиш часа. Вече не е така. Няма вече безплатно време. Обществените телефони също са на изчезване.

Оставих интуицията да ме води. Влязох в пощата, слязох долу и там, в един тъмен ъгъл, сам-самичък – телефон. Лепкав, мръсен, невзрачен телефон. В радиус от километри нямаше друг. Знаех как да боравя с телефон. Може би. Справки. Чух гласа на телефонистката и се почувствах спасен. Спокоен, отегчен глас. Попита ме чий номер искам и в кой град. Казах града и че търся Съюза на автомобилистите. (Трябва да знаеш как да правиш всички дребни нещица и да ги правиш безброй пъти, иначе си мъртъв. Мъртъв на улицата. Изоставен, непотребен.) Мацката ми каза някакъв номер, но беше грешен. На главния офис. Накрая се свързах със сервиза. Мъжкарски глас, спокоен, предпазлив и в същото време агресивен. Чудесно. Дадох му информацията. "Трийсет минути" – каза той.

Върнах се при колата, отворих едно писмо. Стихотворение. Боже! Беше за мен. И за него. Били сме се срещали два пъти, преди петнайсет години. Освен това ме бил публикувал в списанието си. Казваше, че съм бил добър поет, но съм пиел прекалено. Живеел съм мизерен, безпътен живот. За младите поети било разбираемо, че пият и живеят мизерен, безпътен живот, защото си мислели, че това е начинът. Освен това стихотворенията ми били пълни с нападки срещу другите хора, включително срещу него. И съм си мислел, че той пише жлъчни стихчета срещу мен. Не било вярно. Той бил добър човек и от петнайсет години публикувал много други поети в списанието си. Пък аз съм бил кофти тип. Бил съм добър писател, но не съм бил добър човек. И нямало да "дружи" с мен. Така пишеше: да "дружи". Пишеше "несте" вместо "не сте". Лош правопис.

В колата беше горещо. Навън – 38 градуса, най-горещият октомври от 1906-а насам.

Не смятах да отговарям на това писмо. Той пак щеше да ми пише.

Друго писмо, от някакъв агент. Изпращаше ми нещо от друг писател. Погледнах. Некадърно. Разбира се. "Ще ви бъда благодарен, ако имате някакви съвети за стила му или за издаването..."

Друго писмо. Някаква жена ми благодареше, че по нейна молба, съм изпратил на съпруга ѝ няколко реда и рисунка и това много го зарадвало. Сега обаче били разведени и тя работела като журналист на свободна практика, та можело ли да дойде да ме интервюира?

Получавам заявки за интервюта поне два пъти седмично. Няма за какво толкова да приказвам. За много неща мога да пиша, но малко си струват приказките.

Спомням си веднъж, навремето, някакъв германски журналист дойде за интервю. Излях сума ти вино в гърлото му и приказвах цели четири часа. След това той се наведе към мен и с пиянски глас каза: "Аз не съм журналист. Търсех само повод да ви видя..."

Хвърлих писмата настрана и зачаках. По едно време се появи пътната помощ. Усмихнат младеж. Симпатяга. Няма спор.

– ХЕЙ, МОМЧЕ! – изкрещях. – НАСАМ!

Той се приближи на задна. Слязох и му казах какъв е проблемът.

– Закарай ме в сервиза на "Акура".

– В гаранция ли е колата? – попита ме.

Много добре знаеше, че не е. Сега сме 1991-а, а аз карам модел от 1989-а.

– Няма значение – казах му, – закарай ме в "Акура".

– Много ще чакате да ви я оправят. Може би седмица.

– Не, по дяволите. Там пипат бързо.

– Слушайте – каза хлапакът, – ние имаме собствен сервиз. Можем да я закараме там и ще стане готова още днес. Ако не, ще ви отсвирим и ще ви запишем в списъка на чакащите.

Представих си как колата ми стои в сервиза им една седмица. Как ми казват, че трябва да се смени разпределителният вал. Или цилиндровата глава.

– Закарай ме в "Акура" – настоях.

– Чакайте. Първо ще се обадя на шефа.

Зачаках. След малко се върна.

– Каза да прекарам ток от моя акумулатор.

– Какво?

– Да ви прекарам ток.

– Добре, давай.

Качих се в колата и я пуснах по инерция до камиона. Младежът извади кабелите и след малко запалих. Подписах документите и всеки си тръгна по пътя...

Реших да оставя колата в сервиза на ъгъла.

– Познаваме ви. Вие сте редовен клиент – каза управителят.

Усмихнах се:

– Добре. Тогава няма да ме прецакате.

Той ме изгледа тъпо.

– Изчакайте четирийсет и пет минути.

– Добре.

– Искате ли да ви хвърлим до вас?

– Да.

Управителят посочи:

– Той ще ви закара.

Готин пич. Отидохме при колата му. Казах му адреса. Потеглихме.

– Още ли правите филми? – попита ме той.

Виждате колко съм известен.

– Не – отговорих, – майната му на Холивуд.

Не ме разбра.

– Спри тук – казах му.

– О, голяма къща.

– Само работя тук.

Това е самата истина.

Слязох. Дадох му два долара. Той понечи да откаже, но ги взе.

Влязох в двора. Котките се разхождаха наоколо, бяха усрали навсякъде. В следващия си живот искам да съм котка. Да спя по двайсет часа на ден и да чакам да ме нахранят. Да седя и да си лижа задника. Хората са прекалено нещастни, сърдити и целенасочени.

Влязох и седнах на компютъра. Това е новият ми утешител. Откакто го взех, пиша два пъти по-бързо и по-ефикасно. Вълшебно нещо. Седя пред него, както повечето хора седят пред телевизорите си.

– Това е просто една подобрена пишеща машина – каза веднъж зет ми.

Той не е писател. Не знае какво е, когато думите излитат в пространството, блясват с ослепителна светлина, когато мислите, които ти хрумват, намират израз в думи, а те пораждат още мисли и още думи. С пишещата машина е като ходене в калта. С компютъра е, сякаш караш кънки. Главозамайваща скорост. Разбира се, ако главата ти е празна, няма никакво значение. Освен това редактирането, корекциите... По дяволите, навремето пишех всичко по два пъти. Първия път, за да запиша мислите си. Втория – за да поправям грешките и глупостите. Сега удрям с един куршум два заека – и писането, и брисането.

Каква ли ще е следващата стъпка след компютъра? Може би просто ще притискаш с пръсти слепоочията си и това ще изкарва цял поток безупречно подредени думи. Разбира се, ще трябва да се заредиш, преди да започнеш, но винаги ще има късметлии, които ще могат да го правят. Да се надяваме.

Телефонът иззвъня.

– Проблемът е в акумулатора – каза монтьорът. – Трябва да си смените акумулатора.

– Ами ако нямам пари?

– Тогава ще задържим резервната ви гума.

– След малко идвам.

Когато тръгнах да слизам към сервиза, чух възрастния ми съсед. Крещеше. Качих се по стълбището на къщата му. Носеше долнище на пижама и стар сив анцуг. Подадох му ръка.

– Кой си ти? – попита.

– Съседът. Живея тук от десет години.

– Аз съм на деветдесет и шест.

– Знам, Чарли.

– Бог не иска да ме прибере, защото се страхува да не му взема работата.

– Би могъл.

– Бих могъл да взема работата и на дявола.

– Нищо чудно.

– Ти на колко си?

– На седемдесет и една.

– Седемдесет и една?

– Да.

– И ти си стар.

– Ох, знам, Чарли.

Стиснахме си ръцете, аз слязох от стълбището му и пак тръгнах надолу покрай уморените растения, покрай уморените къщи.

Към сервиза.

Така мина поредният скапан ден.