Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

29.08.1991

22:55

Скучен ден на хиподрума, проклетият ми живот бавно потъва. Кисна тук всеки ден. По цял ден не говоря с никого освен със служителите. Може би съм болен. Сароян е проиграл всичко на надбягвания, Фанти – на покер, Достоевски – на рулетка. Парите не са важни, освен когато свършат. Веднъж един приятел комарджия ми каза: "Не ме интересува дали губя, или печеля, просто искам да залагам." Аз изпитвам повече уважение към парите. През по-голямата част от живота си съм имал твърде малко. Знам как се спи на пейка в парка и как те притиска хазяинът. На парите само две неща не са им наред: когато са прекалено много или прекалено малко.

Сигурно винаги има нещо, с което човек иска да се самоизмъчва. На хиподрума чувстваш настроението на другите хора, отчаянието и колко лесно се отърсват от него и си тръгват. Тълпата на хиподрума е като един умален свят; животът се бори със смъртта и няма шанс. В крайна сметка никой не печели, ние просто търсим глътка въздух, момент на облекчение. (По дяволите, докато размишлявах над тази безсмисленост, огънчето на цигарата опари един от пръстите ми. Това ме събуди, извади ме от това състояние ала Сартр!) Мамка му, имаме нужда от хумор, от смях. Навремето се смеех повече. Всичко правех повече. Освен да пиша. Сега пиша ли, пиша; колкото повече остарявам, толкова повече пиша, танцувам със смъртта. Хубаво представление. Мисля, че така трябва. Един ден ще кажат: "Буковски умря" и тогава ще ме открият истински, ще ме накачат по препиканите улични стълбове. И какво от това? Безсмъртието е глупава измислица на живите. Виждате ли какво прави хиподрумът? Кара думите да препускат. Вдъхновение и късмет. Песента на последната синя сойка. Всичко, което кажа, звучи добре, защото като пиша, рискувам. Мнозина са твърде предпазливи. Те обмислят, наставляват и накрая се провалят. Установените норми отнемат пламъка им.

Сега се чувствам по-добре, на горния етаж с моя макинтош. Моят приятел.

По радиото пускат Малер. Той се носи във въздуха с такава лекота, защото рискува, а това понякога е необходимо. После изпраща продължителни, мощни акорди. Благодаря ти, Малер, аз вземам много от теб и никога няма да ти се отплатя.

Пуша прекалено, пия прекалено, но колкото и да пиша, няма да е прекалено; то просто ми идва и аз поръчвам още, и то идва и се смесва с Малер. Понякога нарочно спирам. Казвам си: "Чакай малко, легни да поспиш или погледай деветте си котки, или поседни с жена си на дивана. По цял ден си или на хиподрума, или с макинтоша." Тогава спирам, натискам спирачки, паркирам проклетото нещо. Някои твърдят, че книгите ми са им помогнали да продължат. На мен също. Писането, конете, деветте котки.

Тук имам балконче, вратата е отворена и виждам фаровете на колите по Харбър Фриуей. Те никога не спират, тези светлини – вървят ли, вървят. Толкова много хора. Какво ли правят? Какво си мислят? Всички ще умрем, всички до един; каква смехория! Това е достатъчна причина, за да се обичаме един друг, но не! Ние се измъчваме и съсипваме с глупости, гризем се отвътре за дреболии.

Давай все така, Малер! Ти направи тази нощ прекрасна. Не спирай, кучи сине! Не спирай!