Кинг и Максуел

21.

Сам Уинго най-после задряма в автобуса, с който пътуваше, но само секунди по-късно сякаш литна във въздуха, тъй като преминаха през една дълбока дупка. Погледна към сгъстяващия се мрак зад прозореца. Околността беше гола и мрачна. Тепърва щеше да става още по-гола и по-мрачна. Сякаш се намираше на Луната.

Обърна се към седналата до него старица, облечена в традиционните мюсюлмански дрехи. Тя похъркваше тихо, стиснала в ръце щайга със зеленчуци. Очевидно понасяше по-добре от него разбитите пътища.

Преди години Сам Уинго беше пътувал от Турция за Иран заедно с няколко бойци, натоварени с тайна мисия. Минаха през подножието на връх Арарат, където според Библията беше приключило плаването на Ноевия ковчег. При нормални обстоятелства разстоянието между Истанбул и Техеран се изминаваше с кола за три дни, но екипът на Уинго не можеше да си позволи нито нормален начин на придвижване, нито влизане в Иран през официалните гранични пунктове. Просто защото членовете му щяха да бъдат арестувани незабавно. По тази причина пътуването им продължи почти цяла седмица.

Шест часа след като пристигнаха на указаното място в Иран, трима терористи, укриващи се от американското правосъдие, бяха убити. Планът за изтеглянето на екипа на Уинго беше обмислен до последния детайл, но въпреки това се измъкнаха на косъм, преследвани от иранските сили за сигурност.

Сегашното му пътуване не беше планирано толкова внимателно. Просто се друсаше на седалката с пълното съзнание, че шансовете му за измъкване са минимални. Но въпреки това не се притесняваше. Беше убеден, че ще се справи, тъй като искаше да се прибере при сина си.

Обикновено пътуването от Кабул до пакистанския град Пешавар траеше десетина часа. Автобусите се движеха бавно и струваха сравнително евтино. С такси беше по-бързо, но и по-скъпо. Това всъщност нямаше значение за Уинго. Няколко евро повече не променяха нищо. Но прекосяването на границата беше проблем, тъй като не можеше да използва документите, които беше получил преди началото на мисията. Вече не можеше да вярва на никого, включително и на своите.

Шосето между Кабул и Джелалабад не беше от най-добрите, но голяма част от него беше покрита с нов асфалт. Въпреки това го смятаха за един от най-опасните пътища в света поради многобройните катастрофи, повечето от които с фатални последици. А шофьорът на автобуса изглеждаше твърдо решен да прибави към тях и още една. Той ругаеше непрекъснато и караше изключително нервно – ускоряваше рязко и внезапно натискаше спирачките, без да го е грижа за пътниците. Автобусът скърцаше и се люшкаше, готов да се преобърне всеки момент.

Уинго за пореден път огледа лицата на хората около себе си. Никой не изглеждаше разтревожен от безумното шофиране на водача. Бяха афганистанци и пакистанци, постоянно пътуващи между двете страни. Той беше единственият чужденец в автобуса и това си личеше, макар да бе почернил лицето си. Носеше тъмни очила и беше вдигнал качулката на якето си. Не се беше бръснал повече от седмица и беше доста брадясал.

Джелалабад беше най-големият град между Кабул и пакистанската граница. Макар и смятан за един от най-красивите градове на Афганистан, той беше доста опасен за чужденците – главно заради размирното положение в региона. В това отношение не можеше да помогне дори най-голямата американска военна база "Фенти", разположена в близост до летището.

Муджахидините бяха превзели града след прогонването на руснаците. Оттогава насам буквално всеки мъж от афгански произход притежаваше поне едно автоматично оръжие, най-често Калашников. Талибаните бяха поели контрола над града от средата на 90-те години на миналия век, но по-късно бяха атакувани от американската армия и свалени от управление в отговор на нападението от 11 септември. Но те правеха всичко възможно да си възвърнат властта. Близостта на Джелалабад до пакистанската граница го превръщаше в център на усилията им да завземат страната. Всичко това допринасяше за политическата нестабилност в региона.

Пътят свършваше на границата. Пътниците я прекосяваха пеша, а след това използваха автобусите и такситата, които ги чакаха от другата страна. По обед границата беше затворена.

Допълнителен проблем за Уинго беше фактът, че тази част на Пакистан не се контролираше от правителството. Тя се наричаше Хайбер Пахтунхва, някогашната Северозападна гранична провинция, и се управляваше от местните пущунски племена. Чужденците трябваше да получат специално разрешително, за да преминат през легендарния Хайберски проход между двете държави. Пътуваше се с такси, в което редом с шофьора се возеше и войник. Разрешителните бяха безплатни, но не и таксито и войника в него. Въпреки това заплащането беше смешно ниско, особено по западните стандарти. Също като цената на човешкия живот.

Уинго нямаше как да прекоси границата. Не притежаваше нито разрешително, нито документи, за да може да поиска такова, независимо дали безплатно или не. По силата на тези обстоятелства беше принуден да слезе в Джелалабад. Оказа се, че е единственият. Автобусът незабавно потегли, за да стигне до границата преди обед. Но той не бързаше, защото нямаше работа там преди залез слънце.

Имаше познат в града и възнамеряваше да потърси съдействието му. Но трябваше да внимава поради масираното американско присъствие. Навсякъде щеше да има любопитни очи, както на американци, така и на местни. А в момента той не можеше да разчита нито на едните, нито на другите. Владееше пущу, основния език в страната. Освен това можеше да се оправя и на дари, втория най-разпространен език. Но не говореше местния диалект и това означаваше, че през повечето време щеше да си държи устата затворена.

Успя да си уреди среща със своя познат в един хотел, който беше максимално далече от летището. Пристигна там доста по-рано, за да провери дали всичко е наред. До известна степен вярваше на този човек, макар да не вярваше изцяло на никого.

Беше ранна утрин, но температурата наближаваше двайсет градуса. По пладне щеше да надхвърли трийсет, но Уинго беше издържал на много по-големи жеги, когато термометърът скачаше над четирийсет.

Чакаше в коридора, в близост до наетата стая. През прозореца се виждаха излитащи и кацащи самолети. Повечето от тях бяха военни, въпреки че американците наскоро бяха предали управлението на летището на местните власти. С напредването на деня започнаха да се виждат и цивилни самолети. Много му се искаше да бъде в някой от тях. Полетът до Ню Делхи беше не повече от час и половина, но по земя разстоянието от около хиляда километра щеше да му отнеме далеч повече време. За съжаление, използването на самолет в тази част на света беше свързано с много проверки и документи, с които той не разполагаше. Ето защо беше принуден да използва друг вид транспорт, поне засега.

Някой започна да се изкачва по стълбите. Уинго го изчака да прекоси коридора и да спре пред вратата на стаята. Миг по-късно беше до него, сложил ръка върху пистолета си. Влязоха заедно, после Уинго се обърна и заключи след себе си.

Мъжът беше пущун, с когото се познаваха от близо три години. Бяха участвали заедно в една успешна операция, благодарение на която човекът се издигна доста високо в своята официална организация. Казваше се Адел и двамата се бяха сприятелили, доколкото го позволяваха обстоятелствата. В момента той беше единствената надежда на Уинго да се измъкне от страната.

Адел седна на леглото и вдигна глава да го погледне.

– Разбрах, че положението ти е доста тежко – каза мрачно той.

– Какво си чул?

– Името ти присъства във всички официални канали, а коментарите не са ласкави.

– Какво се говори?

– Провалена мисия и изчезнал ценен товар.

– Къде смятат, че съм?

– Изглежда, никой не знае. Но едва ли допускат, че си в Джелалабад.

– Нямам намерение да се задържам тук. Искам да мина през границата. Предполагам, че всеки граничар разполага с моята снимка. Външността ми е доста променена, но не мога да разчитам на това.

– Ще ми кажеш ли какво се случи? – попита Адел.

– Мисията ми действително се провали, защото ми заложиха капан. Все още не знам кой. За съжаление, не мога да разчитам на своите хора. Това е положението.

Адел кимна.

– А на мен се доверяваш, така ли?

– Това е единствената причина да си тук.

Афганистанецът извади от вътрешния си джоб някакви документи.

– С това ще стигнеш до Ню Делхи – каза той. – Нямам с какво друго да ти помогна.

– Ако се добера до Индия, няма да е трудно да стигна и до Щатите.

– Ще се върнеш там, въпреки че не вярваш на своите хора? – изненадано го погледна Адел.

Уинго разгледа документите и ги пъхна в раницата си.

– Там имам син, който ме смята за мъртъв.

– Аз имам четирима – каза Адел. – Често им се случва да си мислят, че баща им е умрял. Разбирам те много добре. Освен това сега вярвам, че си невинен. Виновните никога не се връщат у дома.

– Значи досега си ме мислил за виновен, а? – подхвърли Уинго.

– В тази част на света никой не вярва на никого.

– Но аз искам да оправя нещата.

– Аллах да ти помага, приятелю – каза Адел и се изправи.

Същата нощ Уинго се прехвърли в Пакистан по маршрут, начертан от приятеля му. Двамата униформени на границата бяха с издути от подкупа джобове и гледаха на другата страна.

Успял да се отърве от един истински пожар, Уинго с ужас установи, че е попаднал в кипящ казан. Такава беше разликата между Афганистан и Пакистан. Следващата му цел беше град Пешавар, който се намираше на стотина километра от границата. За да премине през Хайберския проход, нае частно такси и боец от батальона на Планинските стрелци. Пътуването щеше да продължи около два часа, но без охрана нямаше да стигне доникъде. Боецът му поиска две евро, докато шофьорът на таксито – четири пъти повече. При всички случаи това бяха добре похарчени пари.

Пътуваха по същия път, по който бяха минали Александър Велики и Чингиз хан, тръгнали да завладяват огромни части от света. Затворен почти през цялото време на съветската окупация, проходът дори в днешни дни понякога беше забранен за чужденци. Уинго успя да зърне накацалите по околните хълмове ярко осветени имения на местните наркобарони, охранявани по един наистина смайващ начин, включително и със зенитни оръдия. Беше наясно, че от дрогата винаги ще се печелят огромни пари, но това не беше негова грижа. Не и в момента.

Охранителят не го погледна нито веднъж, вероятно следвайки указанията на Адел. Това го устройваше, защото той не беше разговорлив. Никога не използваше десет думи за нещо, което можеше да се каже и с една, а най-често се задоволяваше само с поглед.

След Пешавар трябваше да стигне до пакистанската столица Исламабад, откъдето да се прехвърли в северната част на Индия с документите, получени от Адел. После щеше да поеме на юг, към Ню Делхи, откъдето се надяваше да хване първия самолет за дома с междинно кацане в Доха – разбира се, ако в Индия успееше да си набави фалшив паспорт. Полетът през половината земно кълбо щеше да му отнеме около двайсет часа – доста по-малко от времето, за което беше успял да измине някакви си триста километра.

Но го чакаше дълъг път, преди да успее да се качи на някой джъмбо джет за Щатите.

После се обърна да погледне назад, зърна колата, която ги следваше, и изведнъж разбра, че може би няма да стигне дори до Пешавар.