Кинг и Максуел

47.

– Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от златото? – попита мъжът. – А също така от платината и дявол знае още от какво.

Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.

– Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.

Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.

– А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.

– Много. Вероятно повече от златото.

– Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?

– Няма значение.

– А защо ви е тази информация?

– Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.

– Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?

– Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.

– Добре. И тъй, защо?

– Не е ли очевидно?

– Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.

– Не съм предател, а по-скоро обратното.

– Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?

– Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.

– Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.

– Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.

– Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.

– Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.

– Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.

– На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.

– Каква? – попита Прат.

Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.

– Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.

След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.

Пентагонът беше точно толкова оживен, колкото и през деня. Огромната сграда наистина не спеше никога. Хората работеха и се хранеха тук през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Той премина през охраната и се насочи директно към кабинета на тъста си. Беше приет веднага, защото Дан Маршал го очакваше. Предстоеше му вечеря с него и се надяваше да научи колкото се може повече за това, което го интересуваше.

Маршал го посрещна точно толкова ентусиазирано, колкото и преди. Първо разтърси ръката му, а след това го сграбчи в мечешката си прегръдка.

– Лесли казва, че напоследък си много зает, Алън. Но не бива да забравяш, че внуците ми се нуждаят от вниманието ти.

– Не забравям, Дан. Просто ми се струпа малко повече работа. Имам желание да осигуря добър живот за всички ни. С Лесли мислим да те зарадваме с още внуци. Трима не са достатъчни. Все пак сме още млади...

– Никога няма да ме чуеш да се оплаквам от още котета, с които да се търкалям по килима! – каза Маршал с грейнало лице.

Насочиха се към един от ресторантите на Пентагона и си избраха уединена маса.

– Изглеждаш ми разтревожен – подхвърли Грант, взрян в лицето на тъста си.

Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.

– Следиш новините, нали? – подхвърли той.

– Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.

Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.

– Всъщност парите са в евро.

– Така ли? Защо?

– Не мога да кажа.

– За какво са били предназначени тези пари, по дяволите? – попита Грант, после бързо добави: – Извинявай, това трябва да е поверително...

– Медиите вече са пълни със слухове, повечето от тях неприятни. Конспирация, закононарушения, злоупотреба със средства. И всичко това стига до високи места.

– А има ли някаква истина в тези слухове? – спокойно изрече Грант.

– Ще го кажа по друг начин, Алън. Не мога да се закълна, че в тях няма истина.

Още нищо не си видял, помисли си Грант и потупа ръката на тъста си.

– Ти отговаряш за снабдяването, Дан. Купуваш разни неща за армията, контролираш много пари. Нали няма да се забъркаш в нищо нередно?

Той наистина харесваше Дан Маршал, но това съвсем не означаваше, че няма да го пожертва в името на собствените си цели. На света нямаше жив човек, когото да харесва чак толкова много.

Маршал избърса лице със свободната си ръка. Направи го така, сякаш искаше да смъкне кожата си.

– Честно казано, тая работа е толкова дебела, че може да засмуче доста народ, Алън – въздъхна той.

Грант отдръпна ръката си.

– Съжалявам, Дан.

В известна степен наистина съжаляваше, но това беше всичко. Знаеше, че ще се стигне до тук, просто защото лично той беше вкарал тъста си в тази ситуация. Продължаваше обаче да се надява заради Лесли, че баща ѝ ще бъде пощаден.

Но моите майка и баща не бяха пощадени. Бяха толкова смазани и съсипани, че стигнаха до самоубийство. Единствените жертви. Въпреки че би трябвало да има много повече.

– Кажи ми нещо за онзи резервист Сам Уинго – подхвърли той. – Каква е неговата версия?

– Казва ли ти някой? – сви рамене Маршал. – Мръсникът просто изчезва заедно с парите на Чичо Сам.

– От интернет разбрах, че част от парите са били предназначени за мюсюлмански бунтовници. Но никъде не пише от коя държава са те.

– Четох публикациите – мрачно кимна Маршал.

– Някои хора би трябвало да са доста разтревожени.

– От малкото, което ми беше казано, разбрах, че дипломатическите канали са нажежени до червено. Все още нямам представа как са го надушили медиите. Операцията беше суперсекретна.

– Това е загадка и за мен – излъга Грант. – Но вярвам, че ако успеете да заловите Уинго, нещата бързо ще се оправят. Някакъв напредък в тази посока?

– Мисля, че има – отвърна Маршал. – По ред причини съм вътре в нещата – главно защото реномето ми зависи от крайния резултат. Уинго има син, казва се Тайлър. Жена му е починала, но той си взема друга… – Маршал отново се огледа и понижи глас. – На практика обаче женитбата е фиктивна.

– Какво говориш? – възкликна Грант, въпреки че твърде добре знаеше това.

– Една малка измама, нищо повече. Част от мисията на Уинго. Изчанчена, разбира се, но той просто не е искал момчето му да остане само. Но сега "съпругата" е изчезнала и никой не знае къде е.

Намира се в гроб насред нищото с прерязано гърло просто защото отказа да изпълнява спуснатите заповеди и направи опит да ме убие, отвърна мислено Грант, докато продължаваше да гледа любезно тъста си.

– После се появяват двама следователи, бог знае откъде – добави Маршал. – Шон Кинг и Мишел Максуел, бивши агенти на Сикрет Сървис, които продължават да си пъхат носа в тази работа, въпреки че бяха предупредени да не го правят.

– Но все още не разполагате със сведения за местонахождението на Сам Уинго, така ли?

– Предполагаме, че се е прибрал с частен или транспортен самолет. Със сигурност използва фалшиви документи за самоличност, за които никой не знае. От достигналите до мен рапорти имах възможност да се уверя, че е добър, много добър. Затова и са го избрали за мисията.

– Но може да е откраднал парите, нали така? – подхвърли Грант.

– Разбира се. Ако наистина ги е откраднал, вероятно се е върнал тук само за да прибере сина си и отново да изчезне. А може би вече го е направил – добави шепнешком Маршал. – Току-що получих имейл, че Тайлър Уинго е избягал от ФБР...

– Какво? – стреснато го погледна Грант.

– Федералните прибрали момчето и двамата следователи под претекста да ги закрилят след взривяването на някакъв мотел, който Кинг и Максуел са посетили. Не знам подробности, но може би вече си видял новината по телевизията. Случило се е в Южна Александрия.

– Да, видях нещо такова – кимна Грант. – Но се смята, че причината за експлозията е изтичане на газ.

– Аз не мисля така – поклати глава Маршал.

– А къде са Кинг и Максуел?

– Предполагам, че са предприели издирване на Тайлър. Може би се надяват, че чрез него ще стигнат до баща му.

Правилно предполагаш, помисли си Грант. Точно по тази причина съм им прикачил опашка.

Мишел никога не би планирала операцията по този начин – прибързано, без почти никаква подготовка и без анализ на предимствата и недостатъците. И най-важното – без план Б, в случай че нещата се прецакат. Укритието ѝ имаше няколко слаби места, всяко от които човек като Сам Уинго би засякъл от пръв поглед.

Тя се намираше на четири метра от земята, сред клоните на някакво дърво. Оптическият мерник на снайперската пушка описваше широки кръгове над терена под нея. Позицията на Шон беше малко по-нагоре, близо до предполагаемото място на срещата между баща и син. Която, разбира се, би могла да се окаже на коренно различно място, ако Сам Уинго бе имал предвид нещо друго в имейла си.

Шон контактуваше с Мишел чрез миниатюрна слушалка, свързана с радиостанцията на колана му. Тя имаше същото оборудване. И двамата се чувстваха така, все едно са се върнали в Сикрет Сървис. Може би защото днешната операция почти не се различаваше от охраната на ВИП персона, а Мишел беше твърдо решена да предотврати всякакви враждебни действия, насочени срещу Шон или Тайлър. Не беше сигурна единствено за Сам Уинго, когото не познаваше. Той би могъл да се отклони и в двете посоки, което означаваше, че има всички шансове да получи куршум в главата, и то пред очите на сина си.

Мишел погледна показалеца си, свит около спусъка. Запита се дали може да го направи, въпреки че знаеше отговора. Можеше и щеше да го направи. В момента задачата ѝ беше да охранява Шон, а това означаваше, че е готова да го защити и със собственото си тяло.

– Видях нещо – прозвуча в слушалката ѝ гласът на Шон. – Но за толкова кратко, че не успях да определя какво е.

– Къде?

Той продиктува координатите и тя светкавично извъртя оръжието си в указаната посока. И видя същото – неясна сянка, която се мяркаше между дърветата. Почти като призрак.

После го закова в кръстчето на оптическия си мерник.

– Това е Тайлър.

Значи все пак се бяха озовали на правилното място.

– А баща му?

– Все още не го виждам – отвърна Мишел след кратък оглед на района.

– Вероятно и той изучава обстановката.

– Това правя – внезапно обяви мъжки глас.

Шон понечи да се обърне.

– Недей! – предупреди го гласът и той замръзна на място.

– На десет метра вдясно от теб, скрит зад някакъв дъб – прошепна в ухото му гласът на Мишел. – Не мога да потвърдя дали е Уинго.

Шон кимна леко.

– Къде е партньорката ти? – попита гласът. – Искам я тук, при теб. Веднага!

– Защо, Сам? – попита Шон. – За да ни гръмнеш едновременно? – Последният въпрос беше зададен с преднамерено висок глас.

– Кой си ти? – попита Уинго и надникна предпазливо иззад дървото.

– Човек, който се опитва да помогне на сина ти – отвърна Шон и отново повиши тон: – Нали така, Тайлър?

– Млъквай или ще ти пусна един куршум в бедрото! – заплашително изръмжа Уинго.

– Нали си тук, за да се срещнеш със сина си? Ето го там. Ела да се присъединиш към купона, Тайлър!

– Казах да млъкнеш! Изкрещя Уинго и изскочи иззад дървото с насочен пистолет.

– Държа го на мушка, Шон – прошепна в слушалката Мишел.

Той поклати глава и пръстът ѝ се отдалечи от спусъка.

– Вече можеше да си мъртъв, Уинго – подвикна Шон. – Но ние не сме тук, за да те ликвидираме.

– Дрън-дрън!

– Ето ти едно доказателство.

Без да изчака знак от Шон, Мишел натисна спусъка и куршумът прекърши един клон на две педи от главата на Уинго. Клонът падна в краката му в момента, в който тялото му отскочи обратно към прикритието на дъба.

– Сега вярваш ли ни? – подвикна Шон.

– Тате, тате!

Тайлър изскочи на полянката, зърна Шон и се закова на място.

– Какво търсиш тук?

– Опитвам се да убедя баща ти, че не бива да ме застреля.

– Тате? – огледа се Тайлър. – Къде си, тате?

Шон прекрасно знаеше какво минава през главата на Уинго.

– Ако се покажеш, партньорката ми ще стори същото, Уинго – извика той. – Ние наистина сме тук, за да ти помогнем!

– Това е вярно, тате – добави с изтънял глас Тайлър. – Те наистина ми помагат!

Няколко секунди по-късно Мишел се появи в края на полянката с насочена към земята пушка.

Забелязал това, Уинго бавно напусна укритието си. Наблюдаваха се една безкрайно дълга минута, без да помръдват.

– Хайде, иди да прегърнеш сина си, Сам – обади се най-сетне Шон. – Така ще му докажеш, че не си призрак.

Баща и син продължаваха да се гледат втренчено. После Уинго прибра пистолета и разпери ръце. Тайлър се втурна към него и се хвърли в прегръдките му. Дълго останаха така. По лицата им се стичаха сълзи.

– Получи се доста сложно – промърмори Мишел, приближила се неусетно до Шон.

– Срещу себе си виждам лицето на човек, който не знае защо е бил жертван – каза Шон.

– Което означава, че вероятно не знае повече от нас.

– Може би да, може би не. Но сега поне имаме възможност да го попитаме...

Уинго най-после пусна сина си, но едната му ръка остана върху раменете му. С другата машинално избърса сълзите си. Развълнуваният Тайлър направи същото.

– Как се забъркахте във всичко това? – обърна се Уинго към Шон и Мишел.

– Една вечер се натъкнахме на момчето ти, което тичаше като обезумяло в дъжда – отвърна Мишел. – Абсолютно случайно. От армията току-що му бяха съобщили, че си убит...

Уинго бавно кимна.

– Благодаря, че не ме застреляхте, след като напуснах укритието си.

– И аз ти благодаря, че не ме застреля – каза Шон.

– Защо ми изглеждаш различен, тате? – обади се Тайлър.

Преди да отговори, Уинго потърка бръснатата си глава и брадата, която беше пуснал.

– Така прави всеки, когото издирват, сине – промърмори той.

– Кой те издирва? – попита Шон.

– Добър въпрос – въздъхна Уинго.

– Май са твоите хора, военните – подхвърли Мишел. – По всичко личи, че доста важни клечки в Пентагона и в Белия дом са настръхнали от онова, което си направил.

– Не трябваше да стане така.

– А как?

– Това е поверителна информация.

– Нима ще се съобразяваш с подобни глупости след всичко, което си преживял?

– Могат да ме изправят пред военен съд дори само защото съм разговарял с вас.

– Следиш ли новините? – попита Мишел Уинго кимна.

– Значи си наясно, че голяма част от тази история отдавна е престанала да бъде поверителна.

– От МВС ни уведомиха, че става въпрос за над два тона банкноти в евро – каза Шон.

– Над един милиард долара, които по някакъв начин си изгубил – добави Мишел.

– Вярно ли е, тате? – попита Тайлър.

Уинго не отговори. Очите му притеснено се местеха от Мишел към момчето и обратно.

– Мисля, че ако работим заедно, имаме някакви шансове за успех – подхвърли Шон.

– Каза, че МВС ви е уведомило, а това означава, че работите за тях.

– Не – отвърна Мишел. – Но в замяна на това попаднахме в полезрението на ФБР и дори на президента. Решихме да не работим за тях. Поне засега.

– Разговаряли сте дори с президента за това? – смаяно рече Уинго.

– Изглежда, си номер едно в списъка със задачите му – отвърна тя. – Поздравления!

– Мамка му! – каза Уинго и сложи длан на очите си. – Не мога да повярвам, че всичко това се случва на мен!

– Явно се случва – отсече Шон. – Затова трябва да действаме!

– Как? – вяло попита Уинго. – Какво можем да направим?

– Те са детективи, тате – обади се Тайлър. – А преди това са били агенти на Сикрет Сървис. Бива ги, наистина могат да ни помогнат.

– Не съм сигурен, че някой може да ми помогне, сине.

– Значи се предаваш, така ли? – изгледа го Мишел. – Ще ги оставиш да се измъкнат, след като си успял да се прибереш чак от Афганистан?

– Баща ми не е от онези, които се предават! – обади се момчето.

– Не казвам, че е такъв, Тайлър. Но решението е негово.

– Позволи ни да ти помогнем – добави Шон.

– Защо? – попита Уинго. – Защо отваряте кутията със змии, която не е ваш проблем?

– Мисля, че отдавна вече е наш проблем – отвърна Шон. – Не можем да си заровим главите в пясъка с надеждата да ни отмине. Единственият начин да го решим е да се стегнем и да използваме ресурсите, с които разполагаме.

– Хайде, тате! – умолително рече Тайлър и се вкопчи в ръката на баща си. – Направи го!

После Мишел изведнъж застина на място и прошепна:

– Някой идва!