Кинг и Максуел

46.

– Обичайното място? – озадачено промълви Кати Бърнет.

Стоеше на предната веранда, на крачка от Шон и Мишел.

Бяха стигнали до тук за рекордно кратко време. По пътя профучаха край един пътен полицаи, който понечи да тръгне след тях, но после се отказа. Може би защото се съмняваше, че ще успее да ги настигне.

– Точно така – кимна Мишел. – Обичайното място. Там, където Тайлър и баща му са ходили често заедно. Да си поговорят, да свършат нещо...

– Но защо не попитате самия Тайлър? – В гласа на момичето се долови леко подозрение.

– Информацията ще ни трябва за в бъдеще, Кати – намеси се Шон. – Просто правим досиета на участниците в конкретната операция, които включват любими места за срещи и още куп лични предпочитания. В момента тази работа не изглежда спешна, но на по-късен етап ще стане. Вършим я с единствената цел максимално да защитим Тайлър.

Мишел го стрелна с очи, но той не откъсваше поглед от лицето на Кати. Явно се надяваше, че момичето няма да започне да анализира тази лавина от думи, която не означаваше нищо.

– Ясно – колебливо кимна Кати. – Мисля, че ви разбирам.

Шон изпусна едва доловима въздишка на облекчение.

– Но нищо не ти идва наум, така ли? – небрежно подхвърли той.

– Когато бях у тях, май зърнах някакви въдици – направи опит да ѝ помогне Мишел. – В пералното помещение или в килера...

– Ами да, разбира се – каза момичето и лицето му светна. – Двамата редовно излизаха с въдиците си нагоре по реката. Всъщност не е река, а по-скоро поток, но има риба. Двамата обичаха да стоят на брега и да разговарят. Ходила съм там с Тайлър два пъти, въпреки че не си падам по риболова. Просто гледах и си говорех с него.

– Ще ми кажеш ли къде се намира това място? – попита Шон и извади бележника си.

Момичето го описа. Двамата партньори ѝ благодариха и се насочиха към лендкрузъра.

– Дай ключовете – протегна ръка Шон.

– Какво?!

– Ключовете– щракна с пръсти той.

– Защо?

– Защото не искам да ни спират за превишена скорост или други нарушения.

– До тук не ни спряха, нали?

– С Божията помощ. Но не можем да разчитаме само на нея. Ключовете, ако обичаш!

Тя запрати връзката към него с такава сила, че един от ключовете нарани пръста му.

– Много ти благодаря! – направи гримаса той.

Качиха се в колата и потеглиха.

– Вече е седем и половина – каза Мишел. – Сигурен ли си, че не искаш да карам аз?

– Абсолютно, благодаря.

Поеха в указаната посока. Мишел диктуваше от записките, които Шон беше нахвърлял в бележника си.

– Какъв е планът? – попита тя, докато той вземаше един остър ляв завой.

– Длъжни сме да приемем, че Сам Уинго ще бъде въоръжен и подозрителен. Разбира се, че ще се довери на сина си, но на никой друг.

– Няма как да поемем ролята на съдии и екзекутори, Шон. Не и на място.

– По дяволите! – изръмжа той. – Ти беше тази, която подхвърли, че може би ще се наложи да го убием.

– Казах "само в краен случай".

– Трябва да контролираме ситуацията и да се опитаме да спечелим доверието му.

– Доста трудни задачи – поклати глава тя.

– Така е.

– Но не е ли фактът, че се връща при сина си, доказателство за неговата невинност?

– Може би. За съжаление, не е неоспоримо доказателство. Да не забравяме и нещо друго – онези, които са му скроили номер в Афганистан, едва ли искат да се завърне у дома и да разговоря с някого.

– А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?

– Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.

Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.

– Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.

– Че с кого друг?

– В случай, че не е невинен...

Шон се замисли, после бавно кимна

– Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.

– Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.

– Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.

– А защо не обратното?

– Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.

– Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.

– Това е добре. Може и да ни потрябва.

– Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?

– Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.

– Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.

– Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?

– Какво?

– Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.

– Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.