Кинг и Максуел

43.

Навлязоха в централната част на Вашингтон и колата, която Уинго следеше, бързо се насочи към някакъв покрит паркинг. Той се поколеба за миг, а след това пое след нея. Паркингът беше платен и всеки водач трябваше да изтегли картонче, за да се вдигне бариерата. Паркира през шест коли от другия мъж.

После нещата изведнъж се усложниха. Пред асансьорите чакаха хора. Мъжът зае място на опашката, следван от Уинго, който придърпа надолу шапката с козирка и намести тъмните си очила. Нямаше никакво намерение да ги свали просто защото не искаше да рискува, въпреки че още в Афганистан беше взел мерки да промени външния си вид.

Хората се натъпкаха в кабината, която ги стовари пред друга редица асансьори в централното фоайе. Макар и най-отзад в групата, Уинго успя да забележи, че мъжът, когото следеше, натисна бутона за шестия етаж. Там слязоха няколко души, като последен от тях беше Уинго… Мъжът пое по някакъв коридор и зави наляво. Уинго го последва и спря на мястото, където коридорът се пресичаше с друг.

Мъжът изчезна зад една врата, която меко се захлопна след него. Уинго се насочи натам и забави крачка, колкото да прочете табелата на стената.

Виста Трейдинг Груп.

Не след дълго стигна до края на коридора и спря. Чудеше се какво да прави. Имаше пистолет, който можеше да използва при нахлуването в офиса с цел да извърши граждански арест. Което би било глупаво, разбира се, защото не разполагаше с доказателства, а и самият той беше издирван. Освен това нямаше разрешително за оръжието, което означаваше, че полицията моментално ще го арестува.

Взе асансьора обратно до фоайето, излезе навън и се насочи към наетата кола. Седна зад волана, извади телефона си и потърси името на компанията в Гугъл. На дисплея се появи официалният ѝ сайт, който не предлагаше почти никаква информация. "Виста Трейдинг" се оказа консултантска фирма в областта на отбраната. Разгледа публикуваните снимки на мениджърския екип, но не откри лицето на мъжа, когото следеше. Може би имаше някаква делова среща там и нищо повече. Не беше задължително да работи в компанията.

Това означаваше задънена улица, но Уинго нямаше намерение да се отказва. Реши да чака отвън и да продължи да следи мъжа. Миг по-късно зърна магазина отвъд уличното платно и изтича натам. След трийсет минути излезе и се насочи към покрития паркинг.

Приближи се към колата на мъжа, огледа се и клекна до нея. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да прикачи проследяващо устройство към вътрешната част на бронята. В онзи магазин продаваха всякакви подобни джаджи – полицейски скенери, портативни металотърсачи, палки и белезници.

И различни видове проследяващи устройства.

Един час по-късно колата на мъжа напусна подземния гараж и се плъзна покрай тротоара, до който чакаше Уинго, потънал ниско в седалката си. Той включи на скорост и бавно потегли. На два пъти колата отпред се губеше от погледа му в трафика, а веднъж го спря и червен светофар. Но проследяващото устройство вършеше своята работа.

Наближаваше час пик. Движението беше изключително натоварено, а колите се придвижваха бавно. В един момент Уинго си помисли, че мъжът се връща обратно на летище "Дълес", тъй като се насочваше към междущатска магистрала 66, от която имаше отбивка за там. Ако случаят беше такъв, той не знаеше какво още може да направи.

После погледна в огледалото за обратно виждане и осъзна, че все пак трябва да направи нещо, и то веднага. Нещо драстично. Защото се оказа, че го следят.

Черен джип със затъмнени стъкла. ФБР разполагаше с хиляди автомобили като този. Те ли бяха отзад? Или собствените му хора, които го прецакаха на другия край на света?

Нави волана наляво и забрави за колата пред себе си. Все пак беше по-добре да оцелее, вместо да продължава проследяването.

Джипът също зави наляво.

Окей, това потвърждава подозренията ми, рече си Уинго. Почти чуваше прещракването на фотоапарата, който снимаше колата, регистрационните номера и тила му.

Ако бяха от ФБР, лесно можеха да размахат значките си и да го принудят да спре. След което той щеше да изчезне завинаги. Без да види Тайлър, без да докаже невинността си.

Увеличи скоростта, зави надясно, а след това наляво. Тежката машина отзад повтори маневрите му. Той натисна педала до дъно, рискувайки да го спрат за превишена скорост. Огледа правата отсечка напред, след което се извърна наляво.

Оказа се, че лявото му предлага три предимства: сгъстен трафик, жълт светофар, който всеки момент щеше да стане червен и – най-важното – един тир с огромен фургон, който се готвеше да направи широк завой.

Нави волана и се стрелна наляво. Кракът му продължаваше да натиска газта, а очите му непрестанно се местеха към огледалото за обратно виждане. Джипът бързо го настигаше. Вероятно бяха решили да сложат край на малката гонка. Но Уинго все пак разполагаше с още няколко секунди и възнамеряваше да използва всяка една от тях. Околните коли вече намаляваха в очакване на червен светофар. Тирът се изнесе за ляв завой.

Една кола се стрелна напред и успя да пресече на жълто. Но Уинго не искаше да кара направо, а наляво. За тази цел изобщо не намали да изчака тира. Целта му беше да пресече платното по диагонал и да го изпревари.

Жълтото на светофара примигна в момента, в който той даде пълна газ.

Чакай малко, червено! Идвам!

Натисна до дупка педала и рязко завъртя волана наляво. Колата се стрелна през кръстовището и блокира пътя на тира. Водачът му моментално наби спирачките, завъртя волана надясно и натисна клаксона. Фургонът започна да се плъзга встрани.

Светофарът превключи на червено. Насрещният трафик помръдна, но не стигна доникъде, тъй като тирът беше блокирал цялото кръстовище. От всички страни екнаха гневни клаксони. Тираджията без съмнение заливаше Уинго с ругатни.

Но това вече нямаше значение. Широко усмихнат, Уинго зави надясно, после наляво и не след дълго пристигна обратно пред хотела си. Ако онези проверяха контролните табели на колата му (нещо, което със сигурност щяха да направят), щяха да стигнат до онази изгнила таратайка, изоставена на полицейския паркинг за конфискувани коли.

Този рунд е мой, каза си той.