Кинг и Максуел

5.

Жената се втурна към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Подхлъзна се на мокрите стъпала, но успя да запази равновесие и продължи напред по подгизналата трева. От устата ѝ излиташе пара.

– Тайлър!

Беше дребна, не повече от метър и шейсет, но въпреки това сграбчи момчето в прегръдките си и го притисна с изненадваща сила.

– Слава богу, че си жив и здрав! – извика тя. – Слава богу!

Шон и Мишел не пропуснаха да отбележат безизразното изражение на Тайлър и бързината, с която се освободи от прегръдката.

– Престани! – каза момчето. – Той е мъртъв, значи преструвките са излишни!

Жената се закова на място. По лицето ѝ се стичаха две черни вадички грим, които дъждът бързо отмиваше. Изведнъж тя вдигна ръка и зашлеви тийнейджъра.

– По дяволите, Тайлър! – изкрещя тя. – Щях да умра от страх!

Мишел направи две крачки и застана между двамата.

– Стига, това не помага на никого!

– Кои сте вие? – изгледа я жената.

– Случайно се натъкнахме на вашия син и го докарахме у дома – отговори Шон. – Това е всичко.

Военните на верандата бяха облечени с парадни униформи и гледаха мрачно. Единият беше известяващ офицер, нагърбен с неблагодарната мисия да уведомява близките на загиналите за смъртта им. Другият беше армейски свещеник, чиято задача бе да ги подкрепя в този труден момент.

– Добре ли си? – попита Мишел и докосна рамото на Тайлър.

Той кимна, втренчил поглед в двамата военни под навеса. Гледаше ги така, сякаш са извънземни, дошли да го отвлекат.

– Ако имаш нужда от помощ, просто звънни – добави Мишел и му подаде визитна картичка, която извади от джоба на якето си.

Тайлър не отговори, но все пак прибра картичката в джоба на джинсите си и тръгна към верандата.

– Не исках да го удрям, но толкова се притесних – каза жената. – Благодаря, че го доведохте.

– Аз съм Шон Кинг – протегна ръка Шон. – А това е Мишел Максуел. Много съжаляваме за вашата загуба. Тези неща никога не са лесни, особено за децата.

– На никого не му е лесно. Аз съм Джийн Уинго, а Тайлър е мой доведен син.

Шон понечи да измъкне немския маузер от колана си, но леденият поглед на Мишел го спря.

– Още веднъж приемете нашите съболезнования, госпожо Уинго – забързано се намеси тя. – Останах с впечатлението, че Тайлър е добро момче. Ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете.

– Благодаря, но армията ще се погрижи за нас. Тези хора току-що ни съобщиха, че имат специална програма за подпомагане семействата на загиналите. Още утре ще ни посетят техни представители.

– Това е добре – кимна Шон. – Сигурен съм, че ще ви бъдат от помощ.

– Колко време го нямаше Тайлър? – попита Мишел.

– Избяга преди около два часа – отвърна Джийн. – Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.

– Разбирам – каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.

Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.

– Много съжаляваме за загубата ви – повтори Шон и погледна Мишел. – Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.

Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мернаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.

– Боли, а? – попита той. – Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.

– Загинал при бойни действия – промълви тя.

– Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.

– Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат – подхвърли Мишел.

– Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.

– Много се била разтревожила за него – промърмори Мишел. – Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?

Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.

– Не знам – промълви след известно време той. – Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.

– Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво ѝ каза Тайлър, когато я отблъсна – да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?

– Може би. Но това не е наша работа.

– А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?

– Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.

– Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.

– Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… – Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. – Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?

– Така ще имаме повод да се върнем още утре.

– Защо да се връщаме, за бога?

– Защото искам да разбера какво става.

– Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.

– Не те ли гложди любопитство?

– Не. Защо трябва да ме гложди?

– Видях го как гледа мащехата си, чух какво ѝ каза. Между тях няма топли чувства.

– Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.

– Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.

– Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?

– Какво правя?

– Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!

– Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?

– От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.

– Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.

– Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.

Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка ѝ бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.

Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да ѝ помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.

Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.

– Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета – тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. – Ще го направим още утре.

– Благодаря – каза Мишел.

Не след дълго стигнаха до апартамента ѝ, където Шон беше оставил колата си – лексъс кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той ѝ подаде ключовете.

– Ще се оправиш, нали?

– О, да. Една гореща вана и всичко ще бъде наред. А ти не забравяй да сложиш лед на коленете си.

– Гадно е да остаряваш.

– Ти не си стар.

– Все още не, но натам вървя – отвърна той, разклати ключовете на лексъса и добави: – Утре изкарай лодката и направи няколко дължини по Потомак, дори да е студено. Гребането винаги те ободрява.

– Престани да се тревожиш за мен, Шон. Няма опасност отново да превъртя.

– Ти никога не си превъртала – отчетливо изрече той.

– Но натам вървя – повтори думите му тя.

– Имаш ли нужда от компания тази вечер?

– Не, но благодаря, че попита.

– Сигурен съм, че Тайлър Уинго ще се оправи.

– Вероятно.

– Все пак ще отидем да върнем пистолета, пък да става каквото ще.

– Мерси за подигравката.

– Не ти се подигравам. Опитвам се да бъда дипломатичен.

– В такъв случай мерси за дипломатичността.

След тези думи Мишел се обърна и тръгна към асансьора.

Шон я изчака да влезе в кабината. Не би трябвало да се тревожи за нея. Със собствените си очи беше виждал как се справя с петима мъже наведнъж, без дори да се изпоти.

Но въпреки това я наблюдаваше и продължаваше да мисли за нейната безопасност. Може би в това се криеше същността на партньорството.

Влезе в колата си, запали мотора и потегли. Караше бавно, доста под разрешената скорост.