Кинг и Максуел

54.

Той отново беше на гробищата, заковал поглед в двете плочи.

Надписът върху лявата от тях гласеше, че Франклин Грант е бил чудесен съпруг, любящ баща и истински патриот.

– Все повече ми липсваш, татко – промълви Грант. – Сега трябваше да си тук, за да се радваш на внуците си.

Обърна се към другата плоча. Тази на "любящата съпруга и майка".

Беше се опитвал да съхрани само образите, които тези епитафии извикваха в съзнанието, но не беше лесно.

Едва тринайсетгодишен той беше видял снимката на мъртвите си родители. С разкривени черти на белите като платно лица и изскочили от орбитите си очи, опрели рамене, сякаш да подчертаят единодушието, с което бяха избрали самоубийството.

– И ти ми липсваш, мамо – прошепна искрено Грант.

Погледът и мислите му отново се насочиха към баща му.

Истински патриот, жертвал се за родината. Човек, който беше стигнал далече, чак до Белия дом. Като малък Грант беше ходил там с баща си. И дори се беше ръкувал с тогавашния президент. Най-голямо впечатление му беше направила самата резиденция, център на властта в най-могъщата държава. Тя се превърна в главната причина да постъпи в армията. Но истината зад трагичната смърт на баща му остави дълбоки следи в душата му. Като изгаряне от трета степен, което не можеше да се изличи.

Планът беше единствената причина, която го тласкаше напред. Приложен на практика, той вече даваше своите плодове въпреки някои пречки по пътя. Но Грант ги беше очаквал. Сложните планове нямаше как да се реализират без проблеми. Той обаче беше подготвен за тях и може би именно затова успяваше да се справи.

Остави букетите пред надгробните плочи, сбогува се с родителите си и тръгна към колата си.

Час по-късно се прибра у дома. Седемгодишният му син беше на училище, но петгодишната му дъщеря и двегодишното момченце се втурнаха да го посрещнат. Той взе сина си на ръце, хвана ръката на момиченцето и влезе в кухнята, където жена му приготвяше обяда.

Лесли Грант беше на трийсет и пет, все така красива като в деня, в който ѝ предложи брак. Целунаха се. Грант лапна парченце краставица от салатата на масата и понесе сина си към кабинета.

Дан Маршал седеше пред огромния телевизор с плосък екран. Носеше панталон в цвят каки, фланелена риза и мокасини с малки пискюли.

Грант пусна момченцето на пода и то хукна към детската стая, за да се присъедини към сестра си.

– Как са "Уизардс"? – подхвърли към Маршал той, забелязал, че тъстът му е включил спортния канал.

– По-добре. Последния път "Нетс" ни разказаха играта, но довечера имаме всички шансове да им го върнем.

Грант пое бутилката бира, която Маршал му подаде, отвори я и отпи голяма глътка. След това седна на люлеещия се стол и погледна тъста си.

– А ти как я караш?

– Бил съм и по-добре – промърмори Маршал.

– Много работа?

Маршал се облегна назад. Престана да гледа в екрана и се взря в лицето на Грант.

– Маги продължава да ми липсва – каза той за покойната си съпруга. – Но за пръв път се радвам, че не е тук, за да види какво се случва.

Грант сложи бирата си на масата и каза:

– При последния ни разговор не останах с впечатление, че нещата са толкова зле.

– Защото го проведохме в Пентагона, а там човек трябва да внимава какво говори.

– Значи е по-зле, така ли?

Маршал въздъхна, допи бирата си и празната бутилка изтрака на масата.

– Зле е, Алън. Моят подпис стои под заповедта за тази мисия. Имах колебания относно нея, но разпорежданията отгоре бяха кристално ясни. И без моя подпис щеше да бъде приведена в действие.

– Тогава защо вината трябва да падне върху теб?

– Ти явно не разбираш как работи правителството и особено Министерството на отбраната.

– Е, все пак съм служил в армията.

– Но без да влизаш в контакт с военната бюрокрация. А тя има своите правила, повечето от тях безсмислени. Това обаче съвсем не им пречи да се объркат, особено когато начело на тази огромна машина стои цивилен. Но цялата вина се прехвърля на нас, хората с униформи.

– Ти не носиш униформа – отбеляза Грант.

– Това няма значение. Имам висш чин и кабинет в Пентагона. А скандалът е като огромно кълбо, което тежи цял тон и се търкаля насреща ми. В най-лошия случай ще бъда премазан, а в най-добрия – сериозно ранен.

– Какъв е изходът според теб?

– Ще прекарам остатъка от службата си в даване на показания пред разни комисии в Конгреса. Ако имам късмет, може и да не бъда осъден. Но най-вероятно ще се озова зад решетките.

– Господи, Дан! – възкликна Грант. – Нямах представа, че е толкова сериозно.

Имаше представа, абсолютно ясна представа за тежката ситуация и му стана мъчно за тъста му.

– Какво мога да направя за теб?

– Спокойно – потупа го по ръката Маршал. – Всички имаме неприятности. Но ти имаш прекрасно семейство и правиш дъщеря ми много щастлива. Продължавай да си вършиш работата и не мисли за мен.

Действително мисля да продължавам да я върша, рече си Грант.

После обядваха. Никой от двамата не спомена пред Лесли и децата за проблемите на Маршал.

След известно време възрастният мъж стана да се сбогува. Грант стисна ръката му и го прегърна.

– Съжалявам, Дан – прошепна той.

И наистина съжаляваше. Но когато нещата опираха до отмъщение за смъртта на собствения му баща, Грант беше готов да пожертва всеки, включително тъста си, а дори и самия себе си.

Излезе на двора, седна на един шезлонг и вдигна очи към небето. Някакъв самолет захождаше към летище "Дълес".

Той също имаше чувството, че му предстои заход. Радиостанцията беше почти готова, а програмата му изглеждаше солидна и обещаваща. Взетият под наем спътник бе разположен точно там, където щеше да върши най-добра работа. А останалите неща, макар и по-незначителни, щяха да му помогнат да реализира намеренията си.

Всъщност въпросните намерения бяха прости и ясни: някой трябваше да плати за злото, причинено преди двайсет и пет години. Една несправедливост, която беше отнела живота на баща му. Единствено той беше платил огромна цена. Сега беше ред и на останалите. Това постепенно се беше превърнало в основен смисъл на живота му. Не беше цел, а фикс идея, пред която всичко останало бледнееше. Грант съзнаваше това, но беше безсилен да го промени.

Постепенно стигна до решението да рискува кариерата, а може би и живота на тъста си. Беше готов да пожертва и семейното си щастие, ако се наложи. Защото Грант не можеше да бъде щастлив, без да отмъсти за причиненото зло. А за това имаше само един начин. И нищо не можеше да го спре. Изникнеше ли пречка, щеше да я премахне със сила.

Точно както беше постъпил с Джийн Шепърд и Майло Прат. Точно както щеше да постъпи и със Сам Уинго, а вероятно и със сина му. Не забравяше за Шон Кинг и Мишел Максуел, които също попадаха в тази група. Беше убеден, че те трябва да умрат, преди нещата да приключат.

Самолетът изчезна зад дърветата и той отмести очи. След няколко секунди колесникът му щеше да докосне пистата, а двигателите щяха да преминат на реверс. След това идваше ред на спирачките и всичко щеше да приключи. Поредното безопасно приземяване, като милиони подобни през тази част от годината.

Собственото му приземяване едва ли щеше да е толкова гладко. Но той имаше всички шансове да го осъществи и да постигне целите си. След което кротко щеше да се завърне към нормалния живот. Това би бил идеалният изход. Освободен от бремето, най-сетне щеше да заживее отново.

Но други нямаше да имат този късмет. Много хора щяха да умрат, а Грант познаваше повечето от тях по име. Предстоеше едно историческо събитие, което несъмнено щеше да разтърси света.

За него обаче то си оставаше обикновено отмъщение. В памет на човека, който му беше най-скъп.