Кинг и Максуел

33.

Не много отдавна Шон Кинг беше прекарал доста време край болничното легло, на което Мишел Максуел се бореше със смъртта. Оттогава беше намразил болниците и правеше всичко възможно да ги избягва. Не сега просто се налагаше да бъде тук.

Дейна все още беше в интензивното, а това означаваше, че до леглото ѝ се допускаха само най-близките роднини – и то с предварително обаждане по телефона. Той излъга медицинската сестра, която вдигна, представяйки се за брат на Дейна, пристигнал от провинцията.

Упътиха го към стаята ѝ. Преди да влезе, той се спря пред остъклената врата. Дейна лежеше на леглото, закачена за системи, апарати и монитори. Щорите бяха спуснати и в стаята беше сумрачно. Върху лицето ѝ беше поставена кислородна маска.

Шон направи няколко колебливи крачки напред с надеждата генерал Браун да не се появи. В момента дори не му се мислеше за нов сблъсък с него. Беше убеден, че подобна грозна сцена ще ужаси Дейна, въпреки че тя беше в безсъзнание.

Придърпа един стол и седна до леглото. Гърдите ѝ бавно се повдигаха и отпускаха. Той хвана ръката ѝ. Беше толкова студена, че за миг си помисли най-лошото. Но тя дишаше, а мониторът отчиташе жизнените ѝ показатели, които бяха слаби, но все пак доловими.

Наведе се и опря чело върху хладната повърхност на страничната релса. Беше стоял дълго в тази поза по време на двуседмичното бдение край леглото на Мишел, докато тя не отвори очи. Но изобщо не допускаше, че ще я заеме толкова скоро след онези кошмарни дни и нощи, още по-малко край леглото на бившата си съпруга.

– Съжалявам, Дейна – промълви той.

Затвори очи и клепачите му овлажняха. После се стресна от лекото раздвижване на пръстите ѝ. Погледна лицето ѝ. Очите ѝ си оставаха затворени, дишането ѝ беше все така слабо. Отново сведе очи към ръката ѝ. Не можеше да определи дали действително беше стиснала неговата, или му се беше сторило така. Остана неподвижен в продължение на двайсетина минути. После пръстите ѝ се разтвориха и ръката ѝ безсилно увисна. Изглежда, комата беше станала още по-дълбока. Седя до нея още половин час, след това избърса сълзите си и тръгна към вратата.

Малко след завоя на коридора се сблъска с човека, когото най-малко искаше да срещне.

Днес генерал Браун не носеше униформа. Беше облечен със синьо сако и тъмен панталон. В момента, в който го зърна, очите му проблеснаха гневно.

– Какво търсиш тук, по дяволите? – попита той и погледна към двойната врата на интензивното отделение зад гърба на Шон. – Мръсно копеле! Бил си при Дейна!

Едновременно с тези думи вдигна ръка, свита в юмрук. Но този път Шон съвсем не беше склонен да поеме удара безропотно. Тялото му се стрелна напред, сграбчи вдигнатия юмрук и светкавично изви ръката му назад. Браун изкрещя от болка. За щастие, коридорът беше пуст и никой не го чу.

– Да, бях при Дейна! – изръмжа в ухото му Шон. – Ако те интересува, тя дори помръдна ръката си. Сега и аз ще помръдна своята и ще те пусна. Ако въпреки това искаш пак да ме удариш, предлагам да почакаш, докато излезем навън.

Шон го пусна и отстъпи крачка назад. Генералът направи гримаса и се зае да разтрива китката си;

– Ако още веднъж дойдеш тук, ще поискам да те арестуват! – изръмжа той.

– Онези типове в мола се появиха от посоката, от която дойде Дейна – твърдо рече Шон, заковал очи в лицето му. – Ние пристигнахме първи. Мога да ти гарантирам, че никой не ни проследи, а това означава, че са проследили нея. Заповядаха ми да я повикам обратно, въпреки че я бях изпратил да потърси помощ от полицаите в мола. Тоест били са наясно, че тя играе важна роля в ситуацията.

– Изпратил си я да повика ченгетата? – объркано го погледна Браун.

– Да, но тя се върна, за да ни помогне. На практика това ни спаси живота. Тя е една изключително смела жена, която те обича!

– Но въпреки това ме предаде, като сподели с вас информация, получена от мен!

– Аз я помолих за това. Със закъснение си дадох сметка, че постъпих егоистично и глупаво, но много исках да помогна на един младеж, който търси баща си.

– Уинго? – изгледа го Браун.

Шон кимна.

– Все още не ми е ясно как са разбрали за намесата на Дейна – каза той. – Когато обядвахме заедно, тя нямаше никаква представа защо съм я поканил. Но въпреки това са започнали да я следят от момента, в който е разговаряла с теб. Става въпрос за хора, които несъмнено са бивши военни.

Браун се замисли.

– Нима искаш да кажеш, че имам къртица в собствения си отдел? – попита с недоверие той, след което решително тръсна глава. – Не, това е изключено!

– А имаш ли друго обяснение?

– Не съм длъжен да споделям с теб! – изръмжа генералът.

– Не си – кимна Шон. – Но съпругата ти лежи зад онази врата, защото я простреля човек, който я е следил. А според мен единствената причина за това е информацията за Сам Уинго, която ти си споделил с нея. Е, ние успяхме да ликвидираме тези тримата, но не знаем дали няма и други.

– Това е секретна информация, която пряко засяга армията.

– Кажи това на едно шестнайсетгодишно момче, което е известено за смъртта на баща си, въпреки че той е жив и здрав!

Гневът на Браун започна да се стопява.

– Не знаех за това – промърмори той. – Но продължавам да мисля, че няма как да ти помогна.

Шон се взря в лицето му, за да открие някаква несигурност.

– Съпругата ти лежи в реанимацията, защото някакъв тип я простреля – въздъхна той. – На твое място бих направил всичко възможно да накажа виновните.

Браун се облегна на стената и сведе поглед към линолеума.

– Министерството на отбраната прави всичко възможно да погребе тази история – каза Шон. – Не съм изненадан, но се надявам да не прикриват истината. Това би било престъпление, което няма нищо общо с националната сигурност.

– Аз не прикривам нищо! – рязко каза Браун.

– Което не значи, че си невинен. Не и след като позволяваш на хората около теб да манипулират истината!

– Пет пари не давам за мнението ти! – изсумтя генералът.

– Това не е мнение, а убеждение. Истината винаги е била най-добрата политика.

– Доста наивен подход – презрително подхвърли Браун.

– А пък аз мисля, че честта е значела много за теб, когато си решил да облечеш униформата.

– И все още значи много! – отсече генералът.

– В такъв случай не трябва ли да поправиш допуснатите грешки, ако има такива? Особено когато говорим за живота на невинни хора?

– Аз не съм всесилен, Кинг.

– И затова ще си заровиш главата в пясъка? Така ли разбираш чувството за чест?

– Какво искаш от мен, по дяволите?

– Да помогнеш да оправим нещата.

– Искаш помощ от мен?! Даваш ли си сметка какво означава това?

– Всъщност да – кимна Шон. – Но ще те разбера, ако ми откажеш. А аз ще продължа да разнищвам нещата, макар и по друг начин. И ще стигна докрай, повярвай ми. Защото нося отговорност за случилото се с Дейна.

– Но така може би ще се изправиш директно срещу Пентагона!

– Аз съм лицензиран частен детектив, така че нищо не може да ми попречи да правя разследване от името на моя клиент.

– Забравяш за националната сигурност.

– О, да, националната сигурност. Непрекъснато чувам тази фраза, която някои хора пробутват, за да избегнат затвора. Но колкото по-често използваш дадено клише, толкова по-бързо се износва то. Поне аз мисля така. Все пак живеем в Америка, генерале. А това означава, че свободата е над всичко.

– Докато не я загубиш.

– Вече съм се излагал на този риск, но както виждаш, все още съм тук.

– Но рискът си остава риск. Огромен.

– Не ми пука. Приемам го като част от професията. Освен това имам дълг към един човек.

– Към момчето?

– Не. Към Дейна.

Браун отмести поглед и се замисли. Шон почти чуваше как мозъкът му цъка.

– Ще видя какво мога да направя – каза накрая генералът. – Но нищо не обещавам.

– Въпреки това ти благодаря – отвърна Шон и му подаде визитката си.

Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.

– Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.

– И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.

Браун премяташе картичката между пръстите си.

– Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.

Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.

Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.

Той я изслуша и хукна към колата си.