Кинг и Максуел

8.

Тайлър се срещна с тях пред бистрото от веригата "Панера" срещу гимназията. Беше облечен с панталон в защитен цвят, черно поло с училищната емблема и черни обувки.

– Пиеш ли кафе? – попита Мишел, докато влизаха в бистрото.

– Предпочитам вода.

– Не ти ли стига водата в басейна? – шеговито подхвърли Шон.

Момчето сякаш не го чу и продължи да крачи напред.

Шон и Мишел си поръчаха кафе, а Тайлър си взе бутилка минерална вода. Плати си я, отказвайки категорично да го почерпят. Настаниха се на една маса в дъното на заведението. Единствените други клиенти бяха няколко ученици с лаптопи и две майки с малки деца. Една красива брюнетка на възрастта на Тайлър му по-махна. Той ѝ отвърна сдържано, а след това се обърна към Шон и Мишел.

– Искам да ви наема.

– Мишел ми спомена – каза Шон, облегна се в стола и скръсти ръце пред гърдите си. – Защо?

– За да откриете какво се е случило с баща ми.

– Нима твърдиш, че военните не са ти казали как е загинал?

– Напротив, казаха ми, че бил застрелян.

– Ясно. В Афганистан, нали?

– Така ми казаха.

– Но ти не им вярваш?

– Не че не им вярвам. Всъщност… не знам.

– Афганистан е далече, Тайлър – каза Шон. – Няма как да отидем там и да поискаме проверка. Нямаме такива правомощия и на практика сме безсилни.

Тайлър отпи глътка вода и внимателно обмисли отговора си.

– Но вие сте частни детективи, нали? – каза той. – Нямате ли начини да разследвате? Нали това ви е работата?

– Така е – приведе се над масата Мишел и хвърли кос поглед към Шон. – Но дай да караме поред. Как се казва баща ти?

– Самюел, но всички го наричат Сам.

– Какво точно ти обясниха военните?

– Казаха, че частта му е била дислоцирана в Кандахар. Застреляли го по време на нощна патрулна обиколка.

– Кой го е застрелял? – попита Шон. – Талибаните, "Ал Кайда" или някой предател от редовната армия на Афганистан?

– Казаха ми, че не знаят, но са организирали издирване на извършителя.

– Там се води война, Тайлър – бавно рече Шон. – Дават се жертви. Сигурен съм, че армията ще направи всичко възможно, за да открие и накаже убийците на баща ти.

– Кога ще докарат тленните му останки на военновъздушната база "Доувър"? – попита Мишел.

– Изобщо не засегнаха този въпрос – отвърна Тайлър.

– Но в "Доувър" докарват всички американски войници, загинали по света – сбърчи вежди Мишел. – И обикновено канят близките им да ги посрещнат. Следва погребение във военното гробище "Арлингтън". Тази чест се оказва на всички, загинали по време на бойни действия.

– Откъде знаеш това? – учудено попита Шон.

– Снощи направих кратко проучване.

– Преди или след релаксиращата вана? – тихо подхвърли той.

– Не казаха нищо за никаква база – рече Тайлър.

– Е, може би по-късно ще стигнат до детайлите. А майка ти… – Срещнал острия поглед на момчето, Шон побърза да се поправи: – Извинявай, исках да кажа мащехата ти… Тя спомена, че ще ви посетят и други представители на армията. Може би ще разполагат с информацията, за която говорим. Ти не я ли попита?

– Не. Когато тръгвам за училище, тя все още спи.

– Изненадан съм, че днес изобщо ти се ходи на училище, Тайлър – внимателно подхвърли Шон. – Със сигурност си изкарал тежка нощ.

Момчето само сви рамене и промърмори нещо, което двамата партньори не успяха да доловят.

– Може би трябва да звъннеш на мащехата си и да я попиташ – каза Шон. – Хайде, обади ѝ се още сега.

Тайлър обаче предпочете да ѝ изпрати есемес.

Шон и Мишел се спогледаха. Тя се усмихна и устните ѝ безмълвно оформиха нещо, което би трябвало да означава "нали ти казах".

– Отговорът едва ли ще дойде скоро – отбеляза Тайлър.

– Защо? Не държи ли телефона близо до себе си?

– О, винаги е с нея. Но когато види, че есемесът е от мен, няма да се разбърза да ми отговаря.

– Дай да караме направо – отсече Шон. – Тук не става ли въпрос за така наречения "синдром на злата мащеха"?

Лицето на Тайлър почервеня и стана почти като косата му.

– Не казвам, че е зла – смотолеви той. – Просто не е в час. Тя е много по-млада от татко. Така и не успях да разбера защо изобщо се ожени за нея.

– А какво се случи с майка ти? – попита Мишел.

Тайлър машинално започна да къса книжния етикет на бутилката и да хвърля парченцата на масата.

– Разболя се и умря – промълви след известно време той. – Преди четири години.

– А баща ти кога се ожени отново?

– Има ли значение? – сопна се момчето. – Искам просто да разбера какво е станало с него. Другото е някаква тъпотия, която няма връзка с това.

Доловила повишения тон, красивата брюнетка се обърна към тях.

Тайлър срещна погледа ѝ и се смути. Сведе глава и закова очи в купчинката хартиени късчета пред себе си.

– Знам, че ти е трудно, Тайлър – каза Мишел и сложи ръка на рамото му. – Аз също изгубих майка си внезапно. Но искам да знаеш, че колкото повече подробности ни станат известни, толкова по-лесно ще стигнем до някакво решение. Никога не знаем какво може да се окаже важно в едно разследване. Разбираш това, нали?

Тайлър облиза напуканите си устни и отпи глътка вода.

– Ожениха се преди около година. Не правиха сватба. Отишли да подпишат пред съдия. Татко не ми каза нищо преди това, а аз дори не я бях виждал. Познавали са се отскоро. Тя е с петнайсет години по-млада от него. Шантава работа.

– Разбирам – кимна Шон. – Наистина звучи шантаво.

– И още как – въздъхна момчето.

– Баща ти беше професионален военен, така ли? – попита Мишел.

– Служил е много дълго, преди да се уволни – каза Тайлър. – Но в един момент му изпратиха нова призовка. Беше ходил два пъти в Афганистан. Когато се уволни, очаквах да си остане у дома, но не се получи. Дотогава не знаех, че резервистите също ги изпращат на война.

Шон извади тефтерче и започна да си записва нещо. Мишел го погледна с признателност.

– На колко години беше баща ти? – попита Шон.

– На четирийсет и пет.

– Завръщането в армията е доста трудно на тази възраст.

– Вероятно е така. Но не и за баща ми. Той поддържа страхотна физическа форма – бяга, вдига тежести. Освен това отлично владее карате. Има три черни пояса. Понякога плуваше с мен. Дълго време издържаше на темпото ми. Малко са мъжете на тази възраст, които могат да го направят. А на всичкото отгоре редовно участваше в триатлони.

– Аз се съмнявам, че ще издържа и една дължина на басейна – призна с мрачна физиономия Шон. – От думите ти разбирам, че баща ти наистина е бил железен.

– И все още е! – каза Тайлър, но долната му устна потрепна издайнически.

– С какво се занимаваше, преди да го върнат в армията? – бързо смени темата Шон.

– Ами… работеше като търговски представител във фирма ДТИ в Рестън. Съвсем обикновена работа.

– Какъв чин имаше в армията?

– Сержант е.

– Сигурен ли си?

Тайлър отвори раницата си и измъкна някакъв плик.

– Записал съм си някои неща. Номерът на частта му, датата на призовката...

– Много умно от твоя страна – усмихна се Мишел, докато поемаше листа. – Бих желала и другите ни клиенти да са толкова съобразителни.

– Е, ще поемете ли това разследване? – попита Тайлър. – Не знам какви са ви тарифите, но мога да ви платя. Имам банкова сметка на мое име, открита от баща ми. Освен това всяко лято работя като спасител. Спестил съм близо хиляда долара.

– Това е чудесно, Тайлър – промълви Мишел. – Но тези подробности ще ги обсъдим по-късно.

– Значи искаш да научиш повече за смъртта на баща си, нали така? – попита Шон.

– Ами да.

– Работата е там, че армията може да ти предостави всичко това, Тайлър. Ти нямаш нужда от нас, а аз не искам да ти вземам парите за информация, която можеш да получиш безплатно.

Момчето разтърка очите си, но не каза нищо.

Шон отпи глътка кафе и зачака, решил да не нарушава мълчанието. Погледна многозначително към Мишел и леко ѝ кимна.

– Има ли и нещо друго? – попита тя и докосна ръката на Тайлър. – Нещо, което те тревожи?

Тайлър понечи да отговори, но после сви рамене и погледна часовника си.

– Трябва да тръгвам – обяви той. – Не мога да закъснявам за автобуса, който ни отвежда до басейна.

– Какво тренираш?

– Петдесет метра свободен стил и двеста щафета. Не съм нищо особено. Искам да кажа, че в отбора има момчета, които са много по-добри от мен. – Замълча за момент и попита: – Ти плуваш ли?

– Предпочитам да съм малко над водата и да съм суха – отвърна тя.

– Ясно – промърмори Тайлър, поколеба се за миг, после вдигна поглед и попита: – И тъй, ще работите ли за мен?

Шон понечи да отвърне нещо, но Мишел го изпревари.

– Ще направим някои проучвания, ще те запознаем с тях, а след това ще решим – каза забързано тя. – Окей?

– Окей – отвърна момчето, но в гласа му се долови разочарование.

После стана и се повлече към вратата, преметнал раницата през рамо.

– Нещо не е наред – промърмори Шон.

– Радвам се, че най-сетне го разбра – отвърна тя.

– Снощи това момче беше превъртяло и тичаше като лудо под дъжда с пистолет в ръка. А днес вече отива на училище и говори с нас за смъртта на баща си като за някакво бизнес начинание. Къде изчезнаха емоциите? Къде са сълзите?

– Момчетата не плачат толкова лесно, колкото момичетата – отбеляза Мишел.

– Но не и момичетата като теб.

– Аз имам четирима братя, по-големи от мен. Никога не са ме приемали като момиче… – Тя замълча за момент и погледна към вратата, зад която беше изчезнал Тайлър. – Все пак разбирам какво искаш да кажеш.

– Какви проучвания имаш предвид? – попита той.

– Имаш ли някакви връзки в Пентагона?

– Познавам един-двама души.

Мишел взе плика, оставен от Тайлър.

– Нека погледнем тези бележки, а след това ще решим какво да правим.

– А ако се окаже, че само ще потвърдим това, което е научил от военните?

– Спираме дотам. Но според мен няма да стане така.

– Защо?

– Момчето крие нещо, Шон. Нещо, което го плаши.

– Войната постоянно взема жертви, Мишел. А близките на загиналите трябва да бъдат уведомявани. Това е стандартна процедура.

– Така е, но имам чувството, че в този случай има нещо, което излиза извън стандартите.

– Какво нещо?

– Ти говореше за баща му в минало време, но Тайлър непрекъснато отговаряше в сегашно. Сякаш човекът все още е жив.

– Самозалъгване?

– Не ми прилича на такова.

– Добре – каза Шон. – Ще направим каквото можем. Но не забравяй, че имаме сделка за Нова Зеландия.

– Спокойно. Тази сутрин ти поръчах онлайн бански "Спидо".