Кинг и Максуел

78.

Кормилото се изплъзна от ръцете на шофьора и рязко се завъртя наляво. В същото време педалът на газта се залепи за пода и 8-тонното возило се блъсна в каменния парапет почти с максималната си скорост. Парапетът беше солиден, изграден от тежки гранитни блокове, но все пак не беше предназначен да издържи атаката на толкова тежка бързодвижеща се кола. Предницата на Звяра разби парапета и колелата напуснаха настилката. Продължавайки да се въртят с бясна скорост, задните колела възстановиха сцеплението си. Звяра се извъртя напречно на моста и за момент сякаш увисна във въздуха. После носът му се наклони надолу и няколко секунди по-късно се заби във водата. Задницата се стовари с оглушителен плясък и колата зае хоризонтална позиция върху водите на Потомак.

Президентската лимузина беше в състояние да прави куп забележителни неща, но плаването не беше сред тях. Броени секунди по-късно започна да потъва.

– Мишел! – изкрещя в слушалката Шон, но не получи отговор.

– Случва се нещо много лошо! – извърна се към Уинго той. – Тя е с президента и...

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

– Едгар, какво става?

– Току-що изпратих есемес на Мишел, която е с президента...

– Знам това. Тя ми се обади. Но после се случи нещо и аз не мога да вляза във връзка с нея. – Компютърният спец мълчеше. – Там ли си?

Когато Едгар проговори, гласът му беше напрегнат до скъсване.

– На монитора ми току-що се появи важно съобщение...

– Какво е то? – попита с разтуптяно сърце Шон.

– Президентската лимузина е излетяла от Мемориъл Бридж и е паднала във водите на Потомак.

– Какво?! Как?

– Току-що я предупредих за тази опасност.

– За какво говориш, по дяволите?

– Хакнали са сателита, който управлява навигацията и комуникациите на президентската лимузина, Шон. Много е сложно, за да те запозная с подробностите.

– Добре де, хакнали са го. И какво от това?

– Лимузината използва над трийсет милиона кода, Шон. В нея всичко се управлява от компютрите. Хакнеш ли мозъка...

– Контролираш колата – довърши вместо него Шон.

– Да. Скорости, кормилна кутия, спирачки. И всичко друго, за което можеш да се сетиш.

– Грант! – процеди Шон и се извърна към Уинго. – Мръсникът току-що си отмъсти на президент, който няма нищо общо със смъртта на родителите му. – Замълча за миг, после с треперещ глас добави: – А Мишел е с него!

– Какво мислиш да правиш? – попита Едгар.

Вместо отговор Шон захвърли телефона и стъпи на газта. Колата с рев полетя напред.

Уинго включи радиото и двамата изслушаха извънредната новина. Звучеше зловещо. Спасителните операции вече започнали, но екипите се нуждаели от специално оборудване, за да извадят колата от дъното на реката. Добрата новина беше, че лимузината разполага с автономна система за захранване с кислород и е изолирана до такава степен, че в купето не може да проникне дори капка вода.

– Федералните ще направят всичко по силите си – обади се Уинго. – Нали чу какво казаха по радиото? Колата е херметизирана и захранена с кислород.

Шон гледаше право пред себе си.

– Първо, херметизацията най-вероятно е нарушена от удара в парапета. Звяра може да е танк, но и танковете търпят поражения.

– А второ?

– Всичко в колата е под контрола на компютрите, Сам. Докопаш ли се до компютъра, Звяра е твой. А Алън Грант е прекалено умен, за да не се възползва от това.

Лимузината удари речното дъно. Мишел разкопча предпазния колан и се надвеси над президента. Той беше в безсъзнание. Първата ѝ работа бе да провери пулса му. Оказа се стабилен въпреки бледото му лице. Тя обхвана врата му и започна да го опипва за евентуални счупвания или рани, но не откри нищо.

После направи нещо, за което изобщо не беше си помисляла. Зашлеви го веднъж, а след това замахна отново.

При втория шамар президентът се свести и недоумяващо я погледна.

– Какво се случи, по дяволите?

– Ранен ли сте, господин президент? Боли ли ви някъде, усещате ли нещо счупено?

Той предпазливо размърда крайниците си.

– Боли ме тук-там, но всичко изглежда наред. Какво стана?

– Паднахме от моста – каза на пресекулки Мишел. – Намираме се в Потомак. – Извърна поглед към прозореца, но всичко зад него беше черно. – По-точно на дъното на Потомак...

– На дъното на реката? – изгледа я невярващо Коул.

Ръката ѝ напипа конзолата, която вдигаше и сваляше стъклената преграда. Като по чудо тя се задейства. Звяра все още имаше захранване, но това едва ли щеше да трае дълго. Двигателят не работеше. Тя нямаше представа дали може да бъде рестартиран под вода, но къде щяха да отидат, дори и с работещ мотор?

Стъклото се спусна и тя пропълзя през отвора, за да провери състоянието на агентите. Веднага забеляза, че въздушните възглавници са се отворили и това ѝ даде лъч надежда.

Но когато видя кръвта и неподвижните опулените очи на агентите, надеждата бързо се стопи.

Потърси пулса на всеки един от тях, въпреки че вече знаеше резултата. Въздушните възглавници се бяха отворили в момента, в който колата се бе блъснала в каменния парапет. Но при удара във водата вече не бе имало нищо, което да ги предпази. Огледа стоманените рамки на страничните стъкла. Бяха окървавени от главите на двамата мъже. Смъртта трябва да бе настъпила мигновено.

Мишел и президентът бяха сами на дъното на реката.

Тя се плъзна обратно с краката напред.

– Как са те? – тревожно попита президентът.

– Мъртви са, сър.

– О, боже!

Мишел огледа комфортните кожени седалки, покрити с меки възглавници. Този пашкул им беше спасил живота, но мъжете отпред не бяха имали същия късмет, понасяйки цялата тежест на челния удар.

Тя извади телефона си и погледна дисплея. Никакви чертички, разбира се.

Понякога той нямаше покритие на земята, какво оставаше под вода. Но...

Отвори капачето на централната конзола. Оказа се, че в нея има телефон. Посегна да го извади и промърмори:

– Сега ще разберем какво покрива гаранцията на производителя...

Президентът разхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си.

– Тук става малко задушно – отбеляза той.

– В момента със сигурност подготвят спасителен екип, сър – помъчи се да го успокои Мишел. – Много скоро ще се появяват леководолазите.

Тя познаваше реката като петте си пръста, защото гребеше по нея от години. Като цяло Потомак беше доста плитка. Средната дълбочина на близкия залив Чесапийк беше шест метра и половина. Тук едва ли беше много по-дълбоко, но фактът, че над тях има седем-осем метра вода, не звучеше утешително. Спасителната операция щеше да е сложна.

Мишел огледа вратите. Двайсет сантиметра стоманена броня. Нямаше да се отворят лесно дори с хидравличен инструмент. Налягането на тоновете вода върху тях със сигурност щеше да наложи използването на тежка техника. А това изискваше време. Съвсем ясно си представи как вратите постепенно поддават и водата нахлува в купето. Спокойно можеха да се удавят на сантиметри от своите спасители.

Сигурно щяха да използват оборудването, което можеше да се види във всяка автомобилна морга – голям кран с електромагнитна шайба, която лесно би измъкнала колата на повърхността. Въпросът беше дали тази техника ще работи под вода?

Най-голяма беше вероятността да завържат предницата на лимузината с дебело стоманено въже и да я изтеглят на брега със съответната техника, разположена на твърда земя.

Но и за това беше необходимо време.

Макар че попадаше в президентската лимузина за пръв път в живота си, тя знаеше, че в нея е монтирано портативно устройство за захранване с кислород, което се включва автоматично при недостатъчен прилив на въздух в купето. Следователно разполагаха с известно време. А и добрата изолация щеше да им бъде от помощ. Огледа се, но никъде не видя влага.

Отново насочи вниманието си към телефона. Сега всичко зависеше от това дали работи. Усети, че в гърлото ѝ е заседнала голяма буца. Погледна към Коул. Лицето му беше станало още по-бледо. Сети се за думите му, изречени преди малко: тук става малко задушно.

– Бихте ли седнали на отсрещната седалка, сър? – попита тя, а след това му помогна да разкопчее предпазния колан и да се премести.

После смъкна задната облегалка и пропълзя в блиндирания багажник. Видя чифт пожарогасители и кръвна банка. Промъкна се покрай тях и откачи куките на дебелата стелка, която покриваше пода. Кислородните бутилки се оказаха под нея. Изглеждаха пълни, но очевидно не подаваха кислород. Почука с кокалчетата на пръстите си по-близката от тях и залепи ухо на маркуча, който водеше към купето. Нищо. Обичайното съскане просто го нямаше.

Друг на нейно място отдавна би се паникьосал. Но Мишел беше преминала специална подготовка за справяне с кризисни ситуации – по подобие на пилотите на пътнически самолети. В момента просто беше прекалено заета със спасяването на президента и себе си, за да започне да пищи.

Кислородните бутилки нямаха кранчета за ръчно регулиране. Това беше очебиен пропуск на производителя, който предизвика сподавената ѝ ругатня. Пое глътка въздух и моментално усети лек световъртеж. Най-вбесяващото беше, че разполагат с две пълни бутилки кислород, които се оказваха неизползваеми.

Гневно ритна бутилката пред себе си, надявайки се да я задейства. Но когато опря ухо до маркуча, отново не чу нищо. Как беше възможно това?! Все едно да спрат едновременно всичките двигатели на самолета! Такива неща просто не се случваха.

После в главата ѝ изплува съдържанието на есемеса, който ѝ беше изпратил Едгар: Излез от лимузината. Има проблем с нея.

Колкото и невероятно да звучеше, могъщият Звяр беше станал обект на саботаж.

Тя се обърна и пропълзя обратно в купето.

– Няма подаване на кислород, нали? – погледна я президентът.

– Не – кимна тя.

– Шофьорът вероятно е получил инсулт.

– Не мисля, сър.

– Тогава как се случи всичко това? Нещо ни блъсна ли, какво?

– Мисля, че Звяра е бил превзет по някакъв начин, сър...

– Превзет ли? Но как?

– Не съм много сигурна – въздъхна Мишел, поколеба се за миг, после грабна телефона пред себе си.

Докато набираше номера, се помоли комуникационната система на Звяра да отговаря на платените за нея пари.

– Ало?

Гласът прозвуча отчаяно, на ръба на паниката.

– Шон, аз съм.

– Мишел! Казвай какво става!

– Двамата агенти са мъртви. Президентът е добре. Кислородната система не работи.

– Грант е успял да поеме контрол над Звяра – докладва Шон. – Той го е насочил към парапета на моста.

– Докато разговарях с теб, Едгар ми изпрати есемес, в който предупреждаваше, че има проблеми с лимузината. Какво става горе?

– Току-що пристигнах на мястото. Всичко е барикадирано, както можеш да си представиш. Успях да се промъкна благодарение на Литълфийлд, който се оказа наблизо. В момент съм точно над вас. Спасителните катери вече пътуват насам, но са тръгнали чак от "Анакостия". Ще им трябва известно време. Над вас е закотвен полицейски катер, който фиксира местоположението ви с помощта на радар. Повикали са и хеликоптери, оборудвани с куки и стоманени въжета.

– Звяра тежи осем тона, Шон! – каза тя.

– Знам това. Ще им бъде трудно да го измъкнат дори и с най-мощните военнотранспортни хеликоптери. Освен това сте притиснати от десетки тонове вода...

– Значи ще трябва да чакаме водолазите – унило промълви тя. – Надявам се, че ще успеят да закачат предницата със стоманено въже и да ни измъкнат на брега...

– Чуй ме, Мишел. Не разполагате с достатъчно време, за да дочакате водолазите. Ти трябва да спасиш президента, а заедно с него и себе си!

– Страхотно, Шон, само кажи как – сопна се тя.

– Ще ти кажа. Идеята не е лесна за реализация, но тя е единствената ви надежда. С колко кислород разполагате според теб?

Мишел погледна бледото лице на Коул.

– За няколко минути, при положение че дишаме плитко...

– Добре. Ето какво трябва да направиш.