Кинг и Максуел

41.

– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?

Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.

Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.

– Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.

– Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.

– А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?

Литълфийлд се извъртя към нея.

– Нима ще ме учиш как да си върша работа?

– Ами май да.

– Много си нахакана, госпожице!

– Това съм го чувала и преди.

– Нека се придържаме към професионалния разговор и да караме поред – намеси се Шон. – Защо сме тук?

– Наистина ли искаш отговор? – втренчи се в него Литълфийлд.

– Да, наистина. Бяхме в собствения ми дом заедно с клиент. Не вършехме нищо нередно, но в един момент надникнах през прозореца и видях, че сме обкръжени от цялата Трета армия на генерал Патън!

– Май ще се наложи да ти освежа паметта – промърмори Литълфийлд, грабна дистанционното от масата и го насочи към монитора, прикрепен към отсрещната стена.

Екранът оживя. Кадрите показваха как Шон и Мишел се измъкват от поразрушената сграда на мотела и изчезват в далечината. Литълфийлд спря кадъра, хвърли дистанционното обратно на масата и обяви:

– В днешно време каквото и да се случи, все ще се намери някой да го снима. – След тези думи той се тръшна на един стол, сключи ръце зад тила си и добави: – Очевидно имате какво да обяснявате, освен ако не твърдите, че на видеото не сте вие.

Вперили очи в екрана, Шон и Мишел срещнаха собствените си погледи.

– Някой се опита да ни взриви – каза Шон. – Не вярвам вашата "камера" да е хванала и неговата физиономия.

– Защо са искали да ви убият?

– Ти разговаря ли с Маккини? – попита вместо отговор Шон.

– Знам за инцидента в мола, ако това имаш предвид. Знам и за генерала, който ти е сритал задника в болницата заради тежкоранената си съпруга. И накрая знам, че имате малолетен клиент, чийто баща е изчезнал при все още неизяснени обстоятелства. – Агентът се приведе напред и положи огромните си длани на масата. – Това, което не знам, е защо всичко това се случва точно на вас. И Маккини не знае.

– Случват ни се доста неща – обади се Мишел. – Понякога ми се струва, че сме пипнали някакъв шибан вирус.

– И двамата сте бивши агенти на Сикрет Сървис – изгледа я Литълфийлд. – Изритани, защото сте се издънили.

– Стара история – небрежно отвърна Шон. – Ако провериш по-близкото ни минало, ще установиш, че работим абсолютно легално и сме доста добри в това, което вършим. Много хора ще го потвърдят.

– Вече го потвърдиха. Аз също съм добър в работата си и поразпитах за вас, преди да си имаме вземане-даване.

– Тогава защо ни подгони? – попита Мишел.

– Защото сте се измъкнали от мястото на взрива, без да се обадите на полицията. И двамата знаете какво имам предвид. Какво си въобразявате, по дяволите? – Шон понечи да каже нещо, но агентът не му даде възможност. – А ето че и втората майка е изчезнала, което означава, че едно непълнолетно момче е оставено на произвола на съдбата. Вие много добре знаете за какво става въпрос, но не казвате на никого.

– Съжалявам, но нямах представа, че трябва да върша и твоята работа! – отсече Мишел.

Литълфийлд стана, опря гръб на стената и кръстоса ръце на гърдите си.

– От всичко това следва, че не знам какво да ви правя – обяви той.

– Можеш да ни освободиш, за да продължим да си вършим работата – подхвърли Шон.

– Няма начин – поклати глава агентът с бегла усмивка. – Две необезвредени мини ще ми дойдат твърде много.

– Две… Значи са ти възложили да откриеш и обезвредиш Сам Уинго, така ли? – изгледа го Мишел. – А между другото, ние изобщо не сме никаква заплаха.

– Няма да ти обяснявам какво са ми възложили и какво не!

– Нека прекратим това заяждане – каза Шон. – Твоята задача е да откриеш Сам Уинго. Тази история се превръща в международен инцидент, който е горещ картоф за МВС и по тази причина го прехвърлят на ФБР. Докато не се докаже външна намеса в използването на взривното устройство, инцидентът е под юрисдикцията на Бюрото. А това, което Уинго е извършил или не е извършил в Афганистан, кара доста хора тук да треперят за кариерата си.

– Ние знаем какво е изгубил той – добави Мишел. – Над два тона евро, които възлизат на малко повече от милиард и триста милиона американски долара.

– Кой ви каза това, по дяволите? – излая Литълфийлд.

– Съжалявам, но в Сикрет Сървис са ни учили да не отговаряме на подобни въпроси.

– А какво ще кажеш, ако ви бъде връчена съдебна призовка? – контрира агентът.

– Можем още дълго да се правим на мъжкари, вместо да работим заедно – обади се Шон.

– Да работим заедно?! – смаяно го изгледа Литълфийлд. – да не си се побъркал? Нима приличам на човек, който иска да стане ваш партньор?

Мишел скочи на крака.

– Чуй какво ще ти кажа! – процеди тя. – Лъгаха ни, стреляха по нас и без малко не ни взривиха! Да не говорим, че ни будалкаха цял куп чугунени глави от армията, МВС, а сега и от ФБР. Но знай, че все едно дали искаш да станеш "наш" партньор или не, ние ще продължим да работим по този случай. – Тя погледна баджа, който висеше на врата му. – Все едно дали сме ти трън в очите или в задника, Дуейн.

– Боже господи! – простена Шон и закри очите си с длан.

Литълфийлд изглеждаше така, сякаш всеки момент ще измъкне пистолета си. Но след това направи нещо, което изненада Шон.

Започна да се смее.

– Ама и теб си те бива! Бях чувал, че си фурия, но си е друго да се уверя с очите и ушите си. – След тези думи той се върна на мястото си и стана сериозен. – Тая работа се е размирисала и вонята е стигнала до доста високи места.

– По телевизията споменаха, че Белият дом отказва коментар – подхвърли Шон. – За такива места ли говорим?

Литълфийлд мрачно кимна, после очите му пробягаха по фигурата на Мишел, която продължаваше да стои права.

– Така ли ще стърчиш? – избоботи той.

Мишел седна.

– Защо поверяват толкова много пари на един човек? – попита тя. – Кой не е бил наясно, че това със сигурност ще доведе до провал?

– Очевидно е кой – въздъхна Литълфийлд и разгърна папката пред себе си. – Онези с многото звезди на пагоните в Пентагона. Вие двамата имате ли представа кой е Уинго, или по-скоро какъв е бил?

– Във всеки случай не е бил резервист – отвърна Шон. – Никой не сваля униформата само година преди да получи пълна пенсия, за да започне работа като търговски агент в някаква фирма за преводи. А на всичкото отгоре заплатата му е била плащана от Министерството на отбраната.

– Виждам, че сте си написали домашното – промърмори с уважение Литълфийлд и сведе очи към папката. – Наясно сте с работата на АВР, нали?

– Агенцията за военно разузнаване – каза Мишел. – Нещо като униформено ЦРУ.

– АВР разполага с по-голям бюджет от ЦРУ и е по-ефективна от тях в определени части на света. Но след Единайсети септември двете агенции си сътрудничат. – След кратка пауза агентът каза: – Вие двамата обаче вече нямате достъп до класифицирана информация.

– Зарежи сензациите – рече Шон. – Достатъчно си умен, за да ги използваш по друг начин.

– Това не е тайна – ухили се Литълфийлд. – Наскоро излезе във вестниците. АВР разширява секретната си дейност, като създава собствени специални отряди. В чужбина работят съвместно с Лангли, особено в горещите точки. Можем само да предполагаме какво означава това.

– Според мен АВР не е оторизирана да провежда секретни операции извън събирането на разузнавателна информация, удари с безпилотни самолети или доставки на оръжие за враговете на нашите врагове – каза Шон.

– Това е вярно – кимна Литълфийлд. – Но тук се включва ЦРУ, което има широки пълномощия в тази област. За съжаление, и техният бюджет беше орязан и това се отрази зле на някои от последните им операции. За разлика от тях обаче Министерството на отбраната разполага с далеч повече средства за финансиране на своите операции въпреки съкращенията в бюджета.

– Искаш да кажеш, че ЦРУ им предлага прикритието на своите чуждестранни бази и… – започна Мишел.

– … и пълно обучение във Фермата във Вирджиния – вметна Литълфийлд.

– А АВР доставя оперативните агенти, така ли?

– Те дори копират инициативите на иранското бюро на Лангли, тъй наречения "Персийски дом". Създали са специална структура за обединяването на ресурсите в проблемните страни по света. Сложно е да оставят агентите си там, след като съответните бойни части получават заповед да се приберат у дома. Един от начините е да ги накарат да захвърлят униформите фиктивно – тоест обучават дадения боец и го изпращат в съответния район, а прикритието се осигурява от ЦРУ.

– Значи Уинго е изпълнявал задача на АВР и ЦРУ? – попита Шон. – Потегля с един милиард евро и след това изчезва?

– Имате ли представа къде се намира в момента? – добави Мишел.

Агентът поклати глава.

– Може би все още в Близкия изток, а може би в Индия. Или се е върнал в Щатите – промърмори той. – Колкото знаете вие, толкова и аз.

– На кого е трябвало да предаде парите?

– Опитах се да разбера, но засега без успех. Все пак се докопахме до нещо, което АВР и ЦРУ не са замели.

– По какъв начин? – попита Мишел.

По лицето на Литълфийлд се изписа разочарование.

– Хей, в чужбина не играят само тия две агенции! Бюрото също разполага с ресурси там… – Той извади някакъв лист от папката и го размаха. – В близост до крайния пункт на пътуването на Уинго са били открити трупове на разстреляни хора.

– Какви хора? – попита Шон.

– Мюсюлмани.

– Откъде са били?

– Не знам – отвърна Литълфийлд и прибра листа обратно. Но нека направя едно уточнение: били са бунтовници, а не представители на официалните власти.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Бунтовници? Нима искаш да кажеш, че…

Литълфийлд кимна мрачно.

– Може би нашите пари са били предназначени за групировка, която има за цел да свали някое ислямистко правителство. Подчертавам: може би!

– Кое по-точно? – попита Шон.

– Не знам. В момента официално финансираме сирийските бунтовници, на които доставяме оръжие и продоволствия. Затова мисля, че не са те.

– Това стеснява възможностите до някакви още по-ужасни групировки.

– Ами ако се разчуе? – попита Мишел. – Ако се разбере кои са те и от коя страна?

– Тогава ще стане лошо – отвърна Шон.

– И друг път сме въоръжавали враговете на нашите врагове, правейки всичко възможно да държим нещата под похлупак – промърмори Литълфийлд. – Но в този случай става въпрос за кутия със змии, която никой не би искал да отвори. За съжаление, капакът ѝ вече е леко повдигнат. Историята за парите и Сам Уинго е стигнала по някакъв начин да медиите, а това е още една причина да изолираме хлапето. В противен случай репортерите ще го нападнат и тогава няма спасение. Вече сме поставили агент пред къщата им, където гъмжи от репортерски коли. Ще се отървем от тях само ако се появи друга, по-важна новина. За съжаление обаче, поне аз не виждам такава...

– Слава богу, че успяхме да измъкнем Тайлър от там – рече Шон.

– Но парите не са стигнали до предназначението си, така ли? – попита Мишел.

– Вероятно не. Може би ги е откраднал Сам Уинго, а може би са му ги отнели.

– Защо всъщност реши да ни включиш в играта? – вдигна глава Шон. – Съмнявам се, че причината е в красноречието на партньорката ми.

– Не е красноречието ѝ, макар че си го бива – промърмори агентът. – Направих го заради момчето.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че то ще говори само пред вас двамата, а ние се нуждаем от него. Поне такова е мнението на Бюрото. Трябва да разнищим докрай тази история и синът е единственият, чрез който можем да стигнем до Уинго. Същевременно не бива да манипулираме грубо едно хлапе, чийто баща може и да е загинал.

– Всичко това означава, че се нуждаете от нас – кимна Мишел.

– Засега – каза Литълфийлд и се изправи. – Да вървим.

– Къде? – попита Шон.

– Да се видим с един човек.

– С кой човек? Директора на ФБР?

– С по-важен от него – загадъчно отвърна агентът. – Много по-важен.