Кинг и Максуел

30.

Шон седеше срещу Мери Хесе в един ресторант в Шантили, Вирджиния. Тя беше на около трийсет и пет, тъмнокоса, стройна и привлекателна. Избягваше да среща погледа му и постоянно сваляше очилата си, за да ги избърше със салфетката.

Кълбо от нерви е, каза си Шон.

– Значи сте работили заедно със Сам Уинго? – попита за втори път той.

Налагаше се да тегли думите ѝ с ченгел, но в такива ситуации търпението беше полезно качество.

– Сам беше много симпатичен човек. Въпреки че… – Жената отново млъкна и като че ли се отнесе нанякъде.

– Въпреки че какво?

Той протегна ръка и я потупа по китката.

– Знам, че ви е трудно, госпожице Хесе. Но по телефона вече ви споменах, че работя за сина му Тайлър...

– О, Сам постоянно говореше за него. Много се гордееше с това момче.

– Не се и съмнявам, Тайлър е страхотно хлапе. Но ужасно се тревожи за баща си.

– Чух, че са го убили в Афганистан.

– Ние не вярваме на тези слухове. Но преди малко останах с усещането, че вие искахте да кажете нещо по-особено за него...

Тя остана изненадана от наблюдението му.

– Но как е възможно да...

– Аз съм бивш агент на Сикрет Сървис, госпожице Хесе. А там са ни учили да четем езика на тялото.

– Ами какво да ви кажа… Един ден той просто се появи в ДТИ. Никой не го познаваше, никой не беше чувал за него. Така и не разбрах дали се е явил на интервю за работата. Ние сме малка компания, но все пак спазваме някои процедури...

– Но Уинго не е бил подложен на тях, така ли?

– Останах с впечатлението, че по-скоро ги е прескочил – поправи го тя.

– Друго?

– Владееше дари и пущу, но не като някои други колеги във фирмата.

– Доколкото съм осведомен, той е бил нещо като търговски агент, осигуряващ поръчки на компанията.

– Ние нямаме нужда от търговски агенти, господин Кинг. Затънали сме до гуша в работа въпреки свиването на военните операции в Близкия изток. Но на тяхно място се появяват компании, които също имат нужда от преводачи.

– Значи бизнесът ви процъфтява и не се нуждаете от търговски агенти. Тогава каква беше работата на Уинго при вас?

Въпросът беше прост, но Хесе отново изглеждаше объркана.

– Не съм много сигурна.

– Как така не сте сигурна? Нали сте работили с него?

Лицето ѝ пребледня. Шон изпита чувството, че тя всеки момент ще припадне.

– Пийнете малко вода и дишайте дълбоко – посъветва я той.

Жената отпи няколко глътки от чашата пред себе си и избърса устата си със салфетката.

– По-добре ли сте?

Тя кимна, помълча за момент, после каза:

– Всъщност Сам не работеше за нас.

– А с какво се занимаваше?

– Аз му преподавах пущу и дари. Той имаше някакви основни познания от преди.

– Учили сте го на езици, които се използват главно в Афганистан...

– В други близкоизточни страни също, например в Пакистан. И в Иран, където дари е известен като фарси. Добре е да знаеш този език, ако пребиваваш в региона. И арабски, разбира се.

– Значи Уинго не е бил търговски агент и не е притежавал достатъчно познания да бъде преводач. За такъв ли го подготвяхте?

– Не, за тази цел имаме специална школа. Аз работех с него индивидуално по три часа всеки ден. Почти една година.

– И други ли обучавате индивидуално?

Хесе поклати глава.

– Бил е в резерва, но се е готвел да заминава за Афганистан. Може би е искал да усъвършенства тези езици?

– Но не ни плащаше за това. Напротив, ние му плащахме заплата, за да ги учи.

Озадачен от изявлението ѝ, Шон се облегна назад.

– Откъде знаете?

– От Сю, една от счетоводителките ни, с която сме приятелки. Но тя ми каза и нещо друго – заплатите му са ни били възстановявани.

– От кого?

– От някакъв отдел в Министерството на отбраната. Не съм сигурна кой точно, защото са прекалено много. Но определено сме си получавали парите, които сме му плащали. Обучението на Уинго не ни е струвало нито цент. А и собственикът на нашата фирма не се слави с щедрост. Едва ли би плащал на служител, който не върши нищо.

– А вие някога разговаряли ли сте с Уинго за… за тази необичайна договорка?

– Бях предупредена да не го правя – отвърна Хесе. – Смятах Сам за приятел, защото прекарвахме много време заедно. Разказваше ми за сина си, а аз – за моето семейство. Един ден той просто не се появи. Бях много изненадана. Знаех, че ще замине за Афганистан, но не очаквах, че ще се случи толкова внезапно. Освен това нямах представа, че е бил в резерва.

– Всъщност е бил на редовна служба – каза Шон. – Лично аз съм убеден, че вие сте го подготвяли за специална мисия, за която са му трябвали тези езици.

– Специална мисия? – развълнувано прошепна тя. – Каква по-точно?

– Добър въпрос. За съжаление, не мога да ви отговоря.

– Казахте, че според вас Сам не е мъртъв. Но нали така писаха във вестниците?

– Да, но мисля, че не е мъртъв – отговори Шон и леко се приведе напред. – Това обаче не означава, че не е в опасност. Споменавал ли е пред вас нещо по-конкретно? Нещо, което може да ми помогне?

– Казваше, че се надява скоро да се пенсионира. Искаше да прекарва повече време с Тайлър.

– Друго?

– Ами… Малко преди да напусне ДТИ, каза нещо странно...

– Какво?

– Спомена, че скоро заминава за Афганистан, а аз го помолих да бъде предпазлив, защото не искам да бъде убит от снайперист или самоделна бомба. След това добавих, че ще се моля да се прибере жив и здрав.

– И той какво отвърна?

– Каза, че снайперистите и бомбите са последната му грижа.

– Какво е имал предвид? – замислено потърка брадичката си Шон. – Че очаква там да му се случи нещо още по-лошо?

– Предполагам – кимна Хесе, после сякаш се запита какво означава това "по-лошо" и лицето ѝ се разкриви от тревога. – Нима има нещо по-лошо от това да бъдеш взривен или разстрелян?!

– Може би има.

Шон зададе още няколко уточняващи въпроса и си тръгна. Хесе остана на мястото си, загледана в празната чаша пред себе си.

Телефонът му иззвъня още преди да стигне до колата. Беше Мишел, която му разказа за срещата си с Маккини.

– Един милиард евро? – скептично присви устни той. – По сегашния курс това са около милиард и триста милиона долара!

– Вярвам ти. Явно тази сума тежи две хиляди и двеста килограма, без да се брои контейнерът.

– А защо Маккини изведнъж решава да сподели тази информация с нас?

Шон седна зад волана, притисна телефона между рамото и ухото си и закопча предпазния колан.

– Защото се чувства изолиран. И защото не може да вярва на никого, включително и на своите.

– Въпреки това ми се струва странно, че човек на МВС ни подхвърля подобна информация. За такова нещо лесно биха могли да му изпържат задника.

– Няма спор – отвърна тя. – Бях изненадана не по-малко от теб.

– И докъде стигнахте в крайна сметка?

– Доникъде. Той просто си тръгна, а аз побързах да те набера.

– Стой там и ме чакай. Ще пристигна до четирийсет минути.

Шон запали двигателя и включи на скорост, без да поглежда в огледалото за обратно виждане.

Ако го беше направил, вероятно щеше да забележи червената точка, движеща се по челото му.