Клопка

Дванадесета глава

Щом слезе от очукания служебен шевролет, Болд веднага усети, че нещо не е наред. След миг това усещане се превърна в облекчение — кучето на съседите не беше застанало право срещу него от другата страна на прогнилата ограда, за да го поздрави след дългия работен ден. То лаеше яростно в другия край на двора — за щастие достатъчно далеч, за да не проглуши ушите му.

Алеята за коли на семейство Болд минаваше вляво от къщата и свършваше пред гаража, който се намираше встрани от нея. Обикновено Лиз паркираше в него новия си форд експедишън, а кавалиърът стоеше отвън, изложен на природните стихии, където му беше мястото. Но сега Лиз и децата ги нямаше и Болд спря на половин метър от вратата, като остави двигателя да работи. Не носеше в себе си дистанционното устройство и щеше да му се наложи да отвори автоматичната врата отвътре. Часовникът му показваше единадесет часа. Изведнъж си помисли, че не си струва да прибира колата в гаража само за няколко часа, докато се опитва да поспи. Загаси двигателя и прибра ключовете в джоба си.

Макар че нападението над Санчес и кражбата у Брукс-Гилман да поглъщаха почти цялото му време, той успя да отдели внимание и на няколко други случая, един от които беше престрелка между младежи в някаква дрогерия. Преди да си тръгне Болд изпрати ново съобщение по електронната поща до всички отдели, в което молеше за информация относно действията на Санчес или известните случаи, по които беше работила, преди да я нападнат. Но не очакваше отговорите със стаен дъх.

Кучето също не беше стаило дъх. Проклетото животно изведнъж побесня и огласи двора с гръмогласен лай, който накара Болд да извика високо „Млъквай!“, с надеждата, че съседите ще го чуят. Ако децата му си бяха вкъщи, по това време щяха да спят. Това беше достатъчно основателна причина за забележка. Единадесет часа, помисли си той. Човек има право на почивка!

Задната врата на къщата, която се намираше само на десетина-петнадесет метра, изведнъж му се стори много далеч. Оградата на съседите беше вляво от него, а гаражът, пред който беше спрял колата, препречваше пътя му към задната веранда, така че трябваше да заобиколи шевролета. Пътят му беше затворен и от трите страни и единственият изход беше към улицата. Не беше сигурен защо си помисли, че това има значение — може би заради смразяващия лай на онзи отвратителен пес, който подтичваше край оградата към Болд. Въздухът сякаш беше зареден с електричество.

Какво, по дяволите, ми става? — зачуди се той.

Някой скочи върху него отзад. Беше едър. Силен. Някой, който се беше промъкнал през тясното пространство между гаража и оградата, защото кучето, което лаеше гръмогласно, вече се намираше точно срещу него от другата страна на оградата. Болд веднага си спомни, че от началото на грипа броят на грабежите беше нараснал близо два пъти.

Не можеше да помръдне — ръката на нападателя така здраво притискаше гърлото му, че притокът на кръв към мозъка и на въздух към дробовете му почти спря. Последва силен удар ниско долу в дясната част на гърба. В този момент чу как пистолетът му тупна на алеята.

От дясната му страна са появи друг човек. Едър и широкоплещест. Беше твърде тъмно, за да види лица. Или маски — не беше сигурен. Тези типове не се шегуваха. Още един удар в гърба. Натискът върху гърлото му се усили.

Някаква ръка напипа портфейла му. Отново си помисли, че той, ченгето, е жертва на грабеж. Но тялото му беше схванато и сякаш сковано. Не беше в състояние да окаже кой знае каква съпротива. Върху гърба му се стовари нов удар. Този път попадна в ребрата. Може би счупи някое от тях. Нечия ръка бръкна в джоба на панталона му и извади няколко банкноти и дребни монети. В стомаха му се заби юмрук и той остана без въздух. Още един-два такива удара и сигурно щеше да започне да повръща кръв.

Отляво се появи трети мъж — или може би вторият се беше преместил? Болд мярна черна шапка с прорези за очите, която скриваше лицето му. Следващият удар в стомаха го накара да се превие. Той се задави и усети как започва да губи съзнание. Долу, редом до своите обувки, зърна маратонки „Найк“ със сиви и кафяви шарки. Едната от емблемите беше започнала да се къса.

Той вдигна глава. Наистина имаше трети мъж и той държеше в ръка бейзболна бухалка. Лъскавата й алуминиева обшивка проблесна на светлината на уличната лампа. Болд си помисли, че надеждата за болнично легло може да се окаже напразна. Този тип изглежда беше твърдо решен да го довърши с удар по главата.

Побеснялото куче на съседите лаеше така, сякаш беше готово да се покатери по оградата.

Кучето! Болд усети, че краката все още го държат. Той се дръпна назад, за да разхлаби хватката около врата си и едновременно с това се оттласна от колата като блъсна мъжа зад себе си към оградата. Натискът около врата му отслабна. Болд се изтръгна от хватката на нападателя и се обърна. Върху плешката му се стовари нов удар — или от бейзболната бухалка, или от нечии юмруци. Гърдите му се схванаха. Дробовете му неистово се бореха за въздух. Дясната му ръка се отпусна безчувствена и той започна да се свлича.

Мъжът, когото беше отблъснал, искаше отново да сграбчи гърлото му и тромаво подскачаше около него, като се опитваше да го прикове към оградата. Болд се наведе напред и се възползва от този жив щит, за да предпази корема си. В същото време ритна прогнилата ограда както правеха хлапаците, които тренираха изпълнение на дузпи в парка. Бухалката отново се стовари, този път върху рамото му.

Старата дъсчена ограда беше преживяла безброй дъждовни зими, без да види дни, седмици, дори месеци наред един-единствен слънчев лъч, който да я изсуши. Вторият ритник на Болд успя да пробие в нея дупка. През нея се подаде лъскавата муцуна на разяреното, оголило зъби куче. От венците му се стичаше сребриста слюнка.

Мъжът отново успя да го стисне за гърлото. Болд се задави и започна да се задушава. Усети как някаква ръка с ръкавица затисна ухото му и започна да извива главата му надясно. Ритна отново оградата, докато мъжът зад него се опитваше да го издърпа от нея.

Много е силен, помисли си Болд. Тези тримата не бяха закъсали за дрога наркомани.

Болд успя да пробие още по-голяма дупка в прогнилото дърво и сега вече животното провря през нея цялата си огромна глава. Този частичен успех накара кучето да започне да действа още по-усърдно. То последва примера на Болд и дупката още повече се разшири.

— К-98 — предупреди глас отзад.

Бейзболната бухалка се стовари върху кучето и отскочи, сякаш ударът беше попаднал върху каменна статуя. Кучето явно се обиди, че алуминиевата бухалка се беше опитала да използва главата му вместо топка. То се сви и започна да се провира напред, като разширяваше дупката. След малко цялата му глава, заедно с ушите и врата, се подаде през нея. Върху алеята се посипаха трески от прогнило дърво. Кучето беше някакъв мелез — селекционерите на породата явно бяха наблегнали на зъбите, главата и мускулите, както и на масивното, но гъвкаво тяло. И на бързината.

Може би Рин Тин Тин беше обучен да различава жертвата от нападателя, а може би всичко се дължеше на състоянието, в което беше изпаднал Болд, но четириногият обучен пазач се хвърли право към прасеца на мъжа, който стискаше Болд за гърлото. След по-малко от секунда хватката се разхлаби и Болд нарочно се хвърли на земята, за да се разграничи от нападателите и с надеждата, че ще успее да открие пистолета си.

Мъжът изкрещя, когато огромните зъби се забиха в крака му и откъснаха живо месо.

Болд трескаво започна да опипва асфалта, за да намери пистолета. Задъханото дишане на кучето отекваше като вятър в ушите му. Бухалката се стовари с глух звук върху животното и то изскимтя жално, отстъпи назад и се огледа. Звук от бягащи стъпки. Трясък на затварящи се автомобилни врати. Кучето се окопити, залая настървено и хукна по алеята след нападателите. Пронизителен писък на гуми. Болд се опита да се претърколи, като се надяваше да зърне контурите на колата или дори регистрационния номер, но тялото му бе сковано от болка. Опита се да си поеме дъх. Огромен влажен език започна да го ближе по лицето.

— Добро куче — каза Болд, доста изплашен, че животното може да се нахвърли върху него. — Добро куче.

Дясното му ухо пищеше като будилник, който се чува от някаква далечна стая. От главата му течеше кръв — резултат от удара с бухалката.

— Боже мили! — възкликна мъжки глас.

Беше съседът му, собственикът на кучето.

— Полиция — простена Болд, като най-после успя да се съвземе. Той затърси калъфа със значката си, но очевидно нападателите му го бяха взели заедно с портфейла и парите. — Живея тук — успя да каже той, като кашляше. — Съседи сме.

— Не мърдайте! Аз ще се обадя! — Мъжът хукна към къщата, следван от кучето, което сигурно очакваше порция „Тейсти Чу“ за награда.

— Не! — спря го Болд.

Лежеше на земята, задавен от миризмата на прогнилата ограда и собствената си кръв. Не искаше съседът му да се обади на 911. Не искаше пресата да разбере, че някакъв полицай е бил пребит и ограбен. Щяха да го разпитват. Да нахлуят неканени в живота му. Да пише рапорти. Да дава обяснения. Не искаше да тревожи Лиз, не искаше да спори с нея, защото тя щеше да настоява той да си вземе болнични — може би именно такава беше целта на нападателите, но точно сега не му се мислеше за това.

— Помогнете ми — каза той. Трябваше да се стегне и да обмисли случилото се.

Дафни, помисли си той, докато съседът му помагаше да се изправи на крака. Усилието беше истинско мъчение за израненото му тяло.