Клопка

Шестдесет и шеста глава

Дали планът на Болд щеше да успее или не, предстоеше да се реши в следващите няколко часа. Ако искаше да превърне косвените доказателства в доказващи вината улики, той смяташе, че това щеше да стане, преди да настъпи утрото.

Болд живееше на двадесет минути път от Пендъграс и по-голямата част от това време прекара вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а дясната му ръка леко докосваше видеокасетата на седалката до него. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че същата кола, която го следваше през цялата нощ — до Чапмън, до Управлението и до дома на Пендъграс — все още беше някъде там отзад: тесен сноп светлина от фарове със синкав оттенък.

Райърдън и Смайт живееха най-близо до него и той предполагаше, че един от тях ще го чака да се върне в дома си. Или щяха да му предложат размяна на касетите, или щяха да прибегнат до насилие. Съмняваше се, че щяха да го потърсят по телефона в дома му с предложение за размяна — всички ченгета се пазеха да оставят следи, които можеха да бъдат документирани.

Когато спря в алеята за коли пред дома си, типичната за Сиатъл мъгла изпълваше въздуха и се стелеше толкова ниско над земята, че всичко по пътя й беше овлажняло. Той включи чистачките, въпреки че това не беше абсолютно наложително — не желаеше никакви изненади.

Болд изключи двигателя, обзет от онова страховито, все по-засилващо се зловещо предчувствие, което го изпълваше целия, както и от тъга, че в случая бяха замесени ченгета. Той обичаше полицейската работа. Обичаше Управлението и всичко онова, което то олицетворяваше. По-просто нямаше как да го каже.

Болд взе касетата и я пъхна под седалката както се бяха уговорили с Ла Моя. Щом излезе от колата, веднага заключи всички врати с дистанционното управление. После пъхна връзката с ключове в джоба си и се зачуди какво не беше наред. След като замислен направи три-четири крачки, си даде сметка какво го беше смутило.

Тишината.

Кучето на съседа не залая по него и не задраска по оградата. Ако тримата мъже, които го бяха нападнали миналата седмица, бяха Пендъграс, Райърдън и Смайт — а той вече смяташе, че са били те — тогава тримата знаеха достатъчно за това куче. Мълчанието му започваше все повече да го плаши.

Пендъграс беше налапал въдицата.

— Здрасти? — извика Болд, като влачеше шинирания си крак.

Горе на верандата беше тъмно. Лампата в кухнята не светеше, не светеше и тази на гърба на къщата. Лиз в никакъв случай не би допуснала това. Някой беше дал веригата на късо и бушонът беше изгорял. Не искаше да се качва там горе, но не искаше и да обикаля с тази шина до предната врата, въпреки че там уличната лампа щеше да свети и някой съсед можеше да го види или чуе, ако извика.

Той чу как вратата на някаква кола се затвори шумно зад него. На съседната улица. Дали имаше връзка с плана или беше случайно съвпадение? — запита се той. Усети приток на адреналин, защото веднъж вече се беше озовавал в почти същата ситуация. Само че сега нямаше куче, което да му се притече на помощ. Сега носеше тази шина на крака си.

Той погледна назад към колата, като се зачуди дали би могъл да изпревари появата на онзи, който идваше през горичката към него — който беше паркирал на съседната улица и сега кършеше клончета и бързаше през храстите, за да го настигне. Ако кракът му беше здрав, сигурно щеше да успее. Но сега той просто спря и се ослуша.

Беше се надявал, че Пендъграс ще поиска да разменят касетите. Имаше и резервни планове, разбира се, но не искаше да прибягва към тяхното изпълнение.

Шумът откъм гората спря. Който и да беше там, вече се намираше съвсем близо. Болд прехвърли пистолета си в лявата ръка, хвана се за дървеното перило с дясната и започна да се изкачва по стълбите на задната веранда тромаво, стъпало по стъпало. Той се подхлъзна, пусна перилото и извади ключовете от джоба си. До задната врата му оставаха само няколко крачки. Искаше да вкара ключа в ключалката и да отвори вратата колкото може по-скоро.

Точно така се е чувствала Санчес, реши той. Някой беше прекъснал осветлението и пътят от гаража до къщата й се беше сторил невероятно дълъг.

Той повъртя ключовете в ръката си.

От горичката зад него отново се разнесе шум.

Застанал на горното стъпало, Болд се обърна.

— Мислех си, че ще се обадиш по телефона — извика той, като се напрягаше да види в тъмнината.

— Аз пък си мислех, че се каниш да се върнеш право в Управлението — чу се в отговор приглушеният глас на Пендъграс. Той пристъпи напред от гъстите храсти, които отделяха двора на Болд от този на съседите му. — Това щеше да бъде най-умното в случая. А ти се върна вкъщи. Глупав ход.

Той чу как някой застана зад него, на потъналата в мрак веранда.

— Райърдън? — попита Болд.

Който и да се намираше отзад, не отговори. Това го разтревожи. Ако искаха да преговарят, защо мълчаха?

Пендъграс пристъпи към него, едва видим в мрака. На главата си беше надянал черна шапка с отвори за очите.

— Твърде много мислиш — каза той и добави: — Понякога е най-добре човек просто да приеме нещата такива, каквито са.

— Ти не си виждал Санчес — напомни му Болд. — За мен нещата са точно такива.

— Чувам, че започнала да се оправя — каза Пендъграс. — Движение в двата крака. Тя ще оздравее, ще видиш, и какъв тогава ще бъде смисълът на цялата тази шумотевица? Какъв ще бъде смисълът на цялото това твое изхвърляне? — повтори той. — На кой ще му пука? Флек е нападнал Санчес, а Флек е мъртъв. Случаят е приключен.

— Де да беше вярно! — мрачно отговори Болд.

— И заради това си струва да те пребият?

— Вече ме пребиха веднъж — напомни му Болд. — Това ли било? А аз си мислех, че ще ме убиете.

— Ако дадеш касетата, ще се отървеш с един обикновен бой. Наречи го великодушие от моя страна. — Той беше приближил достатъчно, за да може Болд да различи тъмните му дрехи и грозната, прикриваща лицето му шапка.

— Мислех си, че ще разменим касетите.

— Точно туй имах пред вид — много мислиш — каза Пендъграс. — Хич и не помисляй за тоз пистолет. До никъде няма да стигнеш с него, старче. Хвърли го. Ще ти се размине с един обикновен бой. — Той изчака малко и отново заповяда на Болд да хвърли оръжието си.

Болд продължи да стиска пистолета, макар и в лявата ръка.

— Кой е зад мен, Райърдън или Смайт? — попита Болд. — Защото който и да е… първият ми куршум ще е за него.

— Хвърли пистолета. Мислиш, че тази предпазна жилетка ще те спаси? — попита Пендъграс.

— Ще ви принуди да се целите — отвърна Болд, разочарован, че Пендъграс беше забелязал обемистата предпазна жилетка.

— Прицелил съм се право в главата ти — долетя плътен мъжки глас иззад Болд. Смайт.

Побиха го ледени тръпки. Болд не познаваше добре този човек, но знаеше, че е превъзходен стрелец. Той хвърли оръжието си в тревата, до основата на стълбите, като на ум си отбеляза точното място.

— Първият път пропусна — каза Болд, като предположи, че Смайт беше стрелял по него, а не Пендъграс, защото той пиеше твърде много, за да бъде добър стрелец.

— Аз пък си мислех, че това е работа на твоето приятелче от Колорадо. Твоето мъртво приятелче — каза Пендъграс.

— Каза ли на Смайт, че ако не беше толкова алчен и беше върнал карабината, както Кришевски ви е наредил да направите с всички останали карабини… ако не беше постъпил толкова глупаво да стреля с нея по мен… може би никога нямаше да разбера за всичко това? — Болд видя как ръката на Пендъграс — тази, с която държеше пистолета — трепна. Езикът на тялото — щеше да каже Дафни на Болд. Издутината до глезена му допълни липсващите части на картината. Там имаше пистолет, който щеше да бъде изхвърлен — втори пистолет. И предназначението му беше станало ясно.

Болд очакваше подобен сблъсък. Но едва сега разбра защо Пендъграс беше взел Смайт със себе си. Не беше заради точната му стрелба. Болд усети известно колебание у Пендъграс, което си обясни с тъмнината на верандата. Пистолетът му беше със заглушител. Пендъграс беше дошъл подготвен.

Като обърна бавно глава, Болд попита мрака зад себе си:

— Как мислиш, защо те е взел?

— Млъквай! — подвикна Пендъграс, малко силно за жилищен квартал. Ако Болд успееше да го накара да говори толкова високо, може би и някой друг щеше да забележи, че кучето не се чува.

— Един човек срещу друг с шина? — отговори сам на въпроса си Болд. — Как мислиш, трудно ли ще му бъде? Ще ти кажа защо те е взел…

— Млъквай!

— Иска да си измие ръцете. Да изглежда така, сякаш аз съм те застрелял, след като ти си стрелял по мен. Само че Пендъграс ще застреля и двама ни. — Болд погледна към Пендъграс. — Прав ли съм, Чък? — Той отново заговори към мрака: — Сигурен ли си, че трябва да се целиш в мен? Аз не съм въоръжен. Но той е. Я погледни глезена му. Той има и друг пистолет. За какво му е?

— Млъквай!

— Защото иначе… ако ме застрелят, ако един полицейски служител бъде убит и няма кого да обвинят… всички ще тръгнат да издирват убиеца. Ако ме беше уцелил онази нощ… можеха да припишат това на Флек. Но Матюс го е разпитала, преди да умре. Знаеш ли това? Сега вече, момчета, забъркахте голяма каша. И нашия Чък има намерения да я разчисти и да се измъкне чист и неопетнен.

— Туй са глупости, Род — тихо извика Пендъграс.

— Аз бях у тях, държах касетата в ръката си — напомни му Болд. — Защо, мислиш, ми позволи да се върна тук?

— Заради жена ми! — бързо отвърна Пендъграс. — Касетата, Болд. Веднага — нареди той. — Стига толкова! Искам касетата.

— В колата е — каза Болд.

— Лъжеш! — изръмжа Пендъграс.

— Претърси ме. Попитай него — каза Болд и посочи към верандата. — Той беше тук и ме чакаше. Видя ме да излизам от колата. — Той се извърна леко. — Носех ли касета със себе си?

За миг се чуваше само бръмченето на някакъв самолет в далечината и тихия, непрестанен шум от колите по пътя.

— Не видях да носи касета — потвърди Смайт.

— Измъкни си ризата от панталона! — нареди Пендъграс.

Болд направи това, което му заповядаха. От ризата му не изпадна никаква касета.

— Казвам ти, в колата е. И пак ти повтарям — добави той, — ако бях на твое място, нямаше да бързам да стрелям. Ами ако съм я оставил у някой приятел по пътя за насам?

Вдясно от Болд прозвуча трети глас.

— Тогава щях да те видя — каза Райърдън. Надянал черна шапка с отвори за очите, той излезе иззад ъгъла, където беше застанал, за да му попречи, ако се опита да побегне към улицата. — Той не спря никъде — обърна се Райърдън към Пендъграс.

Третата част от загадката. Край на изненадите.

— Никой няма намерение да те убива, Болд — заяви Пендъграс. — Трябва ни само онази видеокасета.

— Ставаше дума за размяна — напомни му Болд.

— Промяна в плановете. Само да ти хрумне да си отвориш устата пред някого за тази история, и Матюс ще свърши като Санчес, или още по-зле. С това те държа. С това и с касетата. Трябва да ти е ясно.

Болд усети как отново го побиват тръпки. Пендъграс беше направил грешка с тази заплаха. Освен това той току-що беше признал вината си, споменавайки Санчес. Болд разполагаше с по-голямата част от това, което му трябваше.

— На предната седалка в колата — каза той. — Вземайте касетата и се махайте, преди да съм се ядосал.

Пендъграс се подсмихна развеселен.

— Целият треперя. — Той тръгна към краун вика, без да сваля поглед от него. Опита се да отвори вратата, но видя, че е заключена. — Ключовете! — подвикна той на Болд.

Болд размаха ключовете, като си помисли, че ако Пендъграс и останалите имаха ум в главата, щяха да се зачудят защо предварително е извадил и държи ключовете в дясната си ръка. Смайт можеше да си помисли, че е възнамерявал да отключи задната врата на къщата, но защо тогава не беше преместил ключовете в лявата си ръка, а пистолета в дясната, когато Пендъграс беше излязъл от храстите? Но те не мислеха — в това беше проблемът. Не бяха мислили и когато бяха откраднали карабините, след като Кришевски ги беше предупредил за стачката; не бяха мислили, когато бяха счупили врата на Санчес при опита им да я сплашат, за да се откаже от случая; не бяха мислили, когато се бяха опитали да замаскират всичко така, че да изглежда като дело на Флек. Хора като тях не мислеха — те реагираха. Това беше единственото, на което бяха способни.

— Колата има дистанционно — каза му Болд, хванал ключовете в ръка. — Аз ще отворя.

Той вдигна дясната си ръка, като насочи дистанционното управление към колата, така както хората насочват дистанционните управления към телевизорите си. Решително, с изпъната ръка. Наоколо отново се беше възцарила онази зловеща тишина, нарушавана само от звъна на ключовете, които подрънкваха като малки камбанки. Болд натисна бутона. Вратите на колата се отключиха. Пендъграс дръпна дръжката и отвори предната дясна врата. Той се наведе вътре.

Болд натисна другия бутон на дистанционното управление. Щом капакът на багажника се отвори, той стисна очи, хвърли се към стълбите и се претърколи по тях.

От багажника на колата изскочи Ла Моя, стиснал в ръка готов за стрелба полицейски полуавтоматичен пистолет, и метна високо една фосфорна граната. Прозвуча изстрел. Болд не беше сигурен откъде дойде. Той грабна пистолета си, докато се търкаляше и отвори очи. В опустошителния бял блясък Пендъграс изскочи през вратата, обгърнат от ярко сияние като някой ангел. Той беше изпуснал видеокасетата, която се понесе във въздуха в зловеща дъга, като на забавен кадър. Закрил с ръка очите си, Пендъграс насочи заглушителя към Болд, който нямаше друг избор, освен да стреля. Той се прицели ниско и видя как първите два куршума пробиха дупки отстрани на краун вика, а третият попадна в коляното на Пендъграс и го превърна в кървава каша.

В този миг сякаш цял тон тухли се стовариха върху гърдите на Болд и го остави без дъх. Някой го беше улучил.

— Хвърлете оръжието! — чу той Ла Моя да заповядва през обездвижените си зъби. — На земята! Веднага! Никой няма да пострада! — извика сержантът.

Вече имаше двама свидетели, чули Пендъграс да споменава Санчес — Болд и Ла Моя. Дори и другите обвинения да отпаднеха, тримата щяха да бъдат осъдени за нападение над полицейски служители, опит за убийство и използване на огнестрелно оръжие.

Болд се опипа и разбра, че куршумът беше попаднал в жилетката, а не в тялото му. Дишаше тежко, не можеше да говори.

Фосфорът изгасна със съскане като задъхан бегач, и Болд отново можеше да вижда.

Смайт лежеше на земята, смъртно ранен — работа на Райърдън, не на Ла Моя. Когато даваше показания, Райърдън щеше да каже, че той и Пендъграс действително са възнамерявали да убият и двамата — Болд и Смайт, точно както Болд беше предположил. Болд по очевидни причини; Смайт заради неговата глупост и алчност.

Пендъграс лежеше облян в кръв, припаднал до колата. Ръката му беше протегната към падналата видеокасета, която лежеше на сантиметри от нея.

Ла Моя, облян в пот, продължаваше да държи пистолета си насочен към гърба на Райърдън. Той беше разперил ръце, обърнат с лице към стената на къщата. От лявата му ръка се стичаше кръв.

— Ти ли го улучи? — попита Ла Моя, като посочи към Пендъграс.

— Аз го улучих.

— Пълна отврат.

— Аха — съгласи се Болд.

Ла Моя изскочи от багажника, приближи Райърдън и притисна дулото на пистолета си в тила му.

— Къде е видеокасетата от Денвър? — заплашително каза той.

— Джон! — възрази Болд. — Така няма да стане.

— Направихме това както каза ти, сержант. Другото ще го направим както кажа аз. — Той смушка Райърдън с пистолета. — Дадеш ли касетата, ще кажем, че Смайт е загинал от заблуден куршум. С всички останали простотии пак ще ти лепнат доживотна присъда, ама ще отървеш инжекцията с отрова. Имаш три секунди да решиш — добави той. — Едно… две…

— У Чък е! — процеди мъжът към стената. — Заключена, мисля. Не знам.

Ла Моя се отдръпна назад, извади клетъчния телефон от джоба си и натисна един от бутоните.

— Там ли си? — попита той, когато някакъв глас отговори. — Пендъграс е. И имаш всички необходими основания, които ти трябват.