Клопка

Двадесет и осма глава

Изправителното заведение на Джеферсън Каунти изглеждаше сякаш от друг свят. Разположен сред шубраците на високопланинската пустиня, обширният пясъчножълт комплекс беше заобиколен от сребристи вълни остра като бръснач тел. През целия път насам и двамата мълчаха.

Дафни въртеше между дланите си чашка от кафе, сякаш за да ги стопли. Навън, зад прозорците на охладеното от климатика купе, температурата беше двадесет и шест градуса. Характерният син цвят на небето можеше да се види само в планините.

Самият Болд се чувстваше малко потиснат. Трудно му беше да се съсредоточи върху разследването, което беше целта на пътуването им. И това въпреки факта, че преди да си легне беше успял да установи, че затворник четиридесет и две се е обаждал по телефона на още четири от жертвите на взломни кражби. Сега двамата с Дафни се канеха да си поговорят с номер четиридесет и две.

Болд зави наляво по дълъг, застлан с чакъл път, който водеше към трептящото на слънчевата светлина заведение. Зад наетата кола се вдигна облак от прах, който се разрасна и почти скри слънцето.

— Слушай, Дафи — каза той, — доста време мислих за тази целувка. След като вече приключихме с нея, можем да издържим още пет-шест години.

— Няма обидени, няма засегнати?

— Не искам да ми се сърдиш.

— Така ли си мислиш? — попита тя. — Знаеш ли, въпреки че си толкова добър детектив, понякога нищичко не разбираш.

— Вярно е — каза той.

Опита се да се усмихне, но присвитите му очи го издадоха.

Болд спря колата до първата от трите будки за пазачи и измъкна калъфа със значката от синия си блейзър. Дафни направи същото и разговорът приключи.

Болд и Матюс седяха един срещу друг на малка масичка с пъстър пластмасов плот в столовата за служители. Болд прочете от папката пред себе си:

— Затворник номер четиридесет и две, както е записано в списъците на телефонните обаждания. Дейвид Ансел Флек — с „к“. Излежава тригодишна присъда — забележи — за кражба в големи размери. От осем седмици участва в телефонната рекламна кампания по програмата за частна търговия.

— Точно когато започват нашите взломни кражби — каза Дафни.

Разполагаха с едната половина на връзката: именно Флек беше говорил по телефона с всяка една от жертвите на взломна кражба. Преди да пристъпят към разпита на Флек трябваше да открият другата половина: как е установявал контакт с външния свят. Сега чакаха началника на затвора.

Когато той пристигна, Болд забеляза, че държанието му вече не беше толкова наперено. Човекът си даваше сметка за последиците, които този случай можеше да има за повереното му заведение. Залогът не беше малък — собствената му работа. Все пак шефовете на Итъридж му бяха наредили да окаже пълно съдействие, а ако някое подобно частно заведение откажеше да съдейства на правозащитните органи, това щеше да означава смъртна присъда за договорите за щатски затвори.

— Платените телефонни автомати тук са собственост и се поддържат от една дъщерна фирма на Итъридж — започна той.

— Нито цент нахалост! — забеляза Дафни.

— В управлението все още работят по базата данни с разговорите, проведени от всеки автомат. Освен това адвокатите ще трябва да уредят някои подробности около първата поправка. Много, ако не и повечето обаждания от нашите телефонни автомати са за сметка на роднини или приятели отвън. Казаха ми, че можем да получим тези номера от различните компании доставчици, но това ще отнеме известно време. А междувременно ви донесох това. — Той подаде на Болд куп листи, получени по факса. — Не са сортирани по код на областта — извини се началникът.

— Ще го преживеем — каза Болд.

— Но накарах секретарката ми да подчертае всички обаждания с директно набиране, които започват с код 206. И тя отметна четири такива, които вероятно са направени от затворник номер четиридесет и две — с известна гордост добави той.

— Как сте ги определили? — попита Дафни, като придърпа стола си до този на Болд и надзърна над рамото му.

Болд посочи горния лист.

— По време.

— Имаме график. Достъпът до телефоните не е свободен. Времето за разговори се контролира строго.

— И колко от останалите затворници са имали достъп до телефоните по едно и също време с Флек? — попита Болд.

— Има пет телефонни автомата — обясни началникът на затвора. — Всеки затворник може да говори по петнадесет минути на ден.

— Значи още четирима други — пресметна Болд. Това доста стесняваше кръга на заподозрените и улесняваше работата му. Той разпозна първите три цифри след подчертания номер с код 206 като префикс на клетъчен телефон. Трябваше да се обади на Ла Моя, за да разбере кой е собственикът му. Щеше да вземе мерки Дейвид Флек да не се обажда повече по телефона. Ако имаха късмет, щяха да пипнат взломаджията, когото търсеха. Но не хранеше кой знае какви очаквания, резултатите никога не идваха толкова лесно.

— Значи шансовете ни са едно към пет, че Флек се е обадил в Сиатъл и е предал имената и адресите на подходящите за обир семейства? — попита Дафни.

— Той не знае това — отговори Болд и се обърна към началника на затвора. — Мисля, че е време да се срещнем с господин Флек.

— Можем да го уредим. Но първо, ще имате ли нещо против да ми обясните за какво става дума? Моите хора ще ме питат и ще бъде много по-добре за мен, ако съм в състояние да отговоря на въпросите им.

Болд си помисли, че тази молба е съвсем основателна.

— Флек съобщава имена на някого отвън. Докато тече рекламната кампания за набиране на клиенти по телефона, с помощта на анкетата, която Консолидейтид провежда чрез Нюмън, той набелязва домовете, в които има по няколко компютъра, скъпа стереосистема или повече от един телевизор. Доста добра плячка, когато теглим чертата.

Дафни отново се беше зачела в първия факс с телефонните номера, на които се бяха обаждали затворниците, участващи в рекламната кампания.

— Той се обажда от телефонните автомати — вероятно набира номера на този клетъчен телефон — и съобщава имената и адресите на потенциалните мишени. От там нататък нещата се пренасят в Сиатъл и ни съобщават за поредната взломна кражба.

Без да вдига поглед от факса, Дафни каза:

— Лу! Три от жертвите на обири със сигурност не фигурират в този списък от снощи. Може би фигурират в данните от миналата седмица, които не сме получили. Мария също я няма в списъка.

Развълнуван, че беше успял да свърже затворник четиридесет и две с обирите, Болд беше забравил да потърси номера на Санчес в базата данни. Пропускът беше съвсем елементарен, но изведнъж липсата на нейния номер в списъка на онези, включени в рекламната кампания, постави под съмнение всичките им усилия.

— Може би и на нея са се обадили по-рано — предположи той.

Колкото повече приближаваха към разпита на възможен заподозрян — дори съучастник в престъплението, като Дейвид Ансел Флек — толкова повече Болд се страхуваше от вероятността да установи, че Мария Санчес никога не е била набелязвана като мишена за обир. В такъв случай щеше да се окаже, че нападението над Мария е било дело на ченге, опасение, което изпитваше и за нападението над самия него. И сега, когато вече приближаваше към истината, каквато и да беше тя, той правеше това предпазливо, като добре си даваше сметка, че макар и рядко, понякога беше по-добре истината да не излиза на бял свят.

— Не — каза тя и поклати глава. — Във всеки един от случаите взломните кражби стават до десетина дни след първото рекламно обаждане по телефона. При това положение номерът й щеше да фигурира тук.

— Може би е изтрит? — обърна се Болд към смутения началник на затвора.

Двамата с Дафни се спогледаха и той видя, че тя също е притеснена.

— Доколкото знам — каза началникът, — системата не позволява това. Не може да се изтрива информация от базата данни на програмата за частна търговия. Това е едно от условията в договора. Направено е в случай, че възникне подобна на сегашната ситуация.

— Трябва да накараме Флек да ни каже кой е извършвал обирите — обърна се Болд към Дафни. — Ако този тип не е бил у Санчес… ако не е обрал жилището на Санчес… ако успеем да установим това… да го докажем… тогава може би ще имаме достатъчно основание да се обърнем към „Вътрешни разследвания“ и да видим с какво те разполагат.

Тя кимна, макар че притеснението й, също като неговото, беше очевидно.

— Трябва да говорим с Флек веднага! — обърна се Болд към началника на затвора.

Стаята за разпити все още миришеше на лепилото, което бяха използвали при застилането й с балатум. Това беше най-чистата стая за разпити, която Болд беше виждал някога. По-чиста дори от тези във ФБР и Бюрото за контрол на търговията с тютюневи изделия, алкохол и огнестрелно оръжие. Към присъстващите беше насочена видеокамера. В стената беше вграден двоен касетен дек, който записваше всяка произнесена дума, всеки звук. Идеята за двете касети, заимствана от англичаните, изключваше възможността по-късно някой да редактира записа от разпита, така че да пасне на собствените му цели — едната касета оставаше в дежурния служител, а другата се съхраняваше в сейф, до който имаше достъп единствено началникът на затвора — своеобразна застраховка срещу корупция.

Дейвид Ансел Флек беше облечен с раирана униформа. Номерът му, ИДК-42, беше изписан върху парче плат, зашито върху десния джоб на гърдите му, и на друго, на гърба на униформата му. Надзирателите, които никога не използваха имена и никога не се опитваха да смекчат отношението си към затворниците, се обръщаха към него с „Четиридесет и две“. Екип от криминални психолози, нает от Итъридж Корпорейшън, беше разработил указания как персоналът да се държи със затворниците, за да поддържа дисциплината и да предотвратява безредици, затова мъжът доста се учуди, когато Болд и Матюс се обърнаха към него по име. По този начин веднага ставаше ясно, че те са външни хора — точно както Матюс беше посъветвала Болд.

— Кои сте вие? — попита затворникът.

Момчешкото лице на Флек, русата му коса, оформена в типична прическа на сърфист, сините му очи и бели зъби напомняха на Болд за някои от членовете на Бийч Бойс или за Таб Хънтър28 в някой от многобройните му филми, заснети във Форт Лодърдейл. Флек очевидно поддържаше дребната си, мускулеста фигура в гимнастическия салон. Болд знаеше съдбата, отредена в затворите на хора с подобна външност. Наричаха ги сладурани, съпруги и женчовци. Това бяха млади мъже, които подлагаха задник на тарторите на килиите. Но за своя изненада Болд не забеляза изпълнения с непримирима обида поглед, типичен за системно изнасилваните затворници. Колкото повече изучаваше Флек, толкова повече се засилваше убеждението му, че мъжът пред него беше успял по някакъв начин да избегне ролята на приятелка, което се дължеше или на управата на затвора на Итъридж, или беше доказателство за жестокостта на самия Флек.

— Ние сме единствената ти надежда — каза Дафни.

— Единствената ти надежда — побърза да поясни Болд, — освен ако тук ти харесва.

— Освен ако не си решил да навършиш петдесет в затвора — допълни Дафни.

Датите или възрастта оказваха силно въздействие върху всеки затворник — ходът на времето беше единственият бог в подобни места, единственото спасително нещо. Според досието му, мъжът беше на двадесет и девет години и забележката на Болд очевидно попадна право в целта.

— Какво искате? — попита той.

— Колкото повече трудности ни създаваш — заяви Болд, — толкова по-малко години ще намалим от онези, които ще бъдат прибавени към присъдата ти. Искаш да се измъкнеш оттук, преди да си навършил четиридесет? Тридесет и пет? Не се прави на глупак тогава.

Леденосините му очи огледаха внимателно и двамата, като се спряха на Дафни и се задържаха върху нея малко по-дълго.

— Няма да имаш втора възможност, Флек — предупреди го Болд. — Тръгнем ли си, с нас си отиват и следващите двадесет години от живота ти.

— Поисках да доведат служебния ми адвокат — напомни им затворникът.

— И тя вече пътува насам, доколкото разбрах — каза Болд. — Знаеш колко са заети.

— Е, тогава ще я почакаме — спокойно заяви Флек.

Болд и Матюс се спогледаха.

Дафни се обърна към затворника:

— Не искам да те уча какво да правиш, Дейвид…

— Ансел — побърза да я поправи той.

— Ти, може да се каже, нямаш достатъчно опит в системата — продължи тя.

Той потръпна, не искаше да му говорят така.

— Прегледахме досието ти. Първо престъпление, лека присъда. Проявили са снизходителност към теб. В това отношение си имал късмет, както, сигурна съм, си установил, когато са те довели тук.

— Остава ти малко повече от година — напомни му Болд. — Защо трябва да добавяме още от десет до двадесет към този срок?

— Мисълта ни е — продължи Дафни, — че е твое законно право да се обърнеш към адвокат, и дори и да можем да ти помогнем в дадения случай, не можем да ти попречим да се възползваш от него. Както, впрочем, вече си направил, което за нас е напълно нормално, макар че, ако ме питаш, в случая това не е най-доброто за теб.

— И защо смятате, че вие сте най-доброто за мен? Две ченгета? Не мисля така — спокойно й отговори Флек.

— От десет до двадесет — заяви Болд на затворника.

— Помисли си, ще станеш на петдесет, когато ще можеш да излезеш от Итъридж — добави Дафни.

Болд се пресегна през масата и издърпа ръцете на Флек, така че да се виждат.

— Само се почесах, това е — каза той, без да сваля поглед от Дафни.

Тя помълча малко, преди да отговори. В стаята се чуваше само шума на климатичната инсталация на затвора.

— Може би няма да е зле да забравиш за момент идеята за адвокат и поне да изслушаш предложението ни — заяви тя.

— Какво ще ти навреди, ако ни изслушаш? — попита Болд.

— Ами говорете — каза Флек.

Болд усети, че са постигнали малка победа. От досието на затворника знаеше, че е завършил двегодишен колеж и реши да подходи делово към него.

— Искаме да започнем с обажданията ти по телефона във връзка с рекламната кампания за набиране на клиенти — каза той — и да преминем към обажданията ти от телефонните автомати на един номер на клетъчен телефон във Вашингтон.

— Колкото повече подробности ни съобщиш — добави Дафни, — колкото повече работа ни свършат те… толкова по-голяма тежест ще има думата ни при определяне на присъдата, която съдията ще добави към сегашната ти тук.

— Независимо от всичко, опиташ ли се да скриеш нещо от нас, това ще означава по-голяма присъда за теб — обясни Болд, — включително и по обвинение за съучастие в нападение. Затова, най-добре ще бъде да ни окажеш съдействие, преди да пристигне адвокатът ти и да оплеска нещата.

— Губите си времето — каза Флек, сякаш изстреля думите през масата. Той посочи към Дафни. — Гледката ми харесва, но мога да мина и без тези глупости. Представа нямам за какво говорите.

Това, което Дафни беше прочела за него в досието му, не се връзваше с мъжа, който седеше на онзи стол и психологът в нея веднага застана нащрек. Флек се криеше зад маската на затворник. Защо?

— Разполагаме със списъците на телефонните обаждания — възрази Болд. — Те са записани на компютър. Обажданията от телефонните автомати на онзи клетъчен телефон — и с тях разполагаме. Да не би да си по-глупав, отколкото изглеждаш, или греша, а?

— Имам си служебен адвокат, който ме представлява — каза той. — Всички въпроси трябва да минат през нея.

— Знаеш ли — каза Дафни, като го погледна в очите, — на такова място човек губи способност да разсъждава в дълбочина. Започва да мисли като всички останали. А тези „всички останали“, за които говоря, не са точно цвета на обществото, разбираш ли? Те са неудачници. Започваш да мислиш като неудачник. Не се превръщай в неудачник, Ансел — каза тя, като използва името, което той предпочиташе. — Говорим за добавяне на още двадесет години към сегашната ти присъда. Ще станеш на четиридесет и девет, преди да получиш право на предсрочно освобождаване.

Ноздрите на Флек се разшириха и очите му овлажняха.

— Всички въпроси трябва да минат през служебния ми адвокат — повтори той.

— Нищо не печелиш с тази неотстъпчива позиция — опита се да го убеди Дафни.

Флек поклати глава.

— Защо правиш всичко възможно, за да добавят още двадесет години към присъдата ти? — попита Болд. — Просто отговаряш на десетина въпроса и може би ще си тръгнем, сякаш нищо не се е случило. Не може да си чак толкова глупав.

— Ще чакаме адвоката ми.

Болд стана от стола. Дафни последва примера му.

— Грешен отговор — каза Болд.

Но събитията в следващите няколко часа се развиха по начин, който той изобщо не беше очаквал.